Public Republic

Милена Кирова

Илюстрация: Майя Ананиева

През месец април 2007 понятието мит изплува изведнъж драматично в публичното пространство на България. Неговата употреба в границите на масовия дискурс стана доказателство за това как науката и политиката говорят на различни езици. Обществото, медиите, политиканстващите историци разбраха мита като лъжа, като измислица, произвеждана с цел да се дискредитират българското минало и българските национални идеали. Напразно учените – сгушени в скромните размери на вестник “Култура” – опитваха да припомнят азбучната антропологическа истина, че митът е друга истина, друга действителност – такава, от каквато има нужда колективната памет, за да поддържа жизненото сцепление на общността.

Този факт на съвременния живот, дори ако ни се струва по някакъв начин необичаен или изключителен, всъщност доказва, че основните принципи, по които се организира и функционира механизмът, наречен национално минало, са много бавно променливи и често дори еднакви, когато имаме предвид последните три хиляди години от развитието на човешкото общество. В подкрепа на това твърдение ще се опитам да припомня част от грандиозната митология на националния произход, която полага основите на (потребността от) Еврейската Библия, по-често известна като християнския Стар Завет.

Още през ХVІІ век сред теолозите на просветена Европа започва да се прокрадва съмнение в монолитната сакралност на Петокнижието, във възможността целият текст да е бил записан с ръката на древния пророк Мойсей. Следващите векове задълбочават съмненията, но едва през втората половина на ХІХ век немският библеист Юлиус Велхаузен представя една хипотеза, която ще се превърне в основа на модерния светски подход към историята на свещената книга.

Той разграничава в Петокнижието пет различни (разпръснати в цялото) типа авторство, като всеки “автор” (по-скоро традиция на писане или книжовна школа) е създател на специфичен според някои свои особености “документ” (т.е. текст в големия текст), откъдето и цялата хипотеза остава наречена “документарна”. Разбивайки мита за божественото авторство на Тора, Велхаузен все пак го разбира като процес, започнал около хиляда години преди нашата ера, и не показва съмнение в способността на Еврейската Библия да изразява фактите на една национална историческа истина.

Трябва да измине още едно столетие, да бъдат направени известните открития в Наг Хамади, Египет, и в югоизточния ъгъл на Мъртво море, да се проведат най-сетне системни археологически разкопки в местата, свързвани от Библията с важни градове и събития на древното минало, за да се открои една съвсем, съвсем различна картина. Новата – този път археологически и палеоисторически обоснована – документална визия показва на първо място стратегията и механизмите, в които се произвежда чрез слово историческата памет на един (а дали не и на всеки?) народ.

Археологическите разкрития отхвърлят на първо място легендата за тежко и многолетно робство в Египет. След това – за Изхода като начало, в което страданието и странстването съграждат основите на древния еврейски народ. Тук попада цялата драматична картина на бродене из Синайската пустош, на вяра и безверие в Бог, на тежки наказания и чудотворни награди… И най-сетне – вероятно най-тежкият удар върху националното самочувствие – завладяването на Ханаан. Какво тогава показват разкопките на изток и запад от Мъртво море?

Евреите безспорно са древно племе, само че едно от многото древни племена, населяващи ханаанския регион. Тяхното присъствие в земите на Палестина има автохтонен характер, т.е. те са били “винаги-вече-там”; дори и да е пристигнала някаква част от племе отдолу, от юг, тя не е била решаваща за етническия произход. В самия Египет не са открити никакви следи от по-значително присъствие на евреи през второто хилядолетие пр. н. е. Населявали са главно земите около днешния Йерусалим и хълмистата земя Негев на юг от него; друга част е била разпръсната на север, в посока към Генисаретското (или Галилейското) езеро. Материалната им култура е била на сравнително примитивно равнище – много по-неразвита от тази в големите ханаански градове-държави. Реликти от писмен текст по тези земи изобщо не са намерени – в много силна отлика от наследството на древен Египет например.

Защо тогава е станало толкова важно и необходимо Библията да изобрети едно национално минало, в което страданието, странстването и завоеванието играят водеща роля?

Най-общо можем да кажем, че без тази интрига нямаше да съществува свещеният Завет. Според него Бог избира Своя народ и му възлага героичната мисия да си извоюва – с кръв и жертви – земя. Жертвите са всъщност жертвоприношение, което легитимира моралното право на собственост в полето на трансцендентните (вечните, абсолютните) отношения. Кръвта отмива всяко (предхождащо) чуждо присъствие, тя “усвоява” пространството, изпълва го със силата на “своя” живот, удостоверява принадлежността му за “своите” поколения и по този начин парадоксално го историзира в колективната памет.

Да не забравяме, че става въпрос за една земя, която твърде често е била завоювана, разменяна, изгубвана от различни племена в често неразплетимия възел на техните исторически отношения; собствеността е била удостоверима само със средствата на свещения авторитет. Робството и страданията, гоненията, бедите, породени от него, имат много важно значение в тази икономия на желанието за обща родина. Само върху спомена за Голямата загуба могат да се положат основите на онази преданост, която се изисква от колектива, без да му се предлагат рационални обяснения за необходимостта от нея.

Всъщност рационалното, разумът, т. н. история тук са възможни единствено постфактум – като рационализация на човешката потребност от колективен живот, от опори на единичния смисъл в колективната принадлежност. Нима не е ясно, че всеки, който посегне на тяхната вече-установеност, вече-признатост, ще бъде осъзнат като враг на общността? И на човека, на отделния индивид, който, без да търси обяснения, намира в общността основанията за своето съществуване?

(Текстът е публикуван в сп. “Книгите днес”, 2007 г., бр. 3, с. 26-27)