Юлияна Радулова
Снимка: Pequena Suricata
“Небето потъмнява и мисля,
че ще завали”,
каза той и наистина повече
не спря да вали,
времето сложи нещата
по местата им,
алигаторите заприличаха на сувенири,
“Сякаш е краят на света”,
каза той така пребледнял,
така пребледнял,
че почти изчезна между страниците на книгата.
“Мразя фотографията”, казах аз и се отпуснах
някъде между дивана и един напев по радиото –
понякога се страхувам, че не съществувате,
шумове, коктейл барове, метра,
високо говорещи хора, които повтарят
едно и също,
като ръцете ти като
бели риби които бягат
като кучетата ти които
сега са и мои
кучета
2 Kоментара за сега ↓
Marta // 7 юни, 2008 //
Радвам се да те прочета, Юлка! Вкара ме в една Селинджърова реалност текста, кой знае защо
late // 8 юни, 2008 //
както винаги,
докосващ стих!
Коментирай