Public Republic

Милена Кирова

Снимка: Darren Hester

В тази своя част, която проверява чрез тест литературните знания на учениците, многострадалната българска матура настоява върху умението да различиш един от друг познатите жанрове: кое произведение е ода, кой е писал елегии, има ли майстор на разказа…

Докато я гледах, изведнъж си помислих какво ще прави българският матурант след стотина години? Днешната ни литература за него тогава ще бъде класика.

И някоя министерска комисия строго ще пита: какво различава постмодерниста Х от постмодернистката Y? Кой е любимият жанр на българската поезия в началото на ХХІ век? И още много подобни въпроси, на които даже ние, сега, трудно можем да отговорим.

Лирическите жанрове сякаш отмират, личностите могат да бъдат дефинирани само чрез някакъв вид типичност в присъствието им, а въпросът за късия разказ просто няма да съществува. И все пак виждам една черта, една чертица, която свързва изминалата 2007 с традицията на българската литература.

Преди стотина години възрожденската стихо-сбирка се превърна в лирическа книга; днес, защото сме по-умни и по-учени, ще кажем, че се е възродила идеята за книгата като концептуален проект.

Теодора Димова възкреси духа на две поколения; „Адриана” почти като Ариадна изплете нишки из лабиринта на романовата традиция. Двойната стихосбирка на Силвия Чолева („Картички”/”Писма”) увенча постмодерната поетическа игра с идентичностите, със своя-и-чуждия текст, със способността на литературното време да тече едновременно в различни посоки.

„О, Хенри” е книжка на четирима автори: един поет и трима художници”. Нейната реклама като коледен подарък, от друга страна, разбули творчеството като стока върху пазара на комерсиалните интереси.

Издателство Алтера със своя лирически календар за 2008 показа обратното: и стоката може да има човешко лице. Три български поетеси заявиха воля за колективна принадлежност в стихосбирката „Времена”. 2007 ни подсказа, че идва времето на книгата-проект.

Дарбата вече не се чувства самодостатъчна; тя има нужда от интелектуална изобретателност и от добро издателство, за да съблазни преситения (но не от много мисли) модерен човек.

Ако пак помислим за матурата в бъдеще време, виждаме, че нашите наследници ще бъдат изправени пред големи трудности, когато им се наложи да очертаят специфичното в лириката през 2007 година.

Краят на ХХ век сякаш изстиска новаторските сокове на българската поезия и сега тя крета като изморен човек, стиснал зъби да превали склона на първото десетилетие от новия век.

Разбира се, имаше и съвсем нелоши книги: Георги Маринов, Цвета Софрониева, Пламен Антов, Едвин Сугарев, вече казах за Силвия Чолева. И все пак единственото, което може да съблазни автора на бъдещата матура, са Органичните форми на Николай Атанасов.

Дори не са толкова важни поетическите достойнства на тази книга сами по себе си. По-важна е способността й да работи като притегателен център за други (или фрагментарно съществували досега, или назряващи в близкото бъдеще) подобни явления/заявления на правото да бъдеш различен.

Има такива щастливи книги, които (по-скоро неволно) забиват флагче в центъра на едно символично пространство и после наоколо започва да не натрупва това, което се нарича традиция. И все пак някак (дали не от позицията на възрастта?) ми се иска да припомня на младия автор, при това филолог, историята на абългарската поезия, Кирил Христов например, и всички опасности, които крие ранният, от типа „преломен”, успех за по-нататъшното развитие на твореца.

И така, поезията ни през 2007 не беше блестяща, но за утешение можем да кажем, че има и жанр с още по-слабо развитие: драмата. И сякаш за да бъде сравнението преди и сега още по-носталгично, се появи, посмъртно издадена с двайсетгодишно закъснение, пиесата Жана д’Арк на Маргарит Минков. Наистина, традициите не са вече това…

Великански голяма творба, написана за хора, които искат да мислят; внушителен епилог на едно време, което породи голямото в литературата като потребност от съпротива и отрицание. Ако перифразирам д-р Кръстев за Алеко, понякога писателят може да бъде живо доказателство за великата облагородяваща сила на злото в човешките общества.
И все пак има нещо, дори през изминалата година, което избърса срама от челото на новата ни литература.

Романът не спира своя устрем към развитие и промяна, започнал през втората половина на 90-те. Всъщност най-силно впечатление прави изключителното разнообразие на жанрови форми, стилове и почерци вътре в него. Просто няма как да намериш общо определение, за да събереш Арката с Кефер, Сабазий с Яловата вдовица…

Още в началото на годината Емил Андреев се яви на повишително с Проклятието на жабата, и наистина получи по-висока оценка, като умело сдвои някогашните ломски разкази с bildungsroman на криминален фон. Остана му обаче минус за композиране, та ще очакваме с нетърпение следващата годишна сесия.

Миналото, за съжаление, невинаги изглежда така поетично, затова има и друг начин на отношението към него, друг проект, започнал преди няколко години и с все още неизтощен емоционален ресурс: да мислим тоталитаризма, докато е още у нас.

Представете си, че веднага след Освобождението някогашните поборници бяха станали все депутати, все бизнесмени и не бяха написали големия брой документални свидетелства за възраждането; че Вазов не беше създал Епопеята…

И всъщност няма значение, че в новите мемоари преобладават омразата и погнусата, че „следеният човек” на Веселин Бранев е по-параноичен от Константин-Величков, попаднал „в тъмница”, че Миналото се е превърнало в Тайните фалити на комунизма… Важна е волята за спомняне, потребността да свидетелстваш за колективното време чрез личното преживяване.

Инерцията на тази потребност изглежда толкова силна, че прескочи идеята за историческа граница и се появи в жанра есеистично-мемоарен роман („Светът около мен” на Мариана Фъркова). Ето един начин да се колекционира времето със силна краевековна традиция в Европа; той не е нов дори за българската литература (Елена Алексиева) и сигурно ще продължи да се появява и по-нататък.

Друг вид колекционерска радост предложи Александър Секулов; неговият Колекционер на любовни изречения претендира за биография с елитарен характер, но съвременната литературна ситуация прескочи тази потребност и няма да откликне на поканата да се чувства изтънчена и изящна.

За край на обзора оставих трите най-интересни романа на тази година. Кефер на Милена Фучеджиева съвсем незаслужено не привлече внимание. Ако успеем за малко да надмогнем депресивните си омрази към хората на бившето време (а защо ли не ги проявяваме в политиката, където биха подхождали повече?), ще видим колко е важно да бъдем модерни чрез фантазията, чрез великолепието на приказното въображение и способността за игра.

Прочетете този роман, ако сте го пропуснали. Авантюра за да мине времето на Албена Стамболова показва, че социалната действителност се променя по-бързо от рефлексите на българските писатели и представлява опит да се преодолее това забавене; красиво размислящ текст за новото поколение. Сабазий на Кристин Димитрова – интелигентна и талантлива книга – оглавява моя личен конкурс за роман на 2007. А това ме води към едно предложение. Очевидно е, че в България липсва класация на литературната критика.

Журитата на всички конкурси се правят по принципите на симпатията и случайността. Затова предлагам да има някакъв форум (виртуален например по липса на други възможности), който да изразява – добра или лоша, но единствената възможна – професионална класация на съвременната литература.