Public Republic Art Studio

Гений

6 юли, 2008 от · 3 Коментара

Димитър Атанасов

Hudojnik
Снимка: Sebastiano Pitruzzello

Свилен Асенов, водещ актьор в областния театър, пътува с влака до родния Асеновград. В купето вижда гологлав, добре облечен мъж. Струва му се познат. Ракетната му площадка блести на дежурното осветление. Свилен изпитва особена симпатия към гологлавите хора. Не, не защото и той е плешив – хубава къща няма нужда от покрив. Гологлавието със сигурност е признак за някакви дадености – мъдрост, доброта, природна интелигентност. А защо не и дарба …

Най-после се сеща – виждали са се. Викат му Папаза. Голям бизнесмен, поне така се говори.
Поздравява и сяда до него.
Папаза разгръща луксозен каталог с икони.

- Бях в Русия – заговаря той веднага, щом улавя вперения в каталога поглед на артиста. – Тези икони от седемнайсти и осемнайсти век ги има в действителност. Притежавам ги в наличност.
Точно така се изразява: … в наличност.
Недоверчиво го поглежда.
- Мъкна ги оттам с тирове. Имам галерия в манастира “Свети Кирик” – хвали се Папаза.
Десетина дни по-късно Свилен сам се уверява. Наистина има галерия. И икони има. Църковна утвар – също. Всичко крадено. Просто мирише на крадено. Купувани на килограм, вероятно за копейки. Още личи ръжда по вдлъбнатите следи и дупките от извадените пирони.

Сеща се за онзи стар виц за водката и мавзолея.
Група българи в Москва отиват да видят Ленин. Пред мавзолея се вие огромна опашка. Отиват втори, трети път отиват, все такава опашка. Не могат да влязат при вожда. И тогава един от нашите – хитрец, не пада от влака, нали – предлага: А бе на тия батюшки, дето пазят мавзолея, що не им бутнем бутилка водка! Дават водката, а батюшките питат: Вътре ли ще влезете или да го изнесем отвънка?

Сигурно и Папаза така купува иконите – срещу бутилка водка.
Но тогава, във влака, на Свилен му става интересен този човек. Авантюрист отвсякъде – par exellence, както се казва. От ония, дето някак неустоимо привличат като улична лампа пеперудите. Наскоро след това разбира, че и Петринел Загоров, приятел и колега от театъра, също се познава с Папаза.

Егото или по-скоро суетата му явно се ласкае да има артистичен антураж.
Няколко пъти ги кани на гости. Богатство му боде очите – кичозност, потискащо разточителство. Скъпи питиета, естествено.

- Не е възможно Папаза да има всичко това ей така, от въздуха – споделя после Свилен.
- Явно е замесен с руската мафия – съгласява се Педро.

Като всяка артистична душа обаче нито единият, нито другият си дава сметка какво точно значи това.

Постепенно Папаза започва да ходи и на театър. Интересува се от култура, изкуство, подпитва това-онова. Буквално се присламчва към тях.
По това време продава автомобилни гуми, олио, слънчоглед, метал, петрол… Постоянно пътува до Русия или до бившите републики. Поне така казва. Връща се с много пари. Чували с пари. И пръска с шепи.

При една случайна среща в някакво заведение го запознават с Геша – талантлив художник, но пълен неудачник. И той, завалията, продава картините си на килограм – за бутилка водка.

Папаза се заинтригува от изкуството му. Веднага купува две живописни работи.
Геша не се появява цяла седмица. Свилен и Педро отиват да видят какво става с него. Януари е, земята се пука от студ. Въздухът реже като бръснач. Намират го мъртво пиян, паднал на цимента в двора на къщичката, където е ателието му – на Сахат тепе. Вкочанен. Лежи безпомощен и подмокрен. Панталоните – втвърдени от замръз, брадата му – заскрежена.

Прибират го. Подсушават го, преобличат го. И го завеждат в арменското кафене. Напояват го с чай и коняк.
Като чува тая история Папаза казва:

- Ето ви пари. Докато се върна от Русия, искам да се грижите за него. Той само да рисува.

Парите не са никак малко. Геша е кадърен, а понякога и свестен пич, когато не е фиркан даже го канят на тяхната маса. А и в края на краищата какво от това, че пие, да не е игумен. Те да не би да не пият. При това ценят и харесват неговото изкуство. Като могат да помогнат, защо да не го направят.
Двамата се споглеждат. И се съгласяват.

Заемат се най-напред с ателието. Авгиев обор, задръстен с не дотам художествени отпадъци, предимно стъклен амбалаж. Изчистват го. Подреждат платна, рамки. Помещението изведнъж се ширва – кон да разиграваш в него. Купуват му дрехи. Завеждат го в гримьорната на театъра. Пускат топлата вода в банята. След дълги увещания го вкарват под душа. Изкъпват го. Обличат го. Купуват платна, бои – всичко, каквото трябва. Носят му редовно храна.

От ден на ден Геша се променя. Съвзема се. И хваща четката.
Но той е чешит. Решава, че Медичите са му обърнали внимание. Лентяйства. Рисува от време на време. Каквото нарисува – продава. Започва пак да пие. Позволява си да се държи нагло с тях.
- Вие сте лайнари! Кога ще се върне моят благодетел от Русия?
Позволява си да ги обижда, унижава ги… А те само дето не са го осиновили.
Връща се Папаза и веднага ги привиква. Разбира, че Геша е продал картините. И то на безценица.
- Похарчили сте всичко, а няма нищо в замяна! – вбесява се той.
Зачервеното му лъскаво теме се оросява в ситни капчици пот.
Обстоятелствата се обръщат срещу тях. Излиза, че те са виновни. Не се оправдават. Достойнството не им позволява. Тръгват със сключени вежди – повече огорчени, отколкото обидени.

След тоя случай престават да се виждат с Папаза.
Още същия ден едни мъже с мощни вратове и плещи прибират Геша в една черна лимузина. Карат го в Родопите. В един затънтен манастир. Две от горилите остават с него. Да го пазят от пиенето. За да работи…

И Геша наистина работи. Рисува, както никога досега. Но пленничеството и изолацията бавно го убиват. Все по-трудно издържа. Един след друг сезоните се сменят. Накрая загубва представа за времето. Когато планината пак е зелена и топла, най-сетне успява да се измъкне. И повече не се връща.

Намира отнякъде водка. Напива се. Пада до една чешма в гората, близо до Чая. Там, в планината, няма кой да му помогне. И предава богу дух. Чакалите го оглозгват.
Случайно минаващ планинар открива недопита бутилка водка. А малко по-нататък и разкостено тяло по речните камъни.

Приятелите на Геша разбират от медиите за сполетялото го нещастие.
Скоро след това Папаза сменя своя бизнес. Става човек на изкуството. Няколко месеца по-късно открива изложба в столицата.
Вече е на гребена на вълната. Веднъж даже демонстративно изгаря свои картини пред парламента. Така и не става ясно срещу какво протестира. Друг път на някакво светско парти рисува под вода. Атрактивен е, журналистите се надпреварват да го ухажват. Става известен, смятат го за голям художник. Гений, едва ли не. В интервю по “Нова телевизия” на въпроса как рисува картините си, той отговаря: Като Пикасо – свърши ли червеното слагам синьо!

Търсейки слава зад граница почва да излага в Русия и бившите съветски републики, където има мрежа от свои хора в сенчестия бизнес. Отначало прави голям бум. Но после все по-рядко продава. Галеристите го избягват.

По едно време изчезва. От две години никой нищо не знае за него.
Плъзва слух, че се забъркал в измами с двойно продадени картини. Отвлекли го мутри. Държали го в някаква частна вила, някъде в планината. Да рисува. Похитителите му не знаели, че не умее…

Сезоните, както и преди, един след друг се сменят. Папаза още го няма…
А картините на Геша се срещат все по-рядко. И се продават все по-скъпо.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

3 Kоментара за сега ↓

  • panbond // 6 юли, 2008 //

    Разказа въпреки своята схематичност, ме накара да се замисля: Има ли някъде нормален, свестен творец? Или ще пие, или ще се друса там някакъв художник, поет, музикант… Във всички случаи непризнат докато е бил жив. И ми идва наум прозрението на Ст. Лем, че за да се обезсмърти човека трябва да бъде убит!

  • Pepo // 6 юли, 2008 //

    По въпроса за нормалността и лудостта смятам, че хората на изкуството живеят в много по-екстремни състояния на духа, така че за каква нормалност може да става дума в изкуството? Доброто изкуство не се създава от еснафи – това е моето скромно мнение.

  • dia // 11 юли, 2008 //

    Съгласен съм, че има известна схематичност. Исках да напиша тази история като киносценарий, т.е. действието да се случва в момента на четенето. Не мисля, че избрах най-подходящото глаголно време. Разказът си остана просто един експеримент, към който някой ден ще се върна. Иначе е написан по действителен случай. Автентично е само името на художника, чието тяло намериха в Родопите, над Асеновград. Останалите герои са прототипи, но не е трудно да бъдат разпознати от тези, които ги познават. Разбира се, че има “нормални” и “свестни” творци, които не пият, не се друсат и т.н. Ала тези с драматичните съдби са по-интересни, там има страст, има екстремални преживявания, които преобръщат живота, конфликтите са силни. И е въпрос на личен избор за кого или за какво да се пише. На мене тази история ми беше любопитна. За съжаление не се справих много добре. Понякога разказът се получава отведнъж, друг път иска дълго ухажване. Аз още го ухажвам. Може би избързах с публикацията… Благодаря за отзивите!

Коментирай