Public Republic

Антоанета Алипиева

Снимка: Perla

Ако съвременните общества изживяват фазите на високите си технологии, то литературите им се дробят на множество малки ниши, всички завладени от някакъв “-зъм”, поредният смисъл на който полага теоретични и художествени граници и скоро се пуква като сапунен балон. Манифестната претенциозност е толкова по-голяма, колкото е по-бърза динамиката на обществата, все повече институализиращи се и автоматизиращи се.

Това, което навремето бе отчаяло Алеко Константинов в пътеписа му “До Чикаго и назад”, днес е просто ежедневие, отдавна затрупало романтика, съзерцателност или способност за цялостна визия за света. В този смисъл големите идеи, т.е. митологиите, основополагащи завършена организация на битието, отдавна не са на мода.

Даже и в природната българска литература дойде времето на краевековието, което е не само граница между два века, но и психологическа бразда, демитологизираща, девалвираща, снизяваща авторитети, раздробяваща цялото, отричаща установеното като традиция. Националната идея с радост се зачеркна като удържаща рамка за сметка на модерен космополит, пристрастен повече към благата на институциите, отколкото към самотната споделимост на малко нужната вече художественост.

В раздробения свят на всякакви “-изми” конюнктурите не само че не загубиха давност, но и се увеличиха съобразно институциите, които ги осребряват. А институциите, както е известно, се легитимират чрез клишета и нямат нужда от индивидуалността на художественото, защото то, в неволната си невинност и наивност, разгражда тяхното делово лице. Без него институциите са загубени, защото смисъла на съществуването им е в ясните граници от правила.

Ето как съвременните общества се оказват в клопката на човека-клише, на езика-клише, а в нашия случай – литературите на съвременните общества проявяват силна склонност към серийното производство на художествени текстове, организирани като изкусни занаятчийски варианти на копията.

Всяка днешна културна ситуация или факт са част от икономическата или институционална ситуация на социума. Няма автор, който през ХХІ век да не зависи от общата конюнктура на средата, в която се вписва. А това означава, че няма автор, който изцяло да е ликвидирал визията за пазар на произведенията си.

А това пък най-сетне предполага, че художествеността все по-често ще бъде мотивирана от пазарните условия на момента. ХХІ век и неговите бързо сменящи се естетически конюнктури са прекалено удобни за множество автори, които до неотдавна бяха известни в артистичните среди като маниаци. Произведеното от тях прилича на изложено в тематична витрина, която бързо се раздига и преаранжира след отминаване на сезона и неговите горещи повици.

Копията могат по-лесно да се продадат, но и още по-лесно се захвърлят или забравят поради заложената в тях еднаквост и повторяемост.

Един от културологичните и психологически кръстопътища на българския манталитет е дилемата Изток-Запад, която в част от смисловите си варианти означава ирационалност-рационалност. Ако слезем още по-надолу в пирамидата, ще перифразираме глобалния кръстопът и като уникалност-всеобщност, тъй като опозицията видимо разкрива склонност към противопоставяне на идеята за самобитност срещу идеята за универсалност, респективно – с езика на днешното време – за глобалност.

Славянският, и като част от него – балканският тип мислене винаги е залагал на спонтанността, на природността, на патриархалността на светоусещането, поради което митологичните кръгозор, сюжети или персонажи са далеч по-предпочитаните и на практика те формират идеята за самобитността на славянските култури.

Затова и изкуството като серия, като занаят се дамгосва като маниащина, като “сив поток”, каквато емблема недалечното минало бе сложило върху безличието. Славянските култури по презумпция са по-склонни към съзерцателност, тласкаща ги към родова дълбинност и произтичащото от това митотворчество. Ето защо дебатът за самобитността винаги е бил на дневен ред в развойните им процеси. Тя се изразява както в цялостния облик на една национална култура, така и в отделното звучене на всяка самостойна творба.

