Public Republic

Димитър Ангелов

Снимка: Pequena Suricata

Тази тъжна история се случи в едно градче в Бейра Интериор, през една от онези нощи, когато на хората, които не успяват да заспят, не им се иска и да мислят, а още по-малко да живеят, но се вкопчват в живота, също както въздържателите в идеята за въздържателство.

А въздържателят е трагична фигура. Защото му се иска, но не иска да му се иска. Желае, но не желае да желае. Отдава се на удоволствието, но не иска да му се отдава. И накрая всичко завършва с провал.

- Значи, през всичките тези години си ме лъгала, че следваш агрономство, после география и не знам още какво, а всъщност – нищо – каза майка й. - Мислеше си, че не знам, нали? Неблагодарница! А аз да ти пращам повече от половината на мизерната си пенсия! Безсрамница!

- Знаела си, а не си ми казала нищо! Чудовище! Садистка! Развали ми удоволствието, провали ми всички планове – извика побесняла дъщерята, приведена леко напред, с изпънати назад ръце. – Ще те убия с оня нож, дето не реже, глупачке! Искам да видя как изтича кръвта ти, смесена с твоята „истина”!
- С него - не!
- Точно с него ще бъде. Гадна вещица, свиня такава…

Читателят навярно вече е забелязал, че пропускаме не само прекалено грубите и неприлични думи и изрази, а и други, още по-ужасни, каквито ни предоставят чуждите езици.

- Ще ти счупя главата с патериците, искаш ли? Ще ти изям очилата, ако трябва, защото ти не заслужаваш да ме виждаш. Защо си ме родила, малоумнице, на четиридесет години?
- Не говори така! Забранявам ти! Ти беше най-хубавото бебе в селото. Не ти ли стига, че сега си най-хубавото момиче в нашето градче?
- Аз не съм от градчето, а от столицата!
- Сега пък от столицата…
- И това ли знаеше? Изрод!
- Знаех, мила моя. Знаех също, че си тръгнала по лоши пътища.
- А-а-а! Ето сега ще видиш какво ще стане. Сега ще изплюеш камъчето преди да съм те удушила!
- Тереза, не ме убивай – майка съм ти! – промълви старицата с пресипнал глас, предчувствайки как стягат гърлото й. - Поне ме прегърни за последен път! – и заплака, както се плаче за нещо отдавна изгубено.
- Шегувах се. Успокой се, утре ще отидем на панаира.
- Знаех, че се шегуваш, дъще, знаех си, че не си способна на такова нещо.
- А-а-а, знаела си? А защо не ми каза веднага, лъжкиня с лъжкиня, лицемерка, изчадие!

После неочаквано седна изтощена, стана отново, прегърна майка си и двете избухнаха в истеричен плач, тъй както се случва при корабокрушение и е нещо обичайно при особени отношения между майка и дъщеря.

- Хапни, дъще, хапни, ангелче мое. Кога ще ме дариш с внуче, с внученце?
- Никога! Никога няма да имам дете. Докато си жива. А дори и след това.
- Защо ме наказваш така? Защо ме измъчваш?
- Защото ми доставя удоволствие. Знам ли защо! Затвори си гадната уста.
- Не мога да гледам красотата ти без да отворя уста от изумление, дъще. Ти ме плашиш.
- Плашило такова! Аз можех да бъда кинозвезда или поне телевизионна звезда, можех да бъда модел… Ако не ме разследваше постоянно… Отвори си очичките. Ти трябва да се гордееш с мен!
- Не се обиждай, но ти не си модел за никого…
- Не става дума за това, добиче! Мамо, извинявай!
…

Днес, когато отива на гроба на майка си, носи винаги една снимка. Оставя цветята и казва: „Ето ти и твоя внук. Виждаш го, нали? Хубаво ли миришат цветята?”

След това избухва в плач, според нея неутешим, който секва изведнъж – „Наистина съм голяма глупачка!”. Избърсва сълзите си и въздъхва: „Поне да познавах това дете… Сигурно е някое нещастниче…”.

Тръгва си, после се връща и прошепва: „Никога няма да се отървеш от мен, никога няма да узнаеш истината!”

Dimíter Ánguelov

Превод от португалски: Здравка Найденова

Разкази на Димитър Ангелов в превод на френски език може да прочетете в блога Lusopholie.

Тереза, не ме убивай – майка съм ти!