Public Republic

За новата книга с поезия на Божана Апостолова

Снимка: