Public Republic

Ангел Г. Ангелов

Снимка: Tara Sylvia

В хилядолетната възраст на Пещерата се криеха събития с вселенско значение и, макар че Делфина чуваше техните отгласи, не знаеше истинския им смисъл. Урагана бушуваше и дори тук, на завет се чувстваха гърчовете на водата. Солена, гъста и разгневена тя шибаше скалистите нозе на Пещерата, понякога прехвърляше защитата й, тогава затвореното пространство на огромната каменна Каверна овлажняваше, посетено от трудно забележими парченца вода.

Тази земна кръв отглеждаше в плътта си многобройни живи същества, някои надарени с разум. Делфина спеше неспокойния си сън, натоварен с проблемите на Деня, чакаше умора да повали Урагана и се подготвяше за Делото на Живота (ДЖ) си. Беше то неприятно, напрегнато, опасно даже, но беше неизбежно, неотменимо и съдбовно. Акулското присъствие разплакваше живите същества, хлиповете им се възкачваха в ултразвуковия обхват, мъчеха делфинския слух, раняваха Душата му и го принуждаваха да променя същността си.

“Трудни времена настават” - усети да пролазва тревожна мисъл през будното полукълбо на огромния му мозък. - “Поредните изпитания на тукашното ми пребиваване… Само достойното им посрещане може да ме спаси…”

Унесът му беше привиден, спокойствието - изпитание, а търпението - мъка. Посрещаше той Божествените повели смирено, вибрациите на Душата му влизаха в допир с трептенията на Водата и от съвкуплението им се раждаше Нов Трепет (НТ) - разрушителен, непознат, тъмен, акулски, демоничен… Делфина чакаше Урагана да умре, подготвяше се за излизане, за мъчни сблъсъци, за мисия, която трябваше да бъде всекидневие.

Водната лупа на жизнената му среда уголемяваше обикновените схватки, изваждаше на показ дребните одрасквания и по-едрите наранявания, наблюдаваше ги той като мъдрец и страдаше от наличието им. В бъдния си живот щеше да му се налага да променя същността си, та може би затова неговият Нов Трепет (НТ) бавно се оцветяваше в тъмни тонове. Това неподозирано сечиво, неизползвано от никого досега, не му носеше радост - щеше да го използва за воюване. Благородно същество, нежен и гальовен, Делфина искаше да живее мирно, усмихнато и любвеобилно, в хармония.

Живи бяха изгревите сред нежния лазур, лунните залези сред разтопения калай на Океана, капките полазили светлото лице на Луната, Звездите надвесени над неспокойния покрив на течния му дом, Нейните милувки, нежната й кожа, гъстото й мляко, с което хранеше малките, безтегловното им любене, огромния делфински Фалос, на който Тя искрено се радваше, грандиозните всеобщи игри, слаломите по вълните, неподправената Радост от Живота (РЖ), добрините сторени естествено, като дишане, обичта и доброто име, с което се ползваше сред целия Воден свят… А сега се беше притаил в Каверната, чакаше благоволението на Урагана, за да започне…

Мъчително свиваше сърцето му това начало. Щеше да се впусне в нещо непознато, чуждо, противно и мъчително, рисковано, кърваво, смъртоносно като всяко воюване. Волната игра с вълните, хармоничният живот на същество без грехове, добротата му, неговото благородство се отдалечаваха без да е ясно ще се върнат ли в живота му някога, ще бъде ли отново оня мъдър, стар Делфин, създаден от Бога за облагородяване на хладния, враждебен Воден свят… Каверната ехтеше от омаломощените повеи на соления, течен вятър, невидим тътен минаваше като тръпка по люлеещата се плът на временното му убежище.

Делфина чакаше, приготвяше се той за натрапената му Война, опитваше се да събере озлобление, както и други мръсни оръжия. Гнусеше се от приготовленията си, но се утешаваше с Целта си, с онова естествено Добро, което се канеше да стори на нежните Души от неговия свят. Не мислеше, че е Спасител, нито очакваше награди, не, той знаеше добре, че може би това е последната добрина, която ще сътвори през тукашния си живот. Но беше се решил! Във внушителния му Мозък се пазеше дълбоко скрито Знание за съдбата на водните Божи създания.

Натъжаваше се когато си спомняше какво знае, натъжаваше се когато виждаше бъдещето на местните Същества, когато надничаше в неумолимата им карма и съзираше там сатанински творения. Делфина беше потопил изящното си тяло в неподвижността на размисъла, но мисловната му напрегнатост бушуваше незабележимо, убивайки по пътя си бивши надежди, упования, красиви спомени, бъдещи блянове, както и зловещи предчувствия за настъпваща Война.

