Public Republic Art Studio

Бойко Ламбовски: “Високата дума “мисия” има житейски измерения”

28 май, 2008 от · 15 Коментара

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю на Наталия Николаева с поета Бойко Ламбовски

Boiko Lambovski

“Най-важното е да се осмелиш!”
Хр. Фотев

Бойко Ламбовски се е осмелил да бъде Бойко Ламбовски. Той е определен и едновременно неопределен. Определен е от наименованието – поет, а е неопределен от видимата градация на неговото писане. Той е пуснал на свобода думите и вероятно по тази причина – думите му са особено отговорни. Неговите думи много добре знаят, че свободата е преди всичко отговорност.

Бойко Ламбовски е различен. Навярно заради честността, а може би и заради красивата дистанция, на която стои от читателя. Интересно е, че винаги разказва много премерено и въпреки това ангажира и печели цялото ни внимание.

В неговия поетичния глас има кладенчова дълбочина. Дочува се ехото от разплискана и бистра вода.

Бойко Ламбовски наистина се е осмелил. Да е самият себе си.

Каква е мисията на твореца според Вас?

Тази дума “творец” винаги ми е звучала прекалено помпозно. Най-често я употребяват хора, с чието “творчество” не изпитвам желание за среща, тоест анти-”творци”, ако може така да се каже, роби на баналното и мъченици на трафарета… Иначе съм убеден, че също високата дума “мисия” има житейски измерения, и че хората с мисия на земята съществуват.

Но често мисията е много дълго време тайна за мисионера, независимо дали е писател, фермер, майка-домакиня или каквото и да било друго. Мисията не се провижда лесно.

Все пак, работата на създателя на изкуство е да опитомява дивотата на първичните човешки нагони, да бъде нещо като мост – между животното и ангела. То този мост е човекът, всъщност.

А кои са мостовете между поезията, публицистиката, преводаческата, радакторската и преподавателската работа?

Мостовете са натрупаният багаж, съзнанието, че имаш какво да кажеш, и че то е важно за някого. Самият човек е мостът, вътрешният му багаж.

Попитали веднъж Бодлер защо пише поезия, а той лаконично казал: “Защото…”. Как бихте отговорили на този въпрос Вие?

Мога да дам три отговора, все верни и все неверни. Номер едно, хулигански. Пиша поезия, за да ме харесват жените! Номер две, философски. Пиша поезия, за да примирявам антиномиите на битието чрез магиката на езика. И номер три, утилитарен. Пиша поезия от егоизъм, за да живея по-ярко. Пояснявам третото – поезията е като допинг за съзнанието, дори като наркотик. Тя дава изживявания, които ежедневието спестява.

Поезията разширява живота неимоверно, все едно проглеждаш триизмерно, след като си създаден и свикнал на двуизмерни изображения.

С какво “поезията е най-прекрасната, недостъпна дама в Пантеона на изкуствата”?

Ами тя е своенравна и често арогантна. Прекрасна е, защото дава много високи изживявания и радости, но невинаги и далеч не всякому. Понякога се затваря в себе си, понякога изчезва, тъкмо когато мислиш, че сте тръгнали подръка завинаги…

С какво поезията е по-привлекателна за Вас от прозата?

С възможността за концентрат на чувството, за езиков сгъстък… Тя е празникът, прозата е делникът, тя е карнавалът, прозата е пазарът; поезията е атомната енергия, прозата е конската тяга… И едното, и другото са еднакво важни, но поезията ми е била винаги по-привлекателна за писане, а прозата – за четене.

В какво се състои Вашият “упрек към думите”?

Те завладяват автора, понякога го хипнотизират, искат го само за себе си. Понякога имам съмнения, че обещават много, искат още повече, а дават малко. Затова – “упрек”…

Понякога пък усещам, че нямам кой знае какво освен тях, и се гледаме така – в упор, дори се мразим… Аз искам, примерно, кино, футбол, музика, риболов, нова любов, а думите са ми толкова омръзнали. И се напускаме, за да разберем, че все пак един без друг не можем, почти като в семейно съжителство без изход… После пак се обичаме. И така.

Как българинът преработва и осмисля прехода в художествената литература? А как се променя неговият литературен вкус след промяната?

