Public Republic Art Studio

Из “Берлин – Джемсешън – Турист”

15 юли, 2008 от · 2 Коментара

Елица Матеева

Jenski obraz
Снимка: geishaboy500

Като на кино

Имало едно време един младеж, пораснал, станал архитект. Оженил се, обаче нямал почти 13 години наследник. Бебенцето не идвало… щъркелът все обърквал къщата на архитекта. На финала архитектът си намерил друга жена – тя вече имала опит с бебетата и щъркелът му донесъл така жадувания наследник.

Архитектът вече се бил преместил от София в Париж. Там живеел. Усложнението настъпило, когато съпругата на архитекта се обадила по телефона и го зарадвала с вестта, че ще става баща. И така архитектът вече имал две бебенца. Изводът от историята е: да внимаваме, когато викаме щъркела…

Друга история. Той и тя били от 3 години гаджета. После се оженили, ама първо станало ясно, че бебенцето вече пътувало с щъркела за морето… пар авион един вид… бърза поща… и родителите се сбрали с дарове, както му си е редът и се уговорили за датата на сватбата. Свекървата посрещнала булчицата по стар обичай с червено чергило пред прага. И младите заживели честито.

Някъде около 13-та година, когато семейството имало нов дом, момченце – 80 килограмово хакерче, се установило, че булчицата от време – навреме – заради фитнеса споделя нечие чуждо ложе. Главата на фамилията от мъка ли или заради наследствения код в ДНК-то си, започнал сложни и напоителни дебати с алкохола. Изводът: моногамията е възможна, но не единствена версия в отношенията между двама съпрузи.

Трета история. След дълготрайно и успешно печелене на валута за лада самара, един човек, който бил далеч от дома си и родината написал следното писмо до своята вярна съпруга: „Мила ми Дочке, искам да знаеш, че освен теб най-скъпото нещо в моя живот е Катюша от Подмосковието – ето защо в дух на другарски поздрав, те умолявам да ми дадеш развод – за да бъда част от нейния, московски пейзаж… С обич: Твой Пешо.” Изводът:
никога не стойте под някой боабаб, когато е 45 градуса на сянка. Вероятността да объркате своя живот е най-голяма… и сигурна!

За Берлинската стена и други

Историята ни учи, че тази стена разделя един свят на две коренно различни, враждебно настроени по между си части. След 60 години частите вече склерозирали и напълно естествено забравили за повода на раздялата, се събрали в опит да примирят своите разногласия. Така се достигнало до Голямото обединение.
Дали за Дочка, Пешо, Иван, Слава, Калина, Режисьора… и всички бивши любовници, бивши съпрузи, бивши приятели, че дори и за разказвача, лабиринтът от сборове и разлики наподобява една дълга, здрава, каменна стена, която за да им е густо малки, нагли скинарчета са омаскарили със спрей и вулгарни надписи? Може би.

Когато излитаме, усещането е особено. Уж имаш под, ама той се отдалечава и нищо не може да ни позволи да си го задържим. Хей, под, къде изчезна? Изпитваш напрегнатост, паника от предстоящото неизвестно, парене под лъжичката… неловко си е някак. Хайде сега, голям човек си пък така да се чувстваш, я се вземи в ръце! Лесно ви е, но сърцето така бие, по-зле и от техно парти. Виж, ако ти се казваше Калина, нямаше да береш такъв страх. Сега пък тази Калина от къде я намери? Не знам, сетих се, че пътуването ми започна от Берлин – или свършваше – не помня, а Калина е приятелче, което замина за Берлин. Съвпадение.

Само че разказвачите така си приказват, нищо не е случайно, дори съвпаденията дори, когато решаваш да минеш по улица Пискулийска, вместо Басанович и те заклещи на Басанович някоя екс-история не е обикновено съвпадение. После историята ще ти звъни по GSM, за да те чуе как си – уж де, а всъщност екс-историите никога не са екс. Затова не вдигай gsm-а, ако си приключил историята. Или правиш опити да се отървеш от нея.
А Калина обича техното…

Връзките започват с нещо като отделяне от пода. След време нещата се променят. Умните го определят като състояние, в което отношенията търпят развитие. Да вземем за пример историята на режисьора.

Режисьора

Той не беше особено млад като направи своя дебют. Не беше и особено талантлив, но му се искаше да бъде, затова се учеше. Проявяваше старание, граничещо до маниакалност. Само имаше един голям проблем – разказвачът би го назовал по следния начин – синдрома на Пушкин – с една дума – Режисьорът беше влюбчива натура и откриеше ли нещо по-различно, по-необичайно, по-примамливо, го пожелаваше.

Започваше да го сънува, как го гали, как го държи в обятията си, как над новото постижение засиява една неповторима, хипер-модерна, дори постмодерна светлина-и тя- новата муза заживява заедно с режисьора и всичко е розови листчета, аромати от рози, приказка за чудо и възторг. Къде се намирате, г-н Режисьор, бързо отваряйте очища, музите са само на покрива на Народния театър, при това от камък. Актьорите са нещо друго-живо, хлъзгаво, понякога коварно, понякога благодарно, понякога нищо не разбират от възвишеността на страстите ви, от които чак косите ви побеляват, а язвата освирепява.

Нашият режисьор се беше влюбил, така спонтанно и така сърцераздирателно, обаче човекът няма никакъв шанс. Тц-тц-тц. И въобще, защо му трябваше… така да се обърква животът му. С тази Първолета? Първолетка – въртолетка!!!

За Берлинската стена и други

Всеизвестна е народната мъдрост, че заради пустото му привличане често се случват определен брой катастрофи, катаклизми, кризи. Депресията, вследствие на несподелени чувства действа като бомба. И после – който оцелял – оцелял. Но за сметка на това, придобивате изражение на високо естетическо човешко страдание. Преобразяваме се като герой от четиво-Световна класика.

Сега, че за Слава и Иван след като се изнесоха от къщата на Баба и влязоха в новото си кокетно апартаментче класиката нищо не говореше, разказвачът ще остави без коментар. „Сега не е модерно да се четат книги” – рече Иван и отсече… ”Пък и заемат много място”… За Слава и Иван от значение бе хладилникът, барчето, мраморния плот, плазмения телевизор, първи, втори, трети лек автомобил, с коя компания, в кой хотел ще отдъхнат през отпуската.

Дали следващата година да отскочат до Анталия или Коста де ла Сол – такива сложни дилеми измъчват първото поколение от събирането на изтока и запада след падането на стената… Е, не на всеки се отдава да живее в непостижими терзания, не всеки е така деликатен като Режисьора… Но всеки е отегчителен и досадно еднообразен, когато изведнъж живота „не му става”, когато всички планове се сгромолясват, когато едно очакваме, а друго ни се изплезва.

Навън е около 3 градуса над нулата. Вятърът неприятно се забива в костите. Градът е бял, защото още спи. Часът е 8:00, кафето е готово. Обичам да се разхождам. Може би, ако до мен имаше нещо и някой, с който да си обменям флуиди, вкусът на кафето щеше да ми се стори непредсказуем, вълшебен? Нищо и така го бива. Когато разглеждам витрините по Фридрихщтрасе ми става топло, все едно, че слушам нещо от Том Жобим или латино джаз… Според разказвачът Боса – новата е контрапункт на тази обстановка. На мен пък ми харесва.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • MiraMar // 18 юли, 2008 //

    Браво!

  • bamse // 19 юли, 2008 //

    Къде може да се прочете целия разказ? Умирам от нетърпение да разбера какво се случва с режисьора, архитекта, Калина, музите, техното и щъркелите – тези вестители на пролетта!

Коментирай