Public Republic

Иван Райков

Снимка: stephcarter

Пиша, защото когато говоря, никой не ме слуша. Това е простата истина.

Вчера например, виждам една млада жена да седи на пейката срещу църквата. Ядеше кифла. Стори ми се интересна, затова я приближих, седнах до нея.

Заговорих я, но тя ме гледаше с недоумението си, явно и тя, както всички останали не разбираше, макар и да се опитвах да говоря ясно. Още като ме видя, мен, бялата ми коса, бръчките по лицето ми, мокрите очи, висналите гърди, извития гръбнак, дрипите, още тогава по лицето й се изписа недоумението, което сетне достигна върха си.

Попитах я какво мисли за времето, тя ме погледна и продължи да дъвчи с камилската си челюст. Повторих няколко пъти, после реших да сменя темата, вече не помня, но в крайна сметка тя стана и закрачи по паветата, сякаш да избяга от мен, бабето, да се престори, че никога не съм я заговаряла, да се чуди дали съм луда, защо говоря така.

Мисля, че ако имах зъби, щяха да разбират. Ама на, с тая пенсия, не мога да си позволя такъв лукс. Все така подхващам разговор с някой и все по един и същи начин ме гледат, чудейки се, плашейки се, отегчени, смутени.

Затова реших да пиша, така поне ти ще схванеш какво ми е в главата. Не че с живот като моя, можеш да имаш кой знае какви мисли, но все пак, знаеш, че човек има нужда да си излива ядовете, да споделя де. Пък като седя по пейките сама… Не мога да говоря с друг освен със себе си. Пък вече и аз съм си омръзнала. Вече не съм интересна за себе си, не мога да се учудвам от постъпките си, могат само другите. Стига да ме слушаха де. Стига да ме разбираха.

Та си мисля, какво имам да ти казвам. Ще ми се да ти разкажа целия си живот, как станах майка на седемнайсет, как мъжът ми беше пияница, как ме биеше (не че аз не го биех де), как все чаках да умре, ама това така и не стана, та накрая трябваше да избягам от него преди година.

Децата ми, те отдавна са далече, откакто заминаха в Англия се отдалечиха, не само… как да ти го кажа… пространствено, да така ще го кажа, не само пространствено, ама и… душевно.

Пишеха ми, обаждаха се. И тъй с времето малко по малко изчезваха. Аз изчезвах за тях. Ама нали са добре, то тo това е важното. Имат си сигурно и те семейства, и пари си имат, достатъчно, че като остареят да имат зъби в устите си.

Ей това исках да и разкажа, и сигурно си очаквал да чуеш кой знае какво. Ама според мен това си е животът. Това е животът докато от действащо лице станеш зрител. Зрител, който седи и гледа филма, в който си мислел, че участваш.

И тъй примерно вчера, виждам едно младо момче, около осемнайсет, да седи на пейката. Много ми заприлича на малкия ми син, та се втурнах да го видя по-отблизо. Наистина приличаше, ама не беше той.

Седнах до него, малко разочарована, ама седнах. Казах му, че май ще вали. Той, разбира се, дълго време ме гледаше, молеше ме да повторя, аз повтарях, ама на. Нищо не разбираше. Накрая телефонът му звънна, той каза: „Идвам”, затвори. Стана от пейката, даде ми два лева и ми вика:
- Ето, да си купиш нещо за ядене.

След това се забърза по паветaтa, престори се, че никога не съм го заговаряла, да се чуди дали съм луда, защо говоря така.

Все си мисля, че ако имах зъби, щяха да ме разбират. Все така подхващам разговор с някой и все по един и същи начин ме гледат, чудейки се, плашейки се, отегчени, смутени.