Public Republic Art Studio

Димитър Динев: “Човек пише на езика, на който e обичан”

1 юли, 2008 от · 13 Коментара

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю на Сашка Журкова във Виена с австрийския писател от български произход Dimitré Dinev

Dimitré Dinev

Господин Динев, читателите в Австрия и Германия във Ваше лице се радват на един нов майстор-разказвач, какъвто тук скоро не е имало.

Наричат Ви австрийски писател, романът Ви “Ангелски езици” се определя като литературна сензация в съвременната немска литература, изучава се като произведение, включено в програмата за съвременна немска литература в гимназиите тук. Имат ли основание, все пак Вие сте българин. В този смисъл да Ви попитам защо решихте да творите на немски език?

Да, десетки пъти са ме питали защо и винаги съм отговарял по един и същи начин: а как иначе!? Според мен е съвсем естествено, съвсем в реда на нещата човек да пише на езика, на който e обичан или на който му е отказана обич, на който страда. За мен това беше българският език, сега е немският. Това е езикът, на който живея, на който търся
работа, купувам си хляба, обичам. Мисля, че решаващото е любовта.

Освен това, винаги съм бил любопитен, обичам предизвикателствата, прекрачването на граници. Родната страна и родният град са географски определени като точка на раждане, но чувствата биват предизвиквани от хора и се пораждат от съжителството с тях – понякога и когато те не говорят непременно твоя майчин език.

Навсякъде, където срещаме импониращи ни хора, възниква възможността да намерим нова родина.

Тоест, за Вас немският език не е майчин, а авторов, език, избран от Вас за идентифицирането Ви като творец. А откъде е името – Dimitré Dinev? Не е точно българско, но не е и немско. И защо с ударение върху последната сричка?

Знаете ли, това е мое хрумване. Първото нещo, което човек най-напред започва да чува и да свиква с него е собственото му име. Има нещо смущаващо, когато се наложи промяната му или се изговаря непривично.

Просто реших да “облекча” хората тук, а и себе си – да го чувам така, както винаги съм го чувал, в звателната му форма.

А защо с ударение ли? (смее се). Защото досега ударението падаше върху други имена, с които все трябваше да се съобразявам.

Е, сега ударението е върху моето име.

В романа си “Ангелски езици” Вие проследявате живота на рода на Светльо и Искрен. Светльо е син на милиционер, на “издялания от просто дърво” Йордан Апостолов. Негов дядо е псевдопартизанинът Светлин, прадядо му е отец Серафим, истински свят човек…

Искрен е син на човек от върхушката, на председателя на окръжния комитет на партията другаря Младен Младенов. Фанатично предан на партийната идеология, дотолкова, че се отказва от родната си сестра, само защото е изселник в Америка, така както ДС изисква от него.

Един от най-светлите образи в романа е образът на баба Здравка – една пълна с енергия жена, здрава и в мисленето си българка, трудолюбива, способна, обичлива, към която Искрен е съдбовно привързан. С нея той ходи на гробището, където баба му говори с дядо му и дъщерите си. Мъртвите са тези, които й дават сили да живее още по-пълноценно и всеотдайно. На гробището Искрен се научава по паметниците да чете. Назад във времето на вълшебното, безгрижно детство, с тревогите и неспокойните години на съзряването и младежките лутания – всичко това в реалността на български социализъм, предпоследното стъпало до комунизма… Какъв ужас цял един народ, милиони хора да имат една обща цел: построяването на някакъв комунизъм.

И така, докато се стигне и до преживяванията и покъртителните случки от емигрантския им живот във Виена – стълпотворение от хора и разноезичие, бъркотия от емигрантски съдби, религии, неразбории всякакви, езици ангелски, но и дяволски мъки.

Всъщност романът започва със случайната среща на Искрен и Светльо пред гроба на Миро. Миро и той е от нашия полуостров – Балканския, от Сърбия. Той има внушителен паметник от мрамор, с крила на ангел и мобифон в ръка в Централните виенски гробища, в тая част, където са погребани значими политици, писатели, заслужили дейци на културата. А Миро е едър бандит и мошеник, трафикант на хора, безскрупулен, без колебания и задръжки, когато трябва да отмъщава. Но Миро е и ангел-спасител.

През последните две години той помага на десет пъти повече емигранти, отколкото която и да е организация за защита на човешките права. И продължава да помага. Цяла седмица телефонът му не спрял да звъни под земята.