В българската култура смяната на митологично-патриархалното общество с либерално общество през 90-те години на миналия век доведе до важни манталитетни и психологични промени, които от една страна запазиха инерционни културни нагласи, но от друга пробиха тези нагласи към посока на пазарна зависимост на културата.

Администрирането на последната стана очебиен факт, като разликата между днешното време и близкото минало е само в умножаването на конюнктурите поради умножаването на институциите и администрациите, които финансират културата. Художествените образци, произвеждани “по повик” на администрациите, резонирали в областта на културата като естетически копия, станаха разнообразни и пазарно продаваеми на момента, но пластмасовата им обвивка се пукаше след отслабването на спонсориращата ги администрация.

Но именно славянската съзерцателност, даже и в едно демитологизиращо общество, държи будна идеята за уникалност, за неповторимост на художествените оригинали. За онези творби, които се стремят да бъдат по-висшето и по-чистото, онова, което се нарича автономия на културата и може да съществува “въпреки” конюнктурната същност на институциите и пазара на изкуство. Логиката се оказва парадоксална: колкото едно общество е по-митологично (т.е. подчинено на общи сюжети и герои), толкова е по-основополагащо като модел на култура, естетики. Толкова е по-завършено като светоусещане и задълбочаване.

Обратното: колкото е по-модерно и заместващо митовете с институции, толкова по-трудно става естетическото издигане над голата нужда на живота. Толкова повече художествените продукти са склонни към копия, имитации, използване на клишета, защото първооткриването на живота е затрупано в мълниеносната динамика на разнообразни и разноезични институции, всички те повече обичащи клишетата, отколкото индивидуалните решения.

Едно от най-митологичните български литературни десетилетия е това от 60-те години на ХХ век. Ако през 50-те години литературата ни пробва монолитен утопичен социален мит, то през 70-те години естетическите процеси полека започват да се дамитологизират и рационализират, за да подготвят изявено ерудитския облик на краевековието.

Митотоворческото откривателство на света разцъфтява в оазиса на 60-те, засят с родовите семена на традиционна езическа култура. Същевременно общото, колективното се проектира в индивидуалното, което е колкото частен избор, толкова и етнически кодирана съдба, плод на концентрирани и филтрирани манталитетни прояви. По това време копията в изкуството не се ценят особено, даже никак, защото силата и многобройността на оригиналите притежава достатъчна мощ, за да подреди родовото в картинна експозиция от прекрасни и неповторими образци.

Когато едно време е наситено с уникалност, то няма чувството, че съществува идея за единоборство между оригинали и произведения-ерзац. Въпреки че десетилетието произвежда множество повърхностни копия, свързани с изкуствено поддържания утопичен социален идеал, то в самата същност на времето се залага фундаменталното откриване на човешки сюжети, които из дъно полагат механизмите и корените на хуманитарните страсти.

Човекът е видян като постоянно разширяващ се хоризонт, догматичната сакрализация на един втвърден до идеологема свят е провокирана от човешки субективното, от иронично-делничното, от усъмненото идеологическо, което дава възможност човекът да се види не само като идеологическо присъствие, но и като полифоничност на екзистенцията.

В лиризираната проза от 60-те, например, идеите на родовите митове се пречупват през индивидуалното, на мястото на обобщителното “ние” идва “аз”, което съозначава гледна точка, водена от мисълта за световете в човека, а не за човека в света. Ясно е, че в подобна фундаменталност институции и администрация няма, защото техният живот е временен, а митовете строят себе си върху усета за вечност.

