Public Republic

Анна Койчева

Пътепис “От Абърдийн през Шетланд, Белфаст и обратно”

1. Оръжията на Кинтор

Едно време в детските години в двора пред къщата ни в Пловдив играехме с едно момиченце на име Кирилка. Накратко й викахме Кика. Сега Кика е известна флейтистка, обикаля света и е на “ти” със Щурците. При последното ми ходене в България даже ме запозна с един от тях, на когото тутакси забравих името. Ала “КИКА” не е име което лесно се забравя. КИКА /Комисия по Контрол над Ядрените отпадъци/ е названието на британската агенция, отговорна за чистотата на риболовните зони в Кралството. Сградата на КИКА заема скромна ивица от скъпия и прескъп Уестминстър в централен Лондон.

Съседни простройки са Централата на британските затвори и галерията Тейт. Ако си с кола и искаш да влезеш в Уестминстър, плащаш не само паркинг /средно 2 лири на час/, но и такса “задръстване” /10 лири/. Та затова не е чудно, че държавният служител идва на работа с раничка на гръб, шлем и велосипед, за който кметът на Лондон още не е измислил такса и паркинг.

Но думата ми бе за КИКА, където в началото на февруари, ден след моя и този на близначката ми Рожден ден, посрещам същинска руска делегация от Руското Министерство на отбраната. Братушките, да ги наречем Вася, Гена и Женя пристигат в апогея на дипломатическата криза между Русия и Великобритания, но не са чували нищо за нея…

Или поне така казват. Женя /Евгения/ е девойка на 24 години, “незамужная женщина из Москвы” а Вася и Гена изглеждат като нейни “батковци” бидейки на моя и отгоре възраст. Единият е от Мурманск, а другият – “от Питер”, сиреч Петербург. На мен е отредено да ги придружавам в околосветското им пътешествие из британските риболовни зони на Северния Атлантик, Северно и Ирланско море.

След изтощителния маратон от две безкрайно дълги и засукани презентации, шефовете в КИКА ни поднасят “обяд”, който се изразява във “finger food”. Хапки с пръсти, или храна на крак – както искате го разбирайте, но аз така и не успях да разбера нищо от този обяд. През цялото време устата ми трябваше да приказва, докато тези на моите клиенти - “братушките” от ледниковия период нагъваха лакомо безплатния обяд.

Имаха уж още една презентация, но времето дотолкова напредна, че чиновниците я претупват на две на три и най-подир тръгваме към летище Хитроу.
След кратка препирня около издаване на картонени самолетни билети, защото “руското правителство няма вяра на електронни такива”, братушките мирясват. Идва ред на багажната проверка и обиска, което на летище Хитроу, както и на повечето летища в Англия, Шотландия и Северна Ирландия включва и събуване на обувки.

Самолетът за Абърдийн излита с половин час закъснение, но в салона е уютно, монитори над всяка седалка показват през 15 минути къде точно прехвърчаме, стюардеси поднасят вечеря – парена сьомга с картофена салата и неусетно се приземяваме в шотландсия град-побратим на Габрово. Преди много години, по време на един фестивал на хумора, абърдийнци бяха обявени за “габровците” на Шотландия, та от тогаз стане ли дума за Абърдийн, все се оглеждам за котки с отрязани опашки и на таз географска ширина, на която съм тук от известно време.

В Абърдийн котки не видях, но улиците бяха тъмни, къщите - неосветени, а пред магазините нямаше жив човек. Беше само осем вечерта. Веднага изказах предположение, че това е така, защото населението икономисва гориво и топливо, но Гена беше на друго мнение:

- Зачем? Они наверное решают свои дэмографские вопросы.

Горното умозаключение смая до такава степен “незамужная женщина Женя” , че на идната бензиностанция спираме да се поразтъпче.

“Оръжията на Кинтор” се нарича хотелчето, в което ни е отредено да отседнем. Десет дни преди Св. Валентин тук се вихри вечеринка по повод празника. Във фоайето се носи ухание на ароматизатор за тоалетни, от масата до стената ни гледа въззеленясъл аквариум с 2-3 отегчено зяпащи и блуждаещи гупи, на регистрацията е пусто, а от полуоткрехнатата врата се вижда нечия ръка, която бъзика компютъра.
Накрая регистраторката идва.