Е, в това е голямата сила на разказвача. Романът е 580 страници несекващ перфектен монолог, историята на четири генерации, монолог, който се изчита на един дъх, за да се почне отново, като филм, който можем да гледаме и десет пъти и всеки път откриваме по нещо ново.

Господин Динев, в романа си Вие говорите чрез образите на Здравка, на отец Серафим, на мъртвия Миро – закрилникът на емигрантите още и за отношението към религията, суеверията и митологизирането, чакането на “от умрял писмо”, което Искрен наистина дочаква от незабравимата баба Здравка…

Как мислите, дали в настъпилата демокрация след 1989 има сблъсък между светското и духовното и доколко религиозен е нашият народ?

Да, това е проблем и на Запада. Нашата църква никога не е имала тази власт и сила, нито собствена държава, както католическата църква.

Нито е била толкова мощна като руската или гръцката, например. Нашият народ винаги е бил критичен към клира.
Народът осмива свещениците.

Ето Елин Пелиновите герои, калугери и попове: потънали в пороци, чревоугодничество, пиянство, алчност, лицемерие.

Селянинът тогава, а какво да кажем сега в света на Интернет, в “Напаст божия” казва отчаян: “Бог не е милостив, не молете му се.”

Относно изкушенията: и баба попадия имала обичая да посръбнува, а попът, който не можел един водосвет да извърши, без винце не може. Ами дядо Матейко, който научава от ангелите, че техният поп Никола е в катрана… Владиката, че е владика и той е в пъклото.

В статията си “Поп Богомил и Св. Иван Рилски. Духът на отрицанието в нашата история” професор Петър Мутафчиев отбелязва отрицателния дух, който българинът носи, може би в себе си. Още нищо не е утвърдено и вече започва да се отрича.

Богомилството през IХ-ХIVв. руши държавата отвътре чрез насажданото от него недоверие в институциите, чрез разделението на народа.

Сега като се види колко манастири има в България и колко монаси… Смешно, нали?… Комунизмът замени християнските ритуали със свои. Вяра имаше, но в материалното, в ръководителите, в светлото бъдеще.

Наистина, проблемът днес за бъдещата роля на религията вече не е само наш проблем, а и проблем на западните вероизповедания.

А какво бихте споделили за традиционното свързване на емигрантството с неудържимата носталгия по родината? Има ли я още?

Аз съм на мнение, че мъжете се приспособяват към емиграцията много по-зле от жените. За мъжката природа в по-голяма степен е свойствено професионалното самоутвърждаване и дълбоката тъга.

Да, носталгията винаги ще я има, но ако трябва да конкретизираме, става въпрос ето за какво.

Носталгията, според мен е свързана с две неща – с мястото на детството и с мястото, където би желал да бъдеш погребан,
мястото на вечния ти покой.

Тъгата по изоставената Родина може да се подсили, ако на новото място си изолиран и самотен, тогава, естествено, влечението ти към онова място, където си имал приятели и топлина е силно.

Но, колкото повече получаваш тук, в чужбина, толкова по-слабо е това чувство. А ако намериш и големи приятели, и любов, и всичко, тогава става едно раздвоение, обаче то не е, да кажем, неприятно.

Тогава се опитваш да обясниш на хората, че се чувстваш и тук като вкъщи, което пък е много положително. Защо трябва винаги да се избира между майка и любима.

Добре, едната ми е майка – България, а тази държава, в която съм сега, ми е любима.

Човек може да обича и двете еднакво – недай, Боже, да не се налага да избира! Но това са екстремни случаи – по време на война би било тежко. И по-добре да не участваш на никоя страна.

А какво бихте споделили като пожелание към българите, които живеят, творят, работят извън пределите на Родината ?

Бих искал да вярват, че човек може да успее и без да има някакви специални връзки. Колкото и невъзможно и трудно да ви се струва понякога, това все пак е напълно възможно. Ако и на мене едно време някой ми беше казал, че ще успея да издам роман, едва ли щях да му повярвам, но сега вече знам, че е възможно.

Димитър ДИНЕВ е роден през 1968 година в град Пловдив. Завършва немската гимназия в град Пазарджик. От 1990 година живее в Австрия, където завършва философия и славистика.

Angelski eziciТой е австрийски писател от български произход.
Произведения: “Ангелски езици” – роман, ”Надписи” /разкази, ”Светлинки над главата,
Пиесата “Кожа и небе” *премиера на 5.12.2006 в театър “Рабенхоф”.
Пиесата му “Къщата на съдията” влиза в програмата на Бургтеатер (Burgtheater) за театрален сезон 2006-2007.