Появиха се много книги за т.нар. “преход”. Някои са доста хубави. Не мога да изброя дори една десета част от хубавите, но ще спомена само две, които не попадат много във обществения фокус – романът за Иракли на Димитър Б. Димов и документалния роман на Ивайла Александрова”Горещо червено”.

Вкусът понякога страда, защото хората не развиват у себе си литературни пристрастия, наблягат на визията, на общуването с пиктограми, и не могат да отличат качественото от ерзаца. Въпреки това като цяло преходът дава възможност за усвояване на нови територии и разчупване на статуквото, а това винаги зарежда с енергия. Очаквам добри резултати.

Кои са качествата и уменията, които трябва да изгради един автор у себе си, за да развие таланта си?

Да е пределно честен със себе си пред читателя. Да не хитрува пред себе си, защото става вторичен и защото не му вярват. Трябва да гледа безстрашно истината в очите, дори тя да не му харесва, и – което също е важно, да харесва танца с думите, да знае, че все пак не е проповедник, а художник.

Какво взехте като подход от Литературния Институт в Москва за Вашите лекции в Софийския Университет по творческо писане?

Култа към словесността, убеждението, че си струва да се посветиш на това тъжно и самотно дело – литературата, защото то е част от човешкото величие.

Забелязвате ли скептицизъм в България по отношение на курсовете по творческо писане и как бихте обяснили смисъла на подобно студио и работа с млади таланти?

Там, където съм имал занимания с млади автори, у тях скептицизъм не съм наблюдавал. Той е повече у мен. Те са адаптивни, доброжелателни и често почти възторжени. Много са готини, живи и умни. В същото време повечето недостатъчно ясно усещат с какви планини се захващат, и понякога ми се ще да им кажа – я, момчета и момичета, си гледайте живота – тук голям празник няма! Както Гумильов е казал в стихотворението си “Вълшебната цигулка” на младия цигулар… Но се сдържам, защото съдбата си знае работата.

А смисъл има – заниманията с литературно майсторство правят по-опитни тези, които го могат, и по-лесно отказват тези, на които не им е в това силата.

Като редактор на в-к “Континент” и на “Сега” в какво се изразява Вашият подход към художествените текстове на авторите?

В редактиране понякога, в селекция, в търсене, а и в създаване на нови автори.

Как си обяснявате дефицита на фейлетони в съвременното публицистично пространство?

С преместването на този тип нужда от страниците към екраните… Някои телевизионни шоута разчитат предимно на политическия и битовия драматизиран фейлетон, за да задържат публика.

Защо сборници от есета, статии и фейлетони като Вашата книга “Глупак в подлеза на света”, наречена “документ на несвършващия преход”(Пепа Витанова), са по-скоро рядкост?

Не знам, току-що научих, че дори са ме наградили за “Глупак в подлеза на света”… Повечето от тези книги са прекалено злободневни и бързо остаряват, затова авторите ги избягват.

Аз доста се постарах моят сборник да не е обречен на ранна смърт, може би затова текстовете в него още не грохват от преждевременна сенилност…

Кои са Вашите любими съвременни български и чужди автори на поезия и проза? А журналисти?

Много са, страх ме е да не пропусна някого, винаги има такава опасност при изброяването… Иначе харесвам много автори – Деян Енев, Алек Попов, Мирела Иванова, Иван Голев, Димитър Шумналиев, Екатерина Йосифова, Иво Беров, Георги Борисов, Миряна Башева, Здравка Евтимова, Мария Станкова, Георги Господинов, Антон Дончев, Пламен Дойнов, Ангел Ангелов, Ивайло Диманов, Надя Попова, Зоя Василева, Васил Балев, Сибила Алексова, Елена Алексиева – абе още много са, на някои им харесвам отделни неща, а други не, изобщо, предполагам, като всички.

Какво е за Вас срещата с един художествен текст?

Понякога голяма радост. Ще ви призная нещо. Понеже често журирам по разни литературни конкурси, изпитвам странно чувство понякога. Случва ми се, чета дълго унили и посредствени текстове, и изведнъж попадам на талант! То е внезапна светкавица, като любов от пръв поглед, в такъв миг изпитвам благодарност към висшите сили, имам чувството, че земята не е изоставена, изобщо – извинете за патоса, струва ми се, че светът е спасяем, а красотата не е празна дума.

Има ли арт събитие, което в последно време ви е развълнувало силно?

