Димитър Калев
Горната земя наесен
Из “Помежду”
Снимка: Yves Lorson
Високи облаци обмислят образи над планините на България.
И струнни проходи през тях копае светлината. И се стича.
На есен погледът подпира отмалялото пространство с много багри,
макар че Горната земя обича да се спуска като арфа орфеична.
А може би самият аз подпирам космоса с гръбначния си мозък
и някой си просвирва нервите му – ту мажорно, ту минорно.
Макар че звуците от Горната земя са съчетани своеволно,
на есен склонен съм да вкуся гроздето от всяко лозе.
Подбудата е в облаците – носят и отдалечават вещества, които
едва през следващото лято ще са вече мои мисли,
а днес (през тази есен) за разсъдъка са още смътно скрити,
макар че властите и силите на Горната земя в момента ги избистрят.
На есен пръстите на времето (и левите, и десните) са сплетени –
плодът на сферата, би казал Питагор, във корена еднолинеен пада.
Това е теорема за меланхоличния разсъдък, който страда –
ужасно е, когато липсва междина между понятията и предметите…
4 Kоментара за сега ↓
Julia Staneva // 29 май, 2008 //
“Най-верен е преводът на болката. Само на неговия език душевното става видимо и достъпно”
Страхотно!
Освен това има и математика,…
в която Живота ни понякога е Лема!
Усмихнат ден от мен.
lussi7 // 29 май, 2008 //
Да, някой чрез Човека - и особено Поета - просвирва нервите на Космоса…
Страхотно стихотворение!
scribo // 1 юни, 2008 //
За тази междина между понятията и предметите Елиас Канети е казал следното: Искам всичко да почувствам в себе си, преди да го помисля.
troha // 12 окт, 2008 //
Езотеричен език. Всяка дума отива отвъд видимото. Много лесно е да се чете трудно…
Коментирай