Пиесата му “Душата – това деликатно нещо” се играе за театрален сезон 2008-2009 във Фолкстеатър (Volkstheater).

Литературни награди:

2002 – лит. награда на град Манхайм
2003 – лит. награда на град Виена
2004 – награда на немската индустрия
2005 – лит. награда Адалберт фон Шамисо на фондация “Роберт Бош”
Романът “Ангелски езици” претърпява седем издания и е сред десетте най-продавани книги в Европа.

Интервюто направи: Сашка Журкова – наш специален кореспондент във Виена

Рубрики: Frontpage · Сцена

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

13 Kоментара за сега ↓

  • marteniza // 1 юли, 2008 //

    Ангелските езици имат общи корени! Не че казвам нещо ново, но ето още едно потвърждение, от Карлос Фуентес: “… тъй като не сънувам на английски и произнесените на английски обиди не означават нищо за мен, докато произнесените на испански хули ме засягат; тъй като любовните думи, промълвени на английски са ми чужди, така че правя любов на испански, поради всичко това за мен е трудно да пиша художествена литература на английски; липсват ми опори в сънищата, ругатните и любовта.”

  • marteniza // 1 юли, 2008 //

    Любопитно ми е на какъв език сънува Димитър. :)

  • nezvan // 1 юли, 2008 //

    Поздравявам Сашка Журкова, провела това интервю, за новоизкования й термин по адрес на “ангелските езици” на Димитър (Димитре) Динев – ако българският е майчиният, то немският е “АВТОРОВИЯТ ЕЗИК” на този писател за идентифицирането му като творец. Или както той самият казва: българският е родина и майка, немският – нов дом и любима…

  • Атанас Чобанов // 2 юли, 2008 //

    Отлично интервю с многообещаващ автор. Надявам се преводът на френски на романа да не закъснее.
    “с един крак в една страна, а с другия в друга съм много щастлив, защото съм свободен”
    Рене Декарт, 1648 г.

  • Сашка Журкова // 2 юли, 2008 //

    До marteniza

    “Любопитно ми е на какъв език сънува Димитър.”

    По мое мнение сънищата ни не са резервирани за един език.

    Когато искам да си спомня какво съм сънувала,
    пред мене изниква някаква картина, образ, символ, а думи- не .
    Може и да не е съвсем така.
    Но във всеки случай и аз самата не съм наясно дали сънувам повече на един език,отколкото на друг, дали на майчиния си например или, както ние казваме на родния си език, или и на езика на страната, в която живея от няколко десетилетия.

    На моето интервю с писателя, присъстващите в арт-залата на уютния младежки хотел Do Step Inn във Виена на Димитре Динев също бе зададен и този въпрос.
    Той се засмя и отговори абсолютно кратко и безсъмнено искрено и точно, че когато се събуди знае само дали сънят е бил хубав или кошмарен!

  • marteniza // 2 юли, 2008 //

    Така е. Аз имам същия проблем, дъщеря ми, също. В различни пропорции. :) Радвам се, че хората и на други места по света си задават подобни въпроси, “провокирани” /в добрия смисъл на думата/ от подобни явления. Това пак е свързано с общия корен на ангелските езици. :) Не случайно и Карлос Фуентес се беше сетил за същото. Между другото, и с цветовете в съня нещата не винаги са ясни. Имало е случаи, в които при събуждане си спомням само нещо ярко зелено, или черно-бяло. Въпросът ми бе породен от любопитството да науча нещо повече за психологията на творец, живеещ както повечето пишещи тук между няколко култури. Кутси предизвика гнева на африканерските си сънародници в Южна Африка, защото заяви, че на африкаанс не можела да се пише голяма литература, понеже английският бил по-развит и богат език с по-големи традиции в областта на литературата. Много спорна теза. Мнозина изтъкнаха, че всъщност нобеловият лауреат търсел по-голям пазар за книгите си и можел да си го позволи, защото английският му не бил по-лош от английския на Фуентес. А всъщност всеки решава сам и прави нещата така, както ги чувства. Темата е безкрайна, радвам се, че разбрах какво мисли Димитър, има още много неща за казване. Вчера говорих с 22 годишно момиче, което отива да пише дисертация за Джойс в Дъблин. Английският вече й е първи език, произходът – български, интересите и формацията – европейски. Питаше за известни български поети – има литературни интереси, интересува се от корена си. Оттук е и е оттам. Капка Касабова – друг случай. Илия,… вече започват да оформят поколение. Извинявам се за дългия постинг. Рядко бягам от лапидарността- обикновеновено когато темата ми е много близка. Благодаря за интересните мисли. До среща!

