Public Republic

Димитър Динев

Снимка: Positiv

Защото наоколо почиваха и много от офицерите на Негово величество, разпръснати около Миро като големи шрапнели. Някакъв подполковник от артилерията, който вече не чуваше никакви оръдия; военен лекар от генералния щаб на кайзера, който вече нямаше защо да лекува глухотата му. А също и един действителен таен съветник.

В действителност почиваше там и най-сетне бе станал толкова таен, колкото никога приживе. Дори техническият директор на виенската погребална служба беше намерил вечен покой недалеч от Миро, сякаш готов да бди во веки веков над неговия гроб. Миро почиваше, заобиколен от творци, офицери и висши чиновници, все хора, в които австрийската история се оглеждаше безмълвно, но много по-достоверно от всеки учебник.

Той самият не беше австриец. Не бе умрял нито през Първата, нито през Втората световна война, а съвсем неотдавна, точно на 24 декември 2000 година. Как беше успял да заеме толкова престижно място? Кой беше той?

Приживе за Миро не се знаеше много. Мълвеше се само, че е роден в Югославия. Но никой не знаеше нито кое е родното му място, нито кои бяха родителите му. “Мен ме е родила девица”, обичаше да казва относно произхода си той, но още повече – да тегли една майна на онези, които го подпитваха, защото той можеше да псува на всички езици по течението на Дунава.

Всъщност майка му го бе заченала в затвора на Нови Сад, което направо си беше истинско чудо. Защото тя бе обградена само от камък, желязо и жени. Понякога я докосваше дъжд, понякога – вятър и привидно никой друг. Съмнението падаше единствено върху няколко изключително високопоставени чиновници.

….

6.

Струваше му се, че Драган не пие ракия, а течни диаманти, които много бързо го изпълваха и заблещукваха през очите му. Не човек, а драгоценен камък. Единственото съкровище, което имаше Миро. Скрито в мазето на приюта. Миро чуваше бумтенето на котела и гласа на огняря, който сякаш също гореше в гърлото, и на него му ставаше все по-топло и по-топло. Само при Драган се чувстваше спокоен. И това спокойствие имаше вкус на кървавица, ухаеше на печени дюли, беше меко, беше податливо като увиснала пружина, и грееше и топлеше като гласа на огняря.

“Всички сме само гости на тая земя”, каза един ден отново Драган.
“Да, гости”, съгласи се Миро и още същата нощ избяга от приюта. С торбичка печени дюли на рамо, петнайсетгодишно сърце в гърдите и тиха песен на уста. “Майка ми лежи под черната земя, държавата ми е баща. Където и да ида, все съм у дома. И гостенин ще бъда, където и да отспра”, така си пееше ли тананикаше. Защото светът щеше да чуе за него.

Години по-късно Миро пристигна във Виена като гастарбайтер, бързо стана собственик на гостилници и често бе канен на сватби като почетен гост. Сега отново беше на гости, този път при Господ. Но за Миро това не беше нищо ново. Той винаги си е бил гостенин.

Беше се отказал от всичко и бе получил в замяна криле. Държеше да запази само мобифона. С него го и погребаха. Цяла седмица не спря да звъни под земята, толкова търсен беше Миро, толкова много хора имаха нужда от него.

…

Dimitré Dinev
ENGELSZUNGEN

2003 Franz Deuticke Verlag, m.b.H. Wien-Frankfurt/ -
Main

На баба Калиопа,
която до края се подписваше с кръст,
и на баба Дена,
която все още чака своите откраднати овце

Превод: Гергана Фъркова,
Художник: Николай Пекаров,
Снимка на корицата: Бистра Бошнакова

Издателство “Рива”, 2006

Книгата се издава с любезното съдействие на КултурКонтакт – Австрия

KulturKontakt
Austria

ISBN-10: 954-320-060-2

ISBN-13: 978-954-320-060-3