Е, примерно моноспектакълът “Сътресение” на Мариус Куркински по три разказа на Хайтов. Действително събитие, усещаш че в изкуството крачат мнозина, но само на малцина крачката е великанска.

Как изглежда съвременният Бай Ганьо?

Като вас и мен, свикнал е да мимикрира. Между другото, среща се и в Германия, и навсякъде по света. Бай Ганьо не е национален, и интернационален образ.

Какво бихте променили в българската действителност, ако имахте достатъчно власт?

О, не искайте това от мене. Аз следвам стареца Толстой в тези неща. Той казва – действайте само тогава, когато сте напълно сигурни, че от действието ви няма да произтече зло. А човек трудно може да е сигурен в това. Още той нарича вярата на някои, че знаят как да оправят света – “суеверие на устроителството. Тази вяра е донесла на човечеството повече беди от липсата на активност.

Какво Ви кара да се усмихвате?

За разлика от писанията си съм по-скоро весел в ежедневието. Всичко ме кара – находчив майтап, виц, другарска веселба, дори понякога да е малко дебелашка…

За какво мечтаете?

За прости неща – седмица или месец на място с баня и чисти чаршафи, някъде в гора и до голяма вода, с телевизор и световно по футбол, с хубави книги, сън, въдица, бира, приятели, вечерни услади край огъня…

За награди не мечтая, за пътувания също, но такива такива неща ме сполитат, което все пак е приятно.

Бойко Ламбовски е роден в София през 1960 г. Завършил е френска гимназия в родния си град и литература в Москва.
Лауреат е на много награди за поезия, между които: “Владимир Башев” – за дебютна книга, “Гео Милев” – за принос в съвременното изкуство, “Дървената роза” – за книгата му “Ален декаданс” и др. Книгата му “Тежка картечница преди сън” е номинирана от България за Международната награда “Балканика” 2003.
Негови стихове са превеждани на сръбски, немски, английски, руски, чешки, полски, италиански и др. езици.
Пише още публицистика и есеистика, превежда от френски и руски.

Интервюто направи: Наталия Николаева

Рубрики: Frontpage · Сцена

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

15 Kоментара за сега ↓

  • otchelnik // 28 май, 2008 //

    Браво Натали! Браво Бойко! Направили сте един чудесен, мъдър и смислен разговор, който на всичко отгоре е естествен и човешки – без пудрене и мании за величие, без патологично желание за гениалност тук и сега, веднага. Всъщност не се учудвам – Натали е интелигентна, мислеща и усмихната, а Бойко е талантлив, нормален и човечен. В резултат имаме пред себе си мъдри и полезни думи… Благодаря ви!

  • marteniza // 28 май, 2008 //

    Брането на думи за Бойко наистина е доживотна мисия. Всяка стъпка по този път иска обгрижване. Чудесно е, че тази страница позволява срещи между хора, останали верни на култа към словесността. Ето нещо от една по-стара Бойкова реколта. И все за думите:

    Поезията не е да се уплашиш преди да се родиш
    Поезията е богобоязлив анархизъм
    Божествен бунт срещу Бога
    Поезията не е изящество на мизантропията
    Не е аргументация на плача
    Поезията е да установиш, че си единственият си враг
    Поезията не е умение да предвидиш
    и подредиш /да победиш/
    Поезията е заговор на словесни терористи, държава за
    избягали роби, вечен пир на безприютни анахорети.

    Поезията не е да пиеш и да пееш,
    не е да си пръснеш черепа
    или друг да го стори
    Поезията не е да накараш някого
    да се самозапали, да яде чаши
    или да спи с богата и грозна жена
    Поезията е аутсайдерство за шампиони,
    шампионат по катастрофалност и безразсъдство
    Поезията не е дъвка за скопци,
    не е целувка за беззъби
    и песен за глухи
    Поезията не е да си правиш кефа
    и да вдъхваш аромата на розите,
    не е да си бледа пиявица
    върху раната на собственото въображение
    Поезията е скърцане на зъби,
    звън на вериги и мечове ,
    отрязани фалоси и уши
    Поезията е трън в челото,
    електрод в мозъка,
    змийски съсък в съня
    Поезията не е да си фукльо с прехапан език,
    или срамежлив мародер
    край агонизиращия си дух
    Поезията не е да си нямаш
    любима или любовница
    или пък да си имаш,
    не е да си хомосексуалист, навигатор, овчар
    или мъж в пардесю с лула и приятни обноски
    Поезията е величествено нещастие
    Поезията е перо
    от крило на къртица,
    благотворителен концерт
    за електрони и божества
    Поезията не е да пишеш стихове,
    не е да смучеш молива,
    не е да си самотник, глупак или графоман
    Понякога е и това
    Поезията не е поезия,
    не е нещо, което си струва труда
    Поезията е религия
    за падащи ангели
    и възземащи се бесове
    Поезията не е достатъчно
    Поезията е всичко, което нямаш
    имаш

