Интервю на Сашка Журкова във Виена с австрийския писател от български произход Dimitré Dinev
Господин Динев, читателите в Австрия и Германия във Ваше лице се радват на един нов майстор-разказвач, какъвто тук скоро не е имало.
Наричат Ви австрийски писател, романът Ви “Ангелски езици” се определя като литературна сензация в съвременната немска литература, изучава се като произведение, включено в програмата за съвременна немска литература в гимназиите тук. Имат ли основание, все пак Вие сте българин. В този смисъл да Ви попитам защо решихте да творите на немски език?
Да, десетки пъти са ме питали защо и винаги съм отговарял по един и същи начин: а как иначе!? Според мен е съвсем естествено, съвсем в реда на нещата човек да пише на езика, на който e обичан или на който му е отказана обич, на който страда. За мен това беше българският език, сега е немският. Това е езикът, на който живея, на който търся
работа, купувам си хляба, обичам. Мисля, че решаващото е любовта.
Освен това, винаги съм бил любопитен, обичам предизвикателствата, прекрачването на граници. Родната страна и родният град са географски определени като точка на раждане, но чувствата биват предизвиквани от хора и се пораждат от съжителството с тях – понякога и когато те не говорят непременно твоя майчин език.
Навсякъде, където срещаме импониращи ни хора, възниква възможността да намерим нова родина.
Тоест, за Вас немският език не е майчин, а авторов, език, избран от Вас за идентифицирането Ви като творец. А откъде е името - Dimitré Dinev? Не е точно българско, но не е и немско. И защо с ударение върху последната сричка?
Знаете ли, това е мое хрумване. Първото нещo, което човек най-напред започва да чува и да свиква с него е собственото му име. Има нещо смущаващо, когато се наложи промяната му или се изговаря непривично.
Просто реших да “облекча” хората тук, а и себе си - да го чувам така, както винаги съм го чувал, в звателната му форма.
А защо с ударение ли? (смее се). Защото досега ударението падаше върху други имена, с които все трябваше да се съобразявам.
Е, сега ударението е върху моето име.
Искрен е син на човек от върхушката, на председателя на окръжния комитет на партията другаря Младен Младенов. Фанатично предан на партийната идеология, дотолкова, че се отказва от родната си сестра, само защото е изселник в Америка, така както ДС изисква от него.
Един от най-светлите образи в романа е образът на баба Здравка - една пълна с енергия жена, здрава и в мисленето си българка, трудолюбива, способна, обичлива, към която Искрен е съдбовно привързан. С нея той ходи на гробището, където баба му говори с дядо му и дъщерите си. Мъртвите са тези, които й дават сили да живее още по-пълноценно и всеотдайно. На гробището Искрен се научава по паметниците да чете. Назад във времето на вълшебното, безгрижно детство, с тревогите и неспокойните години на съзряването и младежките лутания - всичко това в реалността на български социализъм, предпоследното стъпало до комунизма… Какъв ужас цял един народ, милиони хора да имат една обща цел: построяването на някакъв комунизъм.
И така, докато се стигне и до преживяванията и покъртителните случки от емигрантския им живот във Виена – стълпотворение от хора и разноезичие, бъркотия от емигрантски съдби, религии, неразбории всякакви, езици ангелски, но и дяволски мъки.
Всъщност романът започва със случайната среща на Искрен и Светльо пред гроба на Миро. Миро и той е от нашия полуостров - Балканския, от Сърбия. Той има внушителен паметник от мрамор, с крила на ангел и мобифон в ръка в Централните виенски гробища, в тая част, където са погребани значими политици, писатели, заслужили дейци на културата. А Миро е едър бандит и мошеник, трафикант на хора, безскрупулен, без колебания и задръжки, когато трябва да отмъщава. Но Миро е и ангел-спасител.
През последните две години той помага на десет пъти повече емигранти, отколкото която и да е организация за защита на човешките права. И продължава да помага. Цяла седмица телефонът му не спрял да звъни под земята.
