Public Republic Art Studio

Три непремълчани тишини

14 юли, 2008 от · 12 Коментара

Валентин Дишев

Pejzaj
Снимка: Kristin Sig

Трите текста, които ще предложа на вниманието ви, са толкова различни от всичко, което съм писал, че едва ли някога ще се появят в някоя от книгите ми… Но ми се струва допустимо да ги покажа тук – защото ми изглежда възможно Public Republic да не е витрина, а и лаборатория.

Е, има и малко прагматика – така се предпазвам от безумната идея да ги изпратя на някой конкурс :) (особено след като едното от тях, участвайки в един от трите литературни конкурса, за които съм изпращал текстове през – вече – некъсия си живот, се отплати с потупване по рамото във вид на “специална награда” ).

Винаги съм твърдял, че литературата е добре натренирана спонтаност, бягане на дълго разстояние, в което подготовката е по-важна от самото състезание (а и изобщо няма смисъл да се мисли и пише заради него), но и до днес нямам обяснение как се появиха тези стихотворения. Историята е – технологично – проста: един ден седнах на брега на река Благоевградска Бистрица с идеята да потренирам, написвайки стихотворение в някоя от стъпките, предлагани ни от “класическото” стихосложение, с ясна, строго спазена вътрешна (тук – бинарна и циклична) структура… и т.н.

И “Огражден” се написа за 20 минути. Обикновено побеснявам, когато някой ми каже, че текст се е написал сам – виждам в това проявата на типичната славянска леност (и горделивост): все твърдим, че няма смисъл да пишем, ако някой (задължително мислен с “главна” буква) не ни наднича зад рамото. В останалото време мързелуваме.

Защо “да се хабим”, ако творенията ни не са богопомазани…. И така – твърде дълго… Докато окончателно се оплетохме в литературния провинциализъм. Защото основният поток на литературата по света отдавна избра друг път – на здравата работа, на всекидневната тренировка (е, почти никой не би се отказал и от подкрепа на висша инстанция, но вместо да я чакат, хората се подготвят за нея – та ако случайно намине, да могат да отговорят адекватно…)… Твърдял съм аз тези неща – и продължвам да ги твърдя – но нямам представа защо “Огражден” се получи такова. И защо “потегли” след себе си другите две…

Седнах край реката и нещо започна да тътне, появиха се теми и образи, към които винаги съм се отнасял предпазливо ( дори с лека ирония, ако трябва да съм съвсем честен. И как няма да е така, след като съвременната хуманитаристика отдавна подминава с насмешлив кикот всякакви твърдения за “родови” или “архетипни” дълбини и други такива митологеми и щуролеми…).

И въпреки всичко – разбира се, че този “тътен” е идеологически произведен някъде по моя път – въпреки всичко… добре е, че го има (когато рядко, много рядко и не безконтролно, си позволяваме да му се отдадем)…

Ето ги и тези непремълчани стихотворения, за които не съм сигурен, че не трябваше да си останат тишини:

Огражден

Дребни са, твоите хора, диви са —
нямат време ръст да растат, шума да правят
(като дъбѝци в склона ти — впили се —
той тях ли подкрепя, те ли нежно го бавят).

Плитки са, техните корени, криви —
като бръчки в камъка шупват, прежарени
(пръсти сковани са — и пепелносиви —
знаят къщи да сеят, жънат пожарища).

Малки са, техните ниви, шепот са —
кратък придъх, поглед пригладил и стръмното
(глътка земя, зад зидове — крепостни —
връшник и нощтви, а са плащани с кръвнина).

Отдоле ти, долна земя, красива –
с много за вземане и толкоз за даване
(пò плодовита е… по-поморлива) —
просната. Просто е. Просто. Горе оставам.

Добърско*

Рид по рид, бродещи, болка преборили,
зид по зид, зора по зора — пепел на борина,
зев по зев, мост по мост — живите корени,
зов по зов, пост по пост — песен избродена.