    1990

  • Pink // 28 май, 2008 //

    Чудесно интервю, в интерес на истината очаквах Бойко Ламбовски да е скептичен и дори малко тъжен човек, както голяма част от стиховете му.

    След като прочетох това интервю вече не мисля така, а съм убедена, че той е оптимистичен и мъдър поет.

    Най-много ми хареса:

    “…струва ми се, че светът е спасяем, а красотата не е празна дума.”

    Нови творчески успехи желая на Бойко Ламбовски!

  • Ljastoviza // 28 май, 2008 //

    Прекрасен поет е Бойко Ламбовски – такъв съм го запомнила още от ученическите му години, от страниците на списание “Родна реч”! Много се радвам да го срещна тук и сърдечно благодаря на Natalie за безкрайното удоволствие, което ми достави с това сполучливо интервю :-)
    На Бойко Ламбовски желая неизчерпаемо вдъхновение и потоци светлина сред вселените на Поезията.

  • nikolay atanasov // 25 юли, 2008 //

    Благодаря на потребител marteniza за публикуването на това стихотворение. От него се разбира ясно, че да си хомосексуалист не е поетично.

  • marteniza // 25 юли, 2008 //

    “Понякога е и това”…защото…
    “Поезията е всичко, което нямаш
    имаш”

    Но тълкуването на поезията е индивидуално.

  • nikolay atanasov // 30 юли, 2008 //

    цитирам:

    “Поезията не е да си хомосексуалист…”

    не мога да разтълкувам нищо положително в този цитат, marteniza, какво е твоето тълкуване?

    Употреба на думата “хомосексуалист”, която означава диагноза на болест от 19 век, без да се осмисля думата. Просто авторът е експлоатирал едно клише, което насажда омраза, и го е експлоатирал за екзотичен ефект. В българската поезия от 90-те няма позитивни образи на хомосексуалността. За сметка на това автори като Ламбовски, Леонидов, Илков и др. са писали откровено хомофобни стихове.

  • Dishev // 30 юли, 2008 //

    Николай (с цялата ми почит към таланта Ви), тълкуванието Ви определено е доста насилващо – според мен – казаното в цитираното стихотворение. Повторихте го, защото очевидно е важно за Вас, без да се опитате да чуете това, което marteniza е подчертала в своя отговор на първото Ви обръщение. Възванието за уважение е достойно, когато е обвързано с ангажимент за взаимност…
    Все пак, наистина:

    “…Поезията е всичко, което нямаш
    имаш”

    П.П. Преди няколко минути, докато разговаряхме (в едно предаване) с Камелия Спасова за “впечатляващите млади”, тя спомена и Вас. И с право. Но това, което Ви отличава, е наистина поезията Ви, а не манифестите, дори и когато я предшестват (или следват)…

  • nikolay atanasov // 30 юли, 2008 //

    Все пак никъде не съм проявил неуважение – не разбрах прочита на marteniza и затова попитах за разяснение.

    Нито съм писал манифести в този форум – погледнете думата “хомосексуалист” в който и да е речник или енциклопедия и ще видите, че тя е остаряла, архаична и обидна. Казва се “хомосексуален”, защото думите завърващи на “-ист” означават здравни “отклонения” – садист, мазохист, фетишист и пр. Употребата на подобни думи в един текст, без да са развити като образи, е повърхностна и експлоататорска – тя не прибавя нищо освен екзотичен ефект, което на свой ред маргинализира образа.

    Обвинението в “манифестиране” е стар трик на патриархата – като не може да се обезвреди посланието за не-омраза, тогава по-лесно се обезврежда самия “манифестиращ” посланик, като се атакува интегритета му. С този проблем се сблъскаха и феминистките през 60-те и 70-те. Те осъзнаха колко са важни образите на женскостта в литературата, защото имат институционализирано влияние върху обществото(вижте Торил Мой примерно). И когато надигнаха глас против мизогинизма в текстовете на много мъже-писатели, бяха незабавно атакувани с обвинения, че са “войнствени”, “мъжкарани”(т.е. не са “истински” жени и затова не могат да представят интересите им), “феминацистки”, “лесбийки” и пр.

    Та и вашата критика към моите “манифести” е същият тип политика за заглушаване на маргиналното преживяване. Ролан Барт я започна с варварската му теория за смъртта на автора. Хора като вас и Ламбовски я продължават. “Не е важно за какво се пише, а как се пише” – и така с това оправдание в литературната история на България до 1989г. няма нито един образ на хомосексуалния човек. За хора като вас съществуването му “не е от значение” и не трябва да се “манифестира”.

    Ако не сте съгласни с интерпретацията ми, тогава бихте ли разтълкували защо в стихотворението на Ламбовски няма такъв стих:
    “поезията не е да си хетеросексуалист”??

    с уважение

  • marteniza // 30 юли, 2008 //

    :) )) “Понякога е и това”.

    “…Поезията е всичко, което нямаш
    имаш”

    Ето още няколко далечни образа, принадлежащи на две различни поетични поколения:

    ——————————————-

    “Вървя по тая тиха улица,
    която ме познава по-добре от всички,
    когато съм те чакал
    под сенките на дебнещите ме дървета
    и образът ти се вселяваше във всички хора
    минаващи край мен.
    Дори сега
    когато вече не минаваш,
    изпитвам чувството,
    че малко преди мен
    току-що твоят образ е преминал
    и улицата е усмихната и ведра
    от твойте ведри стъпки.”
    ———————————————-

    “Във нощните,тревожни тъмнини

    вървим. – Къде ще стигнеме?… Дъждът.

    Далечен плясък в стрехите звъни.

    Във нощните, тревожни тъмнини

    далече из града

    вървим, вървим.

    Какви са тия светли отражения,

    прорязали на ивици студените,

    безлюдни тротоари? – И какви

    са тия нощни, мътни светила,

    запалени в блестящите дъждовни мрежи?

    По бледите ни, ледени чела

    струи дъждът.

    Далече във безбрежните,

    тревожни тъмнини вървим.

    Далече из града –

    звъни безкрайно – нежно,

    звъни в ушите ни,

    шуми дъждът…

    Вървим… Къде ще стигнеме?…

    Студените, безлюдни тротоари.

    …Без хляб, без покрив,

    измокрени,

    заслушани в шума на есенния дъжд.

    И вече

    - през толкова безкрайни вечери –

    заскитали далече, наведнъж,

    отпущаме

    ръце в студено отчаяние;

    и неведнъж,

    в мълчание –

    със челюсти железни скърцаме в нощта.

    Къде ще стигнеме?…

    Дъждът шуми. О, тия отражения

    по тротоарите! О, тия светила!

    - С измръзнали чела

    и мрачни –

    крачиме

    във нощните, тревожни тъмнини.

    Ръцете ни,

    очите ни,

    притеглени, потръпват към вратите и

    към тъмните, притихнали стъкла

    на къщите…

    Сърцето ни? –

    Бездънен извор на отчаян устрем.”

  • Dishev // 30 юли, 2008 //

    Упс! Не съм разбрал, че тук е Стоунуол (но пък и не е).
    Призиви за не-омраза едва ли могат да бъдат чути в реторика като тази: “Та и вашата критика към моите “манифести” е същият тип политика за заглушаване на маргиналното преживяване. Ролан Барт я започна с варварската му теория за смъртта на автора. Хора като вас и Ламбовски я продължават.” (Няма да се впускам в анализи натова “вас”, изписано с “малка” буква – очевидно е, че или декларираното уважение е само декларация или съм приобщен към някаква група, която не е дефинирана – но подозирам, че е мислена като несимпатична – и за принадлежността си към която не зная).
    И то когато единственото, което би могло да бъде потърсено (с лупа) като основание за видимо, да кажем, несмирения тон, е в репликата, настояваща на желанието ми да се радвам на присъстващото в поезията Ви (което аз искам да виждам – признавам), а не на онова, което Ви мотивира.
    Разбира се, можем да останем на плоскостта на реторичните жестове и тогава (точно толкова правомерно, както питането Ви за отсъстващото в стихотворението на Ламбовски) бих могъл да попитам защо в нито едно Ваше стихотворение няма стих: “Хетеросексуалността не е нещо лошо.”. Но какъв е смисълът?
    Това, което се опитах да Ви кажа, всъщност, е далеч по-простичко (хайде да не кривваме към Барт или еротиката на авторството): предпочитам опитите за защита на собствената идентичност, съсредоточени в развитието на нейното съдържание, а не в разграничаването и пограничните битки с лошите “те” (в един момент оказващи се единственият източник на интегритет… а това е съдба, която не пожелавам никому…).

    П.П. По повод репликата “политика на заглушаване на маргиналното преживяване”: скритото противоречие в нея (което я превръща просто във фраза, работеща против идеята, която претендира да изрази) е в това, че допуска маргиналността като избор. Предполага я като свобода. А тогава основанията за оплакване от каквото и да било “заглушаване” стават… жужащи. Винаги съм мислел, че маргиналността е “лошо” именно защото никой не я иска и избира… И – странно защо съм си мислел, че съм прав – съм посветил доста усилия на противостоене на различни опити за изтласкване на различни общности в маргинални гета…
    Но и този послеслов е безсмислен жест.

  • nikolay atanasov // 30 юли, 2008 //

    Прощавайте, пиша “вас” с малка буква, защото, доколкото знам, вече и двете са правилни (а Вас с главна буква ми звучи по-студено)

    Напълно съм съгласен с последното:
    “предпочитам опитите за защита на собствената идентичност, съсредоточени в развитието на нейното съдържание, а не в разграничаването и пограничните битки с лошите “те”

    Върху това се е съсредоточила и феминистката литература в последната фаза от еволюцията си.

    В случая този дребен детайл в стихотворението на Ламбовски придобива важно значение, защото е един от само няколкото на брой образа на хомосексуалността в българската литературна история. А те всички са негативни.
    Ако един ученик днес си изгражда лична представа по темата, на български език източниците му ще бъдат библейските текстове, няколкото хомофобни образа в българската литература, дехуманизиращите послания на масовите медии и варварския градски фолклор. Няма нищо положително на български език! Поне писателите могат да бъдат по-хуманни интелектуалци, които да изпратят позитивно послание, защото не са цензурирани като медиите или неадекватни като библията. Но не би – дори писателите в България насърчават нетърпимост към сексуалните малцинства. Училищата възхваляват харема на Пейо Яворов, но премълчават безлюбовните Лилиев и Вутимски, защото тайната им е “срамна”. Двойните стандарти са съкрушителни.

    Друга причина, заради която обръщам специално внимание на Бойко Ламбовски, е че той е един от най-влиятелните български писатели, на практика вече канонизиран заради поезията му за прехода, държи в ръцете си значителен властови ресурс като участва в многобройни журита на конкурси, където ИНСТИТУЦИОНАЛИЗИРА (по Бурдийо) литературния вкус и налага критериите за поезия, която заслужава награди и пари. И не на последно място редактира едно от най-четените места за публикация на поезия – в-к Сега.
    За мен е недостойно писател с подобен властови ресурс да допуска хомофобни послания в собственото си творчество.

    Никъде в поезията ми няма дори намек за хетеросексуалността като “лошо нещо”. Постоянната ми критика е отправена към патриархалния манталитет, който се среща навсякъде, дори у малцинствата, и към утвърждаването на родовите стереотипи, които са опресивни за всички, дори да не го осъзнават. Изхождам от Дерида, Кръстева и Джудит Бътлър, да поясня.
    “Всеки мъж си носи пречупения кръст” е снимков негатив на претенцията на патриархалния манталитет, че хомосексуалните “парадират”. Това е.

    с уважение

  • Dishev // 31 юли, 2008 //

    Николай, всичко това започва да ми напомня на една история с осемнадесетгодишна давност. Беше в Дубровник. В една от почивките на конференцията по история на социологията, в която участвах, решихме да си направим обща снимка. След като се усмихнахме пред обектива, както си е редно, подадох ръка на момичето зад мен, за да слезе по-лесно от стената, на която се бе покачило, за да оформи третия ред на кадъра (стената бе висока около 1,60 м, а тя – мъничка 21-годишна финландка с ръст около 1,55 м.). Тогава бях осведомен (вероятно я чуха на доста от адриатическите острови), че съм “мръсен сексистки шопар, който не може да проумее с малкото си мозъче, чиято локация е променлива във времето и пространството, че една жена може да се справи и сама” (на “англо-фински” звучеше потресно).
    Това е шега. Както и това, че не съм подозирал, когато преди години издавах първия превод на Юлия Кръстева, както и когато отпечатах първата книга на Бурдийо на български, какви могат да са последствията…
    Не ми остава нищо друго, освен смирено да се радвам, че станах повод още веднъж да изложите възгледите си.

    П.П. В българския език наставката “-ист” се използва за образуване на съществителни със значение: 1) “привърженик на учение”; 2) деятелни имена. И ако е безопасно да обясниш на един карикатурист, че всъщност, наричайки го така, някой иска да намекне, че той е със “здравно отклонение”, то – страхувам се – случаят с фрезистите няма да е такъв (отново от гледна точка на безопасността). Това също е шега. Но и намек за повече прецизност и отказ от предоверяване на написаното в брошурите. Но пък не е и отказ на правото на даден индивид, или общност, да чуват в думите това, което искат (все пак “куиър”-стратегията ми е по-симпатична).

    С което се оттеглям от дискусията с уважителен поклон.

  • marteniza // 31 юли, 2008 //

    Започвам да се тревожа за навигаторите и овчарите, които нямат в своя защита великолепните текстове на Мицков, Вутимски, Мишел Фуко, Джудит Бътлър, Одри Лорд, Джон Бозуел и Ив Козовски Седжуик, Юлия Кръстева. И прочутото “I don’t want any special privileges just because I’m black. Talent, not privilege, counts.” Няма да е лесно да се обясни извън контекста и фраза като “Поезията не е поезия”. Но пък кой ни е обещавал лесно? Нали всички имаме право на /раз/лични вкусове, мнения и на /раз/лични начини на писане, слава Богу.

    “А”
    като къщата на родителите ми,
    откъдето ти донесох щедрия дар на физическата болка.
    Вече знаеш, че мъжете са най-жестоки,
    когато са сковани от нуждата да бъдат обичани.
    Ръцете на дядо ми в ръцете на баща ми в ръцете ми
    са се хванали за празните листове
    и цял Искър мастило няма да ми стигне да се очистя.”

    “Поезията е да установиш, че си единственият си враг
    Поезията не е умение да предвидиш
    и подредиш /да победиш/
    Поезията е заговор на словесни терористи, държава за
    избягали роби, вечен пир на безприютни анахорети.”

  • Nikolay Atanasov // 17 сеп, 2008 //

    Навигаторите и овчарите не са социални малцинства и не са дехуманизирани в литературата, само защото са навигатори и овчари. Сравнението ви е несериозно.

    “Но пък кой ни е обещавал лесно?”

    Никой, разбира се – художествената литература затова е художествена, за да можете да правите мъгливи интерпретации на очевидни неща, и пак да се прокарват безпроблемно хомофобни послания. Модернизмът нарича това “политическа незаинтересованост”.

    Г-н Дишев, няма такова нещо като Куиър стратегия. Както всички останали деконструктивисти, така и тези Куиър идеолози (Бътлър и пр.) не са предложили никаква политическа алтернатива и никаква приложима стратегия. Те са академици, за които човешкото страдание е литературна абстракция. По същото време гей децата по училищата продължават да бъдат тормозени – я потърсете статистиките за Великобритания (те са най-пресни), за да видите за какво говоря. Художествената литература, или по-скоро интерпретирането й в училищата, има мощно влияние върху обществените процеси, защото оформя мисленето на подрастващите. Претенциите за политическата й независимост са само добро пожелание, да не кажа лицемерие, защото тя пасивно участва чрез критици и преподаватели в заглушаването на маргиналното преживяване в България. Не, последното не е избор, не ми слагайте ваши думи в устата, маргиналността не е избор, но пък и това няма нищо общо със систематичното й заглушаване в българската литература. Самият Ламбовски е писал статия във в-к Сега преди една година, в която порицава маргиналната субективност в съвременната поезия:

    http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=2462&sectionid=5&id=0001301

Коментирай