  • nezvan // 2 юли, 2008 //

    Според антрополози като Клод-Леви Строс например няма богати и бедни култури, а навярно няма развити и неразвити езици. Просто едни протичат в “сурови” (метафорични) форми, според механизмите на дивото мислене, а други – в “печени” (рационални) варианти, продукт на диференциращия разум. Жалкото е, че малките литератури са такива не поради маломерността на езика и неспособността му да изкаже много неща, а поради малобройността на читателите на този език и липсата на цялостна преводимост между отделните литератури. Всяка национална литература е отделна езикова вселена, синтетично представяща човешкия опит в ерата на писмеността. Колкото езици имаме, толкова и светове – независимо дали сънуваме, или пишем на тях…

  • marteniza // 3 юли, 2008 //

    С малко демодирания термин “Деколонизация на съзнанието” кенийският писател, критик и преподавател в Ню Йоркския университет Нгуги уа Тионг’о говори точно за много актуалния и вечен стремеж на всяка национална литература да назове и осмисли на собствен език безкрайната и уникална вселена, синтетично представяща човешкия опит в ерата на писмеността. Той описва състоянието на африканските интелектуалци като откъсване на духа от тялото на черния континент. Феномен, който довежда до съществуването на „обезтелесени”/поради физическото отсъствие на емигриралите / и обезглавени поради изтичането на мозъци/ нации. За добро, или за зло, разстоянията и многоезичността на Европа придават различни нюанси на темата. Клод…:)) нали той наричаше високомерието на първите френски, немски и английски теренни изследователи “първородния грях на антропологията”. :) Последното изречение си го чопвам, заради уникалността и универсалността на всеки, дори най-индивидуален, човешки опит.

  • nezvan // 3 юли, 2008 //

    Драга marteniza, първородния грях на антропологията можем да открием всъщност в протестантската етика на първите мисионери в новооткрития свят на Америките… Теренисти черноризци… На това учи “нашият”, но френскоезичен, Цветан Тодоров. Поздрав от страстна читателка на Димитър Динев!

  • marteniza // 4 юли, 2008 //

    И още по-назад, при героите на “Случаят Джем” (пристрастна съм към тази книга). И още по-назад…Всъщност, освен “първороден грях”, изначалните трудности на човеците (и в частност на антрополозите) да приемат другостта като равнопоставена, са наречени от К Л С и “родилни петна”. За да подчертае не толкова вините, колкото естествения ход на нещата. Поздрав и от мен – повечето от съучениците ми населяват градовете край Елба и “”горния” Дунав”, така че и аз си падам читателка на Димитър Динев; както и на нашия франкоезичен Цветан – “Дунавският селянин, заживял на брега на Сена”, както той сам себе си нарича.:)

  • eva // 6 яну, 2009 //

    Здравейте! Прочетох книгата на Димитър Динев на един дъх…Благодаря му за страхотното преживяване. Аз самата съм от поколението на Светльо и Искрен, също емигрирала преди много години. Романът е написан брилянтно, с невероятни метафори, които човек се чуди, как са му дошли на ума… Знае ли някой, дали има други издадени на български негови неща??? поздрави от Скандинавието

  • Юлия Йорданова // 7 яну, 2009 //

    eva, освен романа “Ангелски езици”, съвсем наскоро (в края на 2008-ма) излезе на български сборникът с разкази “Светлинка над главата”, а миналият сезон се постави в “Сълза и смях” пиесата “Кожа и небе”. Това е Димитър Динев на български език засега, доколкото знам. Текстът му стоеше страхотно на българска сцена в превъплъщенията на Параскева Джукелова и Асен Блатечки. Дали няма в интернет някой театрален запис, за да си го гледаш от Скандинавието?… И това ще стане някога.

  • eva // 7 яну, 2009 //

    Благодаря, Юлия… Със сигурност ще си набавя това, което е излязло на былгарски, жалко, че не зная грам немски, защото разбрах, че има отпечатани доста нещта на Динев точно на този език. Ако има кой да качи на интернет постановки на хубави пиеси, бих ги гледала с удоволствие. Поздрав от полярните равнини…

Коментирай