Public Republic

Мирела Иванова

Снимка: Yves Lorson

Сега, когато всички утилитарни напъни, пориви и словеса се опитват да я превърнат в бездънен чувал, протягаш ръка, развързваш го и вече си затънал безнаказано и до лакет в пари, награбваш колкото ти е по силите, колкото ти душа иска и дивашки го удряш на харчене по молове и клубове, та сега, когато сме в нея, но тя дали е в нас, Европа от представите и преживяванията ми, от протяжното ни приближаване, от прелестните ми пребивавания в нея ми е още по-скъпа, умилително, умиляващо безценна, сякаш точно аз трябва да я защитя, да я опазя в ценността й, с всичките й удържани през хилядолетията и изпитанията ценности, Европа на юношеските ми мечтания, на духа и думите, Европа на декаданса, Европа от книгите, които ми даваха куража да следвам пътя си, да прекрача бездната в пътя си, да съшия двете си биографии, Европа като забранен плод, голямото изкушение, на което съдбата ми позволи да се отдавам сетне…

В ритъма на тази задъханост мога да продължа до зазоряване и до здрач, да сгъстявам думите, да ги струпвам до без дъх, защото дълго съм се упражнявала да го правя в отсъствието на Европа, в затвореното си съществуване, в отчаяната си младост, когато само в сънищата и в дневниците си стигах дотам, докъдето пожелавах, само пред пътищата на въображението ми нямаше берлински стени, граници и режими на непропускливост, по стените на влажната ми мансарда бяха закачени карти, картата на Париж над леглото ми, точно над него, за да прекрачвам винаги отвъд забраните и отвъд унижението, не накъдето ми видят очите, а накъдето ме понесе духът, накъдето ме запрати свободата…

По онова време никога не произнасях Европа на глас, не я окръглях като цялост в себе си, бе само градове и места, катедрали, под чиито сводове да се смирявам или площади, по които да крача, отсъствието на Потсдамерплатц в разделения Берлин и присъствието, с цялата му нагнетена история, като фантомна болка в мен, една картина в Лувъра, която да съзерцавам с часове или кафене във Виена, където говори се, е сядал Теодор Траянов, не можех да понеса целостта, поделях я на фрагменти, за да ги узная надълбоко, обгледам, преживея и запомня, без дори да съм ги досегнала. Никога не се поддадох на „ръка да пипне, око да види”, защото подозирах, че възможността да си някъде, на своите си места, на местата, кодирани в теб, е по-съграждаща и значима от конкретността, особено когато си млад, когато се измисляш, и решимост по решимост съграждаш големите си упования, и възправяш далечните си до невидимост и болезнено примижаване хоризонти.

Е, сега е лесно да записвам онова отминало време, но тогава се случваше и да плача, да вия от отчаяния, да беснея от несъгласие, да върша безразсъдни глупости и да разказвам потресни в абсурда си вицове, сякаш ме движеше неправдоподобния инат да зачеркна докрай всяка възможност, всяко приближение до границите, оттатък които е обетованата Европа. Сетне си получих заслуженото, заслужените подаръци имам предвид. Озовах се за три дни в Берлин, но това бяха дните, в които Стената рухна – сигурно затова и Берлин стана моят град, след по-малко от година отидох задълго в него, и моето първо литературно пътуване не свършва и до днес, до навсякъде, до моята запомнена и незапомнена Европа, до простите сбъдвания, които ни се удават най-мъчително.

През 1990 година Берлин можеше да бъде преброен: един Берлин, два Берлина, разполагах с безкрайно време, за да обикалям и двата града, да припознавам местата си, да ги одухотворявам – след години, радвах се като съучастник почти, отново възникна и Потсдамерплатц, един модерен отрязък архитектура, стъкло и алуминии до несвяст, а сега вече напълно очовечен, приспособен за хората, както в Германия го умеят, и всеки път, все едно дали съм за часове или дни в Берлин, непременно отскачам до там, до разрастващия се и постигнат градеж, до възстановеното символно място, защото е урок само по себе си, урок по Европа, да го изречем патетично, и да го разредим със самоирония – ученолюбива съм си от времената на черните престилки и белите якички. И какво толкова научих ли?

Че и човеците, и народите се помиряват с историята, само когато я изговорят с всевъзможните й грехове и грешки, а по-късно опрощаващо я превърнат в изкуство, защото има ли по-безмилостна и по-красива памет от изкуството. Върху раната на разделения, на прорязания, разполовения Берлин завъзникваха оздравяващите знаци на бъдещето, а когато преди три месеца се озовах на новата централна гара, средоточие на толкова идващи и отиващи си посоки, огромна сграда, цялата движение, с ескалаторите, асансьорите, търкалящите се куфари, подземната и градската железници, разбрах, че вече трудно ще преброя града, както го правех преди петнайсетина години.

Този приповдигната трескавост по гарите и летищата на Европа винаги ме заразява, обичам ритуала на по-ранното пристигане, предадения багаж и сред надвикващите се суматохи - бавното кафе преди полета, гарите и летищата са сред моите места, сред възлите, с които са обозначени идващите ми и отиващи си лични посоки.

Какви ли не комични ситуации, драматични случки, изпращания, посрещания, закъснения, злоупотреба с парфюми в безмитните магазини се побират в моята “европейска” колекция, но каквото и да разказвам, каквото и да си припомням, чувството за порядък, за защитеност в Европа не ме напуска, приютено ми е и сигурно, и се досещам, че дори в най-могъщия хаос и привидна безизходица там всичко функционира.

Не си спомням годината, но денят – да, сряда, една сряда трябваше да излетя до Мюнхен с „Луфтханза” и оттам да продължа до Тутцинг, не повече от 40 минути с влак, за участие във форума „Културата като лукс”. В „Луфтханза” започна стачка, и близо десет дни полетите от София до Франкфурт бяха прекратени, летяха само самолетите до Мюнхен – но в онази сряда те също спряха, всеки го е преживявал, тягостните часове, неразборията, нервите, разместването на пътници и планове.

Май и мобифоните не съществуваха, или бяха рядкост, или лукс – като културата. Озовах се сред тези, които заминаха за Виена с австрийските авиолинии, и пак с тях щяха да стигнат до заветния Мюнхен. Плануваното излитане се проточи с часове, чакахме и събирахме в самолета всички засегнати от стачката пътници, малко след полунощ кацнахме. Не се вслушах в различните овъзмездяващи предложения за хотел в града, а с изплезен език взех последния влак за Тутцинг и рухнала от умора, но съвършено царствено слязох на гарата, една-единствена самотна пътничка под ръмящия дъждец. Малка гара на малко баварско градче, наоколо няма жив човек, и всичко блести от чистота, сградата и паркинга пред нея излъчват спокойна неонова празнота.

Естествено, по това време на денонощието и откъм таксита, и паниката е най-естественото състояние в подобна нощна пустош, по-силно от паниката е само интуитивното хрумване, че съм в Европа, в Германия, в Бавария, където всичко функционира. Все пак. Прислонявам се от досадния дъждец в една телефонна кабина, изваждам телефонна карта и додето умувам кого бих могла да събудя по това време, организаторите на форума са по домовете си, а имам само служебните им телефони върху листа с официалната покана, настанени сме в реставриран бароков замък на брега на езерото, а не в хотел, от чиято рецепция нечии отзивчив глас да ме успокои, че изпращат кола за мен, та додето умувам погледът ми попада на телефонните номера на местната таксиметрова компания.

Запалвам цигара и звъня, оказва се, че съм избрала номера за съседния град, трябва да позвъня на втория номер отгоре надолу, той е за Тутцинг и околността, търпеливо ми разяснява разсънващия се човек от другия край на линията. Избирам го и събуждам още някого, обяснявам, че съм на гарата, казвам къде искам да ме закара и той обещава да се появи до трийсет минути. Напускам с облекчение телефонната кабина и запалвам втора цигара, димът й ме завладява като облекчение.

Тогава пред гарата се появява кола, шофирана от възрастна дама, която не спира, кръжи и кръжи, обиколка след обиколка, спирането е забранено и жената не нарушава правилата дори в два след полунощ, макар че надали някой ще я види и санкционира… Накрая се отдалечава от забраненото място, угася двигателя и слиза от автомобила, изглежда да е над 80-те.

Приближава се до мен и ме пита дали вече съм си поръчала такси, разказвам й накратко цялата история на този несвършващ ден, тя се засмива и казва: „Сега мъжаът ми трябва да слезе от последния влак, ако таксито Ви не е пристигнало, ние ще Ви закараме до замъка, а ако там никой вече не Ви очаква, ще дойдете у дома.”

Благодаря й и не възразявам дори от любезност, вече ми се приютява някъде, зъзна от умора. Дядото, по-точно господинът, който наближава 90-те, благополучно пристига, прибираме моя куфар в багажника, и се наместваме в колата. Миг след като сме потеглили, той се извръща към мен и казва: ”Знам една българска песен”. Не дочаква да го попитам коя или да го подканя да я изтананика. Запява „Шуми Марица”, три куплета без нито една грешка на български, замлъква отведнъж и отронва: „Научих я от едно българско момиче”. Благодаря му за песента, „бе забранена дълго време”, казвам, „благодаря Ви, че ми я припомнихте”.

Не любопитствам. Не запявам “Лорелай”, за да върна жеста. Не разказвам възторжените детски спомени на татко за двамата разквартирувани у дома немски офицери, които всяка заран към шест се мият с ледена вода на двора и се обръсват до синьо.

Тримата се прибираме в своите си препълнени мълчания, в сърцето на нощта, в историите, които не ни изоставят тук и навсякъде в Европа, в драматичната и висока участ на този континент, отдавна престанал да бъде само континент, само мит за една похитена от Зевс в древността жена, само средоточие на идващи си и отиващи си посоки, само централна гара за преминаващите цивилизации, само дух и революции, само минало и бъдеще, Европа, която предстои в сърцата ни.