В оня миг на очакваното случване Водата беше притихнала, уморена от многодневните блъсъци на Урагана. Яростта й стинеше, бавно гаснеха белите пламъци на безпощадните вълни, а Акулата се пренесе в по-горните етажи на водното обиталище. Когато излезе от Каверната Делфина беше готов. Не се страхуваше, спокойно вървеше срещу Съдбата, готов да посрещне отредените му изпитания. Океана бавно се съвземаше от насилието на надводния свят, надяваше се на Умиротворяване, Хармония, гладки повърхности и всеобща Любов. Но сред обитателите му бяха поселени и примитивни създания, чиито родители бяха неунищожимите, вечни тъмни сили - постоянни изпитания за Божиите създания.

Тяхната жестокост, кръвожадност, лакомия, тяхната безскрупулна наглост мъчеше Делфина. Той се чувстваше длъжен, чувстваше се той посочен, същество с мисия, жертва може би, но той беше способен да я стори. Извисеното му благородство, вярата в Бога, неговият Дух, щедростта на Създателя към него естествено и предопределено го водеха към безсмъртието…

След надигането Акулата безшумно понесе стоманеното си тяло към обикновените, всекидневни убийства. Милионите години преживян живот бяха внедрили в навиците й усет за успешно убиване. След ураганните мъки Съществата бяха непредпазливи, уморени, радостта от края ги правеше добри и безгрижни. Състоянието им помагаше на Акулата, изостряше вечния й глад, лапането обсебваше изцяло примитивния й мозък, рибята й кръв студено, коварно и безпогрешно я насочваше към всичко, което мърда. Живото торпедо увеличаваше скоростта си, съвършената му обтекаемост разпорваше безшумно солената плът на Океана. В късогледия й поглед вече се задаваха първите жертви.

Делфина се появи внезапно. Ударът му - премерен, бърз, унищожителен - отклони посоката на акулското тяло, но неговата безмозъчност му помогна да не се учудва, да не си задава въпроси, а само жестока злоба го хвърли отново към нещастното Същество, набелязано за поглъщане.

Залисана в гонитбата Акулата, като че ли не обърна особено внимание на унищожителя на злото и неговия удар. Но следващият отвори кървава рана в туловището й, замириса на рибя кръв и пикоч - почти безбъбречното древно акулско тяло съдържаше в плътта си голямо количество урина. Войната започна истински, нямаше възможност за отстъпление, водеше се хилядолетия вече, но победител все още нямаше.

Делфина продължаваше да нанася ударите си, голяма част от бодливата акулска кожа беше раздрана, грозни рани се миеха от солената кръв на Океана, а огромната риба се възбуждаше от собствената си кръв. Зловещо тракаха опитите й да отхапе делфински плавник, зловонно се разнасяше из соленото Пространство мятането на рушащото се тяло… Спасителната мисия на Делфина, неговата мъчителна борба го изтощаваше, но нито веднъж помисъл за отказване не го споходи, не трепна тялото му, нито намаля силата на ударите му.

Чуваха се само тъжните му издишвания, фонтаните от въздух, пара и ситна вода изригваха от Духалото му над пяната от Войната. Чуваха се песните му, навлизаха те все по-често в ултразвуковия обхват, непостижими за повечето Същества, не ги чуваха те с несъвършения си слух, но всички знаеха за тяхното съществуване. Звуците бяха тяхната надежда, светъл лъч и упование, апетит за живеене и повод за радостни усмивки.

Делфина, всеобщият певец на Водния свят беше самонатоварил тукашния си живот с мъката на убиването, изоставил беше той основното си сечиво за борба - песента - и се беше впуснал във воюване. Със Злото, с безпощадните убийци, с неунищожимата Мъка, с естествената трудност на Живота.

Понякога, между два Удара, Делфина наивно се обръщаше към своя противник:

- Не искам да те убивам… Ако не вършиш злини, ако обещаеш, че няма повече да убиваш можем да сключим примирие…
- Не те разбирам - гъгнеше с дрезгавото си, нечленоразделно полуговорене Акулата. - Не мога да живея без това.

Войната продължаваше, Океана все повече се замърсяваше с рибя кръв и разкъсани телесни частици, Добрите тръпнеха по време на драматичните битки и искрено се радваха когато Делфина побеждава. Изходът от Войната беше неясен, но милиони Същества дълбоко вярваха в благородния й свършек, в победата на Доброто.

Тази Вяра беше разтворена във всеобщата солена кръв на Водния свят, съдържаше се във Вселенската мисъл, беше тя част от Космическия разум, но спусната тук, сред вълнуващите се простори на Водната планета тя поувяхваше, нуждаеше се от грижи и поливане, от Любов и Себеотдаване… Делфина продължаваше да воюва, убеден в правотата и благородните си намерения, а неговият древен противник продължаваше да убива Същества, дори по време на Войната.

- Защо не ме оставиш на мира? - вяло полуизговаряше думите Акулата. - Мене ще убиеш, но Него няма да можеш… Нашият зловещ Създател е неунищожим. Има ли Бог, има го и Него… Ти ще оправяш Света… - пренебрежително и надменно завършваше Акулата.

Делфина не я слушаше, опитваше се да върши работата си колкото може по-добре и ясно забелязваше, че раните по акулското тяло стават все повече и все по-дълбоки. Знаеше той, че краят на Войната е далече, знаеше, че му предстоят все още хилядолетни мъки, но успехите го вдъхновяваха. “Приближавам се, - казваще си наум - към сътворяването на едно добро дело, към избавление от едно милионолетно Зло…” И продължаваше да воюва.

В резултат на което Акулата изнемощяваше от век на век, губеше кръв и престиж, ставаше все по-вяла и апатична, челюстите й вече не бяха толкова бързи, а металният й глас все по-често проговаряше:
- Губиш си времето… Не съм сама… - и се усмихваше със зловещата си застинала усмивка-луна, пълна с жестоки зъбоподобни оръжия.

- Светът трябва да се освободи от проклятието ти. В Новата ера не бива да има Убийци… - по-скоро на себе си проговаряше Делфина в чуваемия обхват.
Всички Същества бяха съгласни с него, но много от тях се запитваха възможен ли е такъв Свят… Войната продължаваше и в един предизвикан миг Океана забеляза как омаломощената огромна риба бавно поема към дъното му.

Разбра какво става и затова приготви набързо нещо като вдлъбнатина в дънната тиня. Канеше се да я погребе по-тържествено, отколкото обикновените океански обитатели - все пак, макар и убиец тя беше символ.

Делфина все още не се радваше, а и се чувстваше безкрайно изтощен от хилядовековната битка. Водният свят, неговото обиталище, се опитваше да му прелее от собствената си солена кръв, но не знаеше как става това. Не успяваше, но няколко пъти Делфина забеляза, че Духалото му, неговият отвор за дишане се пълни с океанска кръв и при издишване усеща затруднения.

Това малко го обезпокои - никога преди това не беше му се случвало. Неговият съвършен организъм, Разумът му на висш воден обитател, Духът му на многократно прераждано Същество не допускаше, че някой би искал да го убие. Затова и направо се обърна към добрата воля на божествения Океан:

- Защо постъпваш така с мен?
- Опитвам се да осъществя най-обикновено кръвопреливане… Моята кръв
ти е нужна… Сред моите селения трябва да има хармония.

За пръв път Делфина се уплаши. Разбра заблудата на Океана и съзря какво го чака. Взе мерки и все по-рядко се гмуркаше, все по-рядко напускаше повърхността, все по-рядко мокреше застрашеното си Духало. Това пречеше на храненето му, нарушаваше естествения му начин на живот, което водеше до неговото още по-осезаемо отслабване.

В едно от редките си, принудителни гмуркания той усети как в него навлиза Океанска кръв, как нахлува през Духалото му, как пълни дробовете му, как с всеки изминал миг той не успява да изравни налягането, - нещо което е вършил с лекота милион пъти - не успява дори да изплува. Светкавична мисъл проряза огромните полукълба на пламтящия му мозък: “Нима ще завърша като удавник!”

Постепенно мозъкът му престана да се снабдява с кислород, мислите, емоциите, радостта и добротата му бавно гаснеха и въпреки слабите позивни за помощ, излъчвани на неговата честота, никой не му помогна. Красивото му тяло пое към Дъното, където Океана беше приготвил разкошен гроб недалече от мястото, където почиваше Акулата.

Милионите Същества се радваха, че вече никой не ги убива, страдаха за своя скъп Делфин-Спасител, но това не беше за дълго. Млади, пъргави Акулчета вече навлизаха в своя живот, а малките Делфинчета изучаваха старателно живота и делото на Делфина и някои от тях твърдо бяха решили да поемат по неговите стъпки…