Регистраторката – и тя е девойка на около 24 години. Дали е замужная женщина или не, няма значение, облечена е в фанела с дълбоко деколте, от което прелива огромен бюст с татуировки. Регистраторката хич и не си прави труд да спести гледката и братушките любопитно надничат в пазвата й.

- Резервация за пет стаи? Къде ти? Има само три стаи в наличност, казва и заплашително разклаща бюст.

Някой от “Оръжията на Кинтор” умно е решил, че Женя, Гена и Вася бидейки с руски имена, са едно семейство и като така за тях е оправена семейната стая на хотела, голяма чест!

След доста суетене, ровичкане в компютри, звънене по телефони и квартирни агенции “оръжията на Кинтор” се прибират деколтето, а ние с Ръсел /английският ни придружител/ поемаме към друг хотел. И двамата сме единодушни по въпроса – пародията на хотел, описана в телевизионния сериал “Faulty Towers” /“дефектните кули”/ ряпа да яде пред нашите собствени неволи в “Оръжията на Кинтор”.

Следващото хотелче е прекрасно малко семейно бунгалце със спретнати стаички и подострени моливчета на нощните шкафчета. Моливчетата са тънички и късички - с големината на детско кутре. Дори да си отнесеш такова едно в къщи, няма да ти свърши работа за повече 2 дни. Е, какво да говорим – абърдийнци, или габровци – няма разлика.

На свой ред аз също ще спестя хартията и мастилото и няма сега да ви занимавам с презентации в щаб-квартири и делови срещи с ветеринарни инспектори, дето се случиха на другия ден, защото – такива бол в българските ХЕИ.

Следобеда потегляме към Петерхед.
Петерхед, или “главата на Петър”, както остроумно го нарече една ветеринарка, е оживено пристанищно градче, разположено “накрая” на Шотландия и последно на сушата. Тук е рай за скумрията и херингата, което обяснява изобилието от рибопреработвателни фабрики, кораби, заводи и хладилни складове. Работниците в тези заводи са предимно източноевропейци – поляци, литовци, латвийци, унгарци… Българи не чух, нито видях.

В миналото обаче българското присъствие е било доста осезаемо. Според Роберт, един от директорите на местна рибопреработвателна фабрика, през 70-те и 80-те във водите край Шотландия редовно са ловували български траулери. В Петерхед се намира и един от най-големите и строго охранявани затвори на Великобритания, където се излежават присъди за особено тежки престъпления. В средата на миналия век тъкмо такива затворници са строили пристанищната стена на Петерхед.

Обядът в чест на “братушките” го плаща местната фабрика “Скумрия в кутия” и се състои от рибни блюда и морски дарове, сред които рапани, миди, лангусти, скариди, раци и какво ли още не! Три часа по-късно с натежали кореми и завъртяни от виното и бира глави руснаците поемат по своите задачи. Катеренето на метални стълби и кранове из заводи, траулери и хладилни складове е част от инспекцията на руската делегация, но подробности за това аз ще спестя по разбираеми причини.

По тъмна доба потегляме към втората фабрика за деня, която по план трябваше да сме я посетили още по светло. Собственика го извикват специално от къщи и той идва и отключва помещенията за братушките, та да да могат да ги огледат те и разкритикуват по-късно.

Това е малка частна фабрика, в която работят петнайсет души. Като приключваме, икономката – пъргава дребна женица на около 70 години с подчертан шотландски акцент се впуска оживено да ме развежда из канцеларии и да ми показва фотоси как е изглеждал рибният пазар в Петерхед преди 50 години. Канцелариите на фабриката наподобяват на исторически и природно-научен музей едновременно: на всяка стена е поставен макет на риба в нейната естествена големи, от витрините надничат атласи, морски карти и макети на кораби.

На следващия ден посещаваме още две фабрики и една лаборатория,след което поемаме към летище Абърдийн, за да вземем самолет към Шетландските острови.

Названията на лица и учреждения не отговарят на действителните

Снимки: Admirals Weblog

Снимки: best77

Снимки: mrpattersousir