Е, в това е голямата сила на разказвача. Романът е 580 страници несекващ перфектен монолог, историята на четири генерации, монолог, който се изчита на един дъх, за да се почне отново, като филм, който можем да гледаме и десет пъти и всеки път откриваме по нещо ново.
Господин Динев, в романа си Вие говорите чрез образите на Здравка, на отец Серафим, на мъртвия Миро - закрилникът на емигрантите още и за отношението към религията, суеверията и митологизирането, чакането на “от умрял писмо”, което Искрен наистина дочаква от незабравимата баба Здравка…
Как мислите, дали в настъпилата демокрация след 1989 има сблъсък между светското и духовното и доколко религиозен е нашият народ?
Да, това е проблем и на Запада. Нашата църква никога не е имала тази власт и сила, нито собствена държава, както католическата църква.
Нито е била толкова мощна като руската или гръцката, например. Нашият народ винаги е бил критичен към клира.
Народът осмива свещениците.
Ето Елин Пелиновите герои, калугери и попове: потънали в пороци, чревоугодничество, пиянство, алчност, лицемерие.
Селянинът тогава, а какво да кажем сега в света на Интернет, в “Напаст божия” казва отчаян: “Бог не е милостив, не молете му се.”
Относно изкушенията: и баба попадия имала обичая да посръбнува, а попът, който не можел един водосвет да извърши, без винце не може. Ами дядо Матейко, който научава от ангелите, че техният поп Никола е в катрана… Владиката, че е владика и той е в пъклото.
В статията си “Поп Богомил и Св. Иван Рилски. Духът на отрицанието в нашата история” професор Петър Мутафчиев отбелязва отрицателния дух, който българинът носи, може би в себе си. Още нищо не е утвърдено и вече започва да се отрича.
Богомилството през IХ-ХIVв. руши държавата отвътре чрез насажданото от него недоверие в институциите, чрез разделението на народа.
Сега като се види колко манастири има в България и колко монаси… Смешно, нали?… Комунизмът замени християнските ритуали със свои. Вяра имаше, но в материалното, в ръководителите, в светлото бъдеще.
Наистина, проблемът днес за бъдещата роля на религията вече не е само наш проблем, а и проблем на западните вероизповедания.
А какво бихте споделили за традиционното свързване на емигрантството с неудържимата носталгия по родината? Има ли я още?
Аз съм на мнение, че мъжете се приспособяват към емиграцията много по-зле от жените. За мъжката природа в по-голяма степен е свойствено професионалното самоутвърждаване и дълбоката тъга.
Да, носталгията винаги ще я има, но ако трябва да конкретизираме, става въпрос ето за какво.
Носталгията, според мен е свързана с две неща - с мястото на детството и с мястото, където би желал да бъдеш погребан,
мястото на вечния ти покой.
Тъгата по изоставената Родина може да се подсили, ако на новото място си изолиран и самотен, тогава, естествено, влечението ти към онова място, където си имал приятели и топлина е силно.
Но, колкото повече получаваш тук, в чужбина, толкова по-слабо е това чувство. А ако намериш и големи приятели, и любов, и всичко, тогава става едно раздвоение, обаче то не е, да кажем, неприятно.
Тогава се опитваш да обясниш на хората, че се чувстваш и тук като вкъщи, което пък е много положително. Защо трябва винаги да се избира между майка и любима.
Добре, едната ми е майка - България, а тази държава, в която съм сега, ми е любима.
Човек може да обича и двете еднакво – недай, Боже, да не се налага да избира! Но това са екстремни случаи - по време на война би било тежко. И по-добре да не участваш на никоя страна.
А какво бихте споделили като пожелание към българите, които живеят, творят, работят извън пределите на Родината ?
Бих искал да вярват, че човек може да успее и без да има някакви специални връзки. Колкото и невъзможно и трудно да ви се струва понякога, това все пак е напълно възможно. Ако и на мене едно време някой ми беше казал, че ще успея да издам роман, едва ли щях да му повярвам, но сега вече знам, че е възможно.
Димитър ДИНЕВ е роден през 1968 година в град Пловдив. Завършва немската гимназия в град Пазарджик. От 1990 година живее в Австрия, където завършва философия и славистика.
Той е австрийски писател от български произход.
Произведения: “Ангелски езици” - роман, ”Надписи” /разкази, ”Светлинки над главата,
Пиесата “Кожа и небе” *премиера на 5.12.2006 в театър “Рабенхоф”.
Пиесата му “Къщата на съдията” влиза в програмата на Бургтеатер (Burgtheater) за театрален сезон 2006-2007.Пиесата му “Душата - това деликатно нещо” се играе за театрален сезон 2008-2009 във Фолкстеатър (Volkstheater).
Литературни награди:
2002 - лит. награда на град Манхайм
2003 - лит. награда на град Виена
2004 - награда на немската индустрия
2005 - лит. награда Адалберт фон Шамисо на фондация “Роберт Бош”
Романът “Ангелски езици” претърпява седем издания и е сред десетте най-продавани книги в Европа.
Интервюто направи: Сашка Журкова - наш специален кореспондент във Виена
10 Kоментара за сега ↓
marteniza // 1 юли, 2008 //
Ангелските езици имат общи корени! Не че казвам нещо ново, но ето още едно потвърждение, от Карлос Фуентес: “… тъй като не сънувам на английски и произнесените на английски обиди не означават нищо за мен, докато произнесените на испански хули ме засягат; тъй като любовните думи, промълвени на английски са ми чужди, така че правя любов на испански, поради всичко това за мен е трудно да пиша художествена литература на английски; липсват ми опори в сънищата, ругатните и любовта.”
marteniza // 1 юли, 2008 //
Любопитно ми е на какъв език сънува Димитър.
nezvan // 1 юли, 2008 //
Поздравявам Сашка Журкова, провела това интервю, за новоизкования й термин по адрес на “ангелските езици” на Димитър (Димитре) Динев - ако българският е майчиният, то немският е “АВТОРОВИЯТ ЕЗИК” на този писател за идентифицирането му като творец. Или както той самият казва: българският е родина и майка, немският - нов дом и любима…
Атанас Чобанов // 2 юли, 2008 //
Отлично интервю с многообещаващ автор. Надявам се преводът на френски на романа да не закъснее.
“с един крак в една страна, а с другия в друга съм много щастлив, защото съм свободен”
Рене Декарт, 1648 г.
Сашка Журкова // 2 юли, 2008 //
До marteniza
“Любопитно ми е на какъв език сънува Димитър.”
По мое мнение сънищата ни не са резервирани за един език.
Когато искам да си спомня какво съм сънувала,
пред мене изниква някаква картина, образ, символ, а думи- не .
Може и да не е съвсем така.
Но във всеки случай и аз самата не съм наясно дали сънувам повече на един език,отколкото на друг, дали на майчиния си например или, както ние казваме на родния си език, или и на езика на страната, в която живея от няколко десетилетия.
На моето интервю с писателя, присъстващите в арт-залата на уютния младежки хотел Do Step Inn във Виена на Димитре Динев също бе зададен и този въпрос.
Той се засмя и отговори абсолютно кратко и безсъмнено искрено и точно, че когато се събуди знае само дали сънят е бил хубав или кошмарен!
marteniza // 2 юли, 2008 //
Така е. Аз имам същия проблем, дъщеря ми, също. В различни пропорции.
Радвам се, че хората и на други места по света си задават подобни въпроси, “провокирани” /в добрия смисъл на думата/ от подобни явления. Това пак е свързано с общия корен на ангелските езици. 
Не случайно и Карлос Фуентес се беше сетил за същото. Между другото, и с цветовете в съня нещата не винаги са ясни. Имало е случаи, в които при събуждане си спомням само нещо ярко зелено, или черно-бяло. Въпросът ми бе породен от любопитството да науча нещо повече за психологията на творец, живеещ както повечето пишещи тук между няколко култури. Кутси предизвика гнева на африканерските си сънародници в Южна Африка, защото заяви, че на африкаанс не можела да се пише голяма литература, понеже английският бил по-развит и богат език с по-големи традиции в областта на литературата. Много спорна теза. Мнозина изтъкнаха, че всъщност нобеловият лауреат търсел по-голям пазар за книгите си и можел да си го позволи, защото английският му не бил по-лош от английския на Фуентес. А всъщност всеки решава сам и прави нещата така, както ги чувства. Темата е безкрайна, радвам се, че разбрах какво мисли Димитър, има още много неща за казване. Вчера говорих с 22 годишно момиче, което отива да пише дисертация за Джойс в Дъблин. Английският вече й е първи език, произходът - български, интересите и формацията - европейски. Питаше за известни български поети - има литературни интереси, интересува се от корена си. Оттук е и е оттам. Капка Касабова - друг случай. Илия,… вече започват да оформят поколение. Извинявам се за дългия постинг. Рядко бягам от лапидарността- обикновеновено когато темата ми е много близка. Благодаря за интересните мисли. До среща!
nezvan // 2 юли, 2008 //
Според антрополози като Клод-Леви Строс например няма богати и бедни култури, а навярно няма развити и неразвити езици. Просто едни протичат в “сурови” (метафорични) форми, според механизмите на дивото мислене, а други - в “печени” (рационални) варианти, продукт на диференциращия разум. Жалкото е, че малките литератури са такива не поради маломерността на езика и неспособността му да изкаже много неща, а поради малобройността на читателите на този език и липсата на цялостна преводимост между отделните литератури. Всяка национална литература е отделна езикова вселена, синтетично представяща човешкия опит в ерата на писмеността. Колкото езици имаме, толкова и светове - независимо дали сънуваме, или пишем на тях…
marteniza // 3 юли, 2008 //
С малко демодирания термин “Деколонизация на съзнанието” кенийският писател, критик и преподавател в Ню Йоркския университет Нгуги уа Тионг’о говори точно за много актуалния и вечен стремеж на всяка национална литература да назове и осмисли на собствен език безкрайната и уникална вселена, синтетично представяща човешкия опит в ерата на писмеността. Той описва състоянието на африканските интелектуалци като откъсване на духа от тялото на черния континент. Феномен, който довежда до съществуването на „обезтелесени”/поради физическото отсъствие на емигриралите / и обезглавени поради изтичането на мозъци/ нации. За добро, или за зло, разстоянията и многоезичността на Европа придават различни нюанси на темата. Клод…:)) нали той наричаше високомерието на първите френски, немски и английски теренни изследователи “първородния грях на антропологията”.
Последното изречение си го чопвам, заради уникалността и универсалността на всеки, дори най-индивидуален, човешки опит.
nezvan // 3 юли, 2008 //
Драга marteniza, първородния грях на антропологията можем да открием всъщност в протестантската етика на първите мисионери в новооткрития свят на Америките… Теренисти черноризци… На това учи “нашият”, но френскоезичен, Цветан Тодоров. Поздрав от страстна читателка на Димитър Динев!
marteniza // 4 юли, 2008 //
И още по-назад, при героите на “Случаят Джем” (пристрастна съм към тази книга). И още по-назад…Всъщност, освен “първороден грях”, изначалните трудности на човеците (и в частност на антрополозите) да приемат другостта като равнопоставена, са наречени от К Л С и “родилни петна”. За да подчертае не толкова вините, колкото естествения ход на нещата. Поздрав и от мен - повечето от съучениците ми населяват градовете край Елба и “”горния” Дунав”, така че и аз си падам читателка на Димитър Динев; както и на нашия франкоезичен Цветан - “Дунавският селянин, заживял на брега на Сена”, както той сам себе си нарича.:)
Коментирай