Икономика и литература е презирана обвързаност за сметка на идеалното раждане на национален шедьовър. Авторът е не занаятчия, а романтик-творец, отварящ множествеността на битието и постигащ кръстопътността и сложността на съвременния човек. Утопичната идея за шедьовър по презумпция предполага неповторяемост, т.е. оригинал, автентично да абсорбиращ нуждите на житейския къс, който въплъщава. От това десетилетие наистина национални шедьоври са “Цената на златото” от Генчо Стоев, “Легенда за Сибин, преславския княз” и “Антихрист” от Емилиян Станев, “Пътища за никъде” от Богомил Райнов, “Пътуване към себе си” от Блага Димитрова, “Свирепо настроение” от Йордан Радичков, “Преди да се родя и след това” от Ивайло Петров.

Бидейки оригинали, подобни произведения не само преодоляват “духа на времето”, но и рушат автоматичните очаквания на читателя, характерни за копията, т.е. за онези творби, не надвишаващи “духа на времето”, в което са създадени.

Парадоксално, но оригиналите в изкуството се раждат от насъщните практични нужди на природата, обществото, екзистенцията. Колкото едно произведение е по-заквасено с натуралните вопли на живота, на живеенето, толкова то има по-добрите шансове да бъде оригинал. Защото е метакартина на насъщни потребности. Защото сраствайки се с битието, е душа на битието. Обратното, колкото една творба се опитва да отговаря на моди, конюнктури, естетики, закрепени в изкуството с манифести, школи или теоретични претенции, толкова тя е по-склонна да бъде копие, да бъде лесна имитация на нещо, което обслужва “сега”, но не може да прекрачи в “утре”.

Теоретизацията на изкуството е убийство на самото изкуство. Колкото повече едно нещо се обяснява, толкова повече производното му е склонно да възпроизвежда серийно обясненията, да се клишира, за да се превърне много скоро в пакетирана пазарска стока.

Едно от произведенията от 60-те, което е емблема на неповторимост на оригинала, е “Диви разкази” от Николай Хайтов. В тях разказвачът нито за миг не желае да овладее “духа на времето”. Никаква дистанция спрямо събитийността или пък опит да се контролират мисли, чувства, идеи. “Вътре във” водовъртежа на ставащото разказвачът следва вопъла на делничното, което преживяно и оценявано, не може да се обладае и изведе до формула на наученото. “Диви разкази” извират от самото битие и тяхната художествена фикция не знае граница между условност и реалност. Д

уховното израства от материалното, великото се крие в делнично-дребното. Има една константна истина в разказите на Хайтов: че човекът е жив и че цял живот тъпче на кръстопътя на колебанието кое е за добро и кое за зло. Битието не се помества в никакви теоретични постулати. То не значи избор, промяна, катарзис, изгубеност. Кръстопътят е човешката зависимост от делника, о който всички големи думи се разбиват и душата знае само това, което чувства. Аз-повествованието е всъщност еквивалент на битието. Затова съдбата на човека е “на кръстопътя”, вечно подложена на съмнението кое, кога, за какво. Значи вечно пред въпрос.

Хайтовият човек се мъчи да държи сметка за възможните събития и открива, че те са само една променлива величина. Една категорична константа има в “Диви разкази” – това е природата, която е същност, пулс на битието. Хармонията идва от неразчленимостта между субекта и природата, към която пътува човекът, стараещ се сам да стане природа.

Оригиналите в изкуството винаги произхождат от “природата” на нещата. Те са миг на откритие, заковано във времето и пространството. Неповторяем миг на узнаване на неща, извлечени от опита на човешкото съществуване. Копията са повторяеми щампи от предварително научено, епигони на зададени теми, на установени образи, на отдавна открити и практикувани сюжети, просто преразказани или цитирани с други думи. Копията са цитати на битието, оригиналите са открехване на естествени заложби в огромната “природа на нещата”.

Няма епоха или общество, които да не произвеждат и оригинали, и копия. Но има времена, в които едното взема превес над другото. Ако 60-те и 70-те години на миналия век, въпреки вълчата цензура, са експозиция на оригинали, то 80-те и 90-те години на същия век са преимущество на копия. Индустрията в литературата се поощрява от неудържимото нахлуване на модерния свят и неговите институции, които променят психологията на творчеството и ликвидират романтичната самота на съзерцанието, на вглъбяването в себе си и процеждането на вселената чрез себе си. Човекът, или по-скоро творецът, става външен, социален, институционален, става икономически субект, произвеждащ продукти, а не шедьоври.

Веригата автор- творба- читател се разглобява, виден европейски теоретик се провиква “Авторът е мъртъв”, читателят предпочита кратки текстове, предимно с визуален образ. Комуникацията губи естетическата си функция чрез интернет, налагащ бърза и практична диалогичност, често пъти с правописни грешки. Подобна ситуация е в огромен плюс за техническото и делово мислене на обществата, докато в естетическите процеси се засилва ксероксното копиране, ако позволите тази метафора. Без носталгия и сантимент, но динамиката на модерното време ражда друг тип светоусещане, според което купуването и продаването се стремят да обхванат повече хора, а това само по себе си означава приближаване до масовизацията на материалния живот.

Така нареченото цяло печели първенство над отделните интереси и в този смисъл самотното вглъбяване, носеща личната наслада на откритието, е вече и забравен, но и непознат момент. “Смъртта на автора” в известен аспект предопределя и смъртта на читателя. Последният отдавна вече е свикнал да слуша реклама за дадена книга и съвсем скоро тази книга да потъне в забвение, защото поредната модна витрина е сменила аранжировката. Читател на практика няма или почти няма. Въпросът е: след като остава само творбата, тя доколко може да издържи във времето – и като практическа нужда от нея, и като естетически феномен? Ето механизмът, чрез който копията вземат връх над оригиналите.

Идеята за многото литератури в една литература отрича идеята за национално обединително лице на културите. През 90-те години активирането на подобна теза не води до разноезичие, каквото е имало в изобилие дори в периода на социализма. Води до пълната липса на диалог между отделни лобита, маскирани като естетически претенции. Десетилетието се оказа още по-удобно от предходните години за създаване на политизирано литературно поле чрез провокирани поколенчески конфликти, чрез преки отрицания на вече установени художествени факти, чрез налагането на нови авторитети, чиито биографии и творчества удачно отговарят на новите идеологически, а и естетически търсения.

Примерът с Константин Павлов е най-красноречив. Неговата биография на отричан от социализма поет и естетически защитимото му творчество позволяват да се наложи името му като баща на младите постмодернисти, естетическото течение, което обедини младите литературни сили. Революционните 90-сет години формираха литературни кръгове, които отказаха престиж на традицията, отхвърлиха канони и създадоха нови канони, разбиха се националните митове и символи, отрекоха се идеите за класично и национално-обединително лице. Литературата започна да се гледа като разноезичие (сякаш някога е била нещо друго), в което отделните факти не могат да се подреждат йерархично, а се търси тяхната равнопоставеност в пространството. Това, последното, не излезе точно така през 90-те.

Равнопоставеността се забрави от отделните лобита в литературата и “Литературен вестник”, “Български писател”, “Култура” и “Литературен форум” формираха ведомствени кръгове около себе си, не зачитайки авторите извън тях. Това естествено довежда до отказ от естетическа селекция в обединителен план и скрито толериране на копията, стига те да обслужват лобистките интереси на отделните издания.

В началото на ХХІ век колажните претенции и масовия вкус на постмодернизма започнаха да се размиват в нови естетически светогледи, които носталгично се обърнаха към чувството за есенциалистко събиране на културната енергия в една творба. Процес, който повече насочва към оригинала, нежели към копията, оказали се извънредно уморителни в стремежа си към читателите да ги запомнят.

Особено в прозата се появиха отлични платна – и обективни, и субективизирано-лиризирани, и гротесктно-абстрактни. И социални сюжети, и родово-подсъзнателни структури, и естетизация на делника. Времето на уважаваните копия и литературната индустрия започва вече да чувства своето отминаване.