Керана Ангелова
Снимка: Oliver Jules
На Катерина Стойкова
***
В раницата подрежда
книга със стихове на Дебелянов
между страниците й
сухо оранжево слънце
от невен
пречупена фотография от детството
в сепия
вместо лице кръг светлина
ореол от разбъркани тънки коси
като сноп от поветица
сгъва пожълтял некролог
мамо небето наистина ли е
толкова много далече
накрая бавно
бавно накрая
бавно спуска пердетата
завързва си връзките на обувките
на възел
метва раницата
и тръгва
и носи на гръб
своята малка смълчана родина
5 Kоментара за сега ↓
Victor // 3 юни, 2008 //
Вълнуващо, особено финалът е много силен. Поздравления! Уникална картина!
scribo // 3 юни, 2008 //
Има такива мигове или по-точно прагове в живота, когато трябва да прекрачиш от едно в друго битие, и тогава внезапно цялото съдържание на живота ти се свива до една раница, дори не се налага да избираш, просто знаеш кое ще вземеш и кое не…
La Luna // 3 юни, 2008 //
Човек трябва усети това редуциране на всичко до най-важното, най-същественото в екзистенциален план. Това е граничната точка, в която трябва да съумееш да се откажеш и изхвърлиш много неща. Съвсем реално и прагматично съм преживявала това състояние, изразено в стиха на Керана Ангелова. И продължавам да нося “на гръб смълчаната си родина”…
marta // 4 юни, 2008 //
Помня Катя Стойкова. Беше една година по-голяма, в предходния випуск, архитектурната паралелка на ТСА.
Стихотворението прочетох в книгата ти и веднага ми изникна онази Катя отпреди близо 20 години
Поздрави, Керана!
troha // 12 окт, 2008 //
Вярно, вярно… Запази тази фина памет за същественото завинаги, Кети!
Коментирай