Тихи сълзи, звучен спомен за кръвнина,
око по око, пад по пад — стръвно е стръмното,
връх по връх, бор по бор — слепи рътлините,
небе по небе — води ги Името Му.

* Според легендата, ослепените Самуилови войници поели към Рилския манастир, но се установили в Добърско. И създали школата на слепите певци-просяци – бродели по земите български, пеели и просели – но събраното било не за тях, а за манастира…

Стъргало

Кой прозъзна тази тъга — внезапна, оголено проста,
тази светла и тиха дъга (или писък, огъващ костите);
кой повика тази мъгла — накуцваща и провлечена,
безродна и билà не билà (пясък в гърлото, неизречена)…

Кой пита за билò не билò (премълчано, с устни затурени),
тихо съскащо бродилò — в бранище морави бурени;
кой не вижда в питане клосно (толкова стари — въпросите),
безухо и несносно… — знаят те, нозете ми, босите.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

12 Kоментара за сега ↓

  • marteniza // 14 юли, 2008 //

    “… колко хубост, мощ се крий
    в речта ти гъвкава, звънлива –
    от руйни тонове какъв разкош,
    какъв размах и изразитост жива?”

    Не се сдържах, не можах да си премълча това.

  • Dishev // 14 юли, 2008 //

    Уф! – борих се дълго със склонността на WordPress да прави каквото си иска с “ноите редове” и междуредията… и се предадох. Връчих щафетата на Наталия – но американската му пощурия е победила и нея. Съжалявам, че текстовете се появиха в този вид – с излишни нови редове, “слепени” стихове и заличено деление на строфи… Както се казва – още едно доказателство, че “американският модел” не е пригоден за българи :) (нито българите за него :) ). :)

  • mislidumi // 14 юли, 2008 //

    Dishev, не роптай срещу уърдпрес! :-)
    Аз съм уърдпресовски поет и ти гарантирам, че можеш да форматираш с платформата правилно.

    Поздравления за тишините!

  • bogpan // 14 юли, 2008 //

    Необходимо е да си призная, че причината за регистрацията ми тук е тази публикация ( избягвам вече да запълвам интернет пространството). Коя е причината? При положение, че автора има
    абсолютната възможност да публикува настоящия материал в съответния сайт, където според мен има нужда от подобни такива и където може да се развие съответната дискусия, това не се случва. Коя е причината?
    1. Авторът не се чувства дооценен.
    2. Авторът е изгубил увереност в качеството на нещата си.
    3. На автора не достига съответното признание
    4. Друго

    Извинявам се на автора и на пишещите в този сайт за този коментар.

  • Dishev // 14 юли, 2008 //

    E-eee, Божидаре, мисля че този разговор сме го водили на друго място… Вече обяснявах неведнъж, че – според мен – има нещо неморално в това да публикуваш свои авторски текстове в сайт, на който си администратор (най-малкото поради наличието на твоята хипотеза “2.” – всеки има нужда да огледа текстовете си през очите на хора, които не го познават, за да проясни, за себе си – и доколкото изобщо е възможно – дали го хвалят – или ругаят – заради текстовете, или заради името… и функциите, които изпълнява). Би трябвало да си забелязал, че след като укрепна, вече не публикувам и в списанието, което редактирам… За хипотезите ти “1.” и “3″ – няма да кажа нищо: защото самооценката и съмненията нито зависят от количеството и броя “оценки”, нито признанието има количествени измерения… А и защото – в крайна сметка – не дължа това обяснение никому.

    А и – ако наистина ме познаваше – щеше да знаеш, че се чувствам задължен да подкрепя всяко усилие да се направи нещо смислено за онази абстракция, наречена “българска култура”, която съществува, обаче, именно като конретни жестове, един от които е създаването и на Public Republic (без да се напъвам да съдя доколко отговаря на моята представа – а защо ли пък имаме този тъп навик непрекъснато да обясняваме тези съответствия… всъщност пъчейки се… – за правене на определени неща…). Да подкрепя както и доколкото мога. И докато съм нужен.

  • bogpan // 14 юли, 2008 //

    Извинявам се, поради може би по резкия тон, но определено не това е била целта ( да засегна още по-малко). Все пак държа да подчертая, че не администраторските качества са причините за присъствията ( поне моите пристрастия датират от време преди ” Глоси”) Колкото до страничния поглед, е, колкото хора толкова и погледи. Въпрос на избор.Колкото до обясненията, разбира се никой не е длъжен никому ( мисля, че отдавна защитавам тази идея).
    Още веднъж – съжалявам, ако съм възприет не в духа на конструктивното развитие на идеите в различни пространства.

  • marteniza // 14 юли, 2008 //

    :) ) Зависи как четеш Думи-те от “WordPress for Dummies”. Все пак създателят на СУ пасува, “because the author(s) of the software seem to have a good sense of humor”. Не знам дали европейски, или американски. Не като мен. :( И аз се извинявам за нахлуването в пространството.

  • kalliopi // 15 юли, 2008 //

    Нищо не разбрах от спора, или каквото е било там…не че е и моя работа де…Едно нещо разбрах обаче, че “Стъргало” е едно от най- докосналите ме неща в последно време от всички възможни литературни сайтове. Дано с лаическата си оценка не обиждам автора. Но Стъргало вече ми е любимо…

  • Dishev // 16 юли, 2008 //

    Kalliopi, въпросите закачки наистина не са важни (тук)…
    А за “Стъргало”… проблемът е, че и аз го харесвам. Много. Но точно там е работата – в него има неща, с които (на ниво “автоидеология на автора”) съм се “борил” и като читател, и като автор, и като редактор… Има обръщане към поетични “реалии” и теми, които обикновено съм оценявал като архаизирани (меко казано). Опитал съм се (и мисля, че съм успял… донякъде) да ги разчупя, подчиня на друг поетичен синтаксис (кимащ – кога с уважение, кога с ирония – към “първообразците си”)… Но – съмнението остава… И заедно с него – и харесването…
    Същото – даже в по-голяма степен – се отнася за другите две – заедно с добавката, че в тях обръщането към митове, произведени – с точно определена цел и в точно определено време – е съвсем открито… А към стоическото (донякъде) разбулване на техния генезис някога се стремях и като теоретик (кето пък съвсем не означава, че във всекидневието можем без тях..)…
    Накратко – да си имам проблемите! :) :)
    Тай или инак – благодаря ти. :)

  • Mateyna Nulis // 16 юли, 2008 //

    Благодаря Ви,Дишев-за откровението и провокацията да идентифицирам някои от словесните вирусоносители и да проверя изходната им точка.А тишините-ухажвам ги с неколкократното прочитане на “Огражден”

  • Mateyna Nulis // 17 юли, 2008 //

    Dishev,радвам се, че отпихте от “Изворът на доброто” и вярвам -при всяка следваща стъпка ще намирате “Пътят към Човека”.
    Колкото до сексизма -няма нищо лошо, но това е до време.По-важното е да не ни напуска поетичното либидо.
    За кашата предизвикала острата Ви реакция ще припомня Айнщайн:”На този свят има две безкрайни неща-Вселената и човешката глупост, но в първото не съм сигурен”.
    За чу(к)ването на тема поезия, спрямо Вас живея “На изток от Рая” и on life контакт е немислим(ще си гледаме снимките като фетиш в “Автори”). Имайки предвид администраторите, сканиращи перманентно с поглед диалога ни, разрешавам да Ви предоставят моята емайл-поща.Има я и Натали.
    Познавайки вече широкият Ви музикален диапазон, сърдечно моля, piano,piano да изпипате каденците във високата октава.
    Предлагам да приключим във виртуалното дотук, да не досаждаме на читателите.Да ви преследва здравето и музата…

  • Dishev // 17 юли, 2008 //

    О-оо, аз нямам никакви възражения дори и тези разменени ритуални стъпки да бъдат изтрити… :) А под “друг път и другаде” имах предвид преди всичко виртуалното – признавам, когато срещу мен стои човекът, трудно ми е да говоря откровено на автора… :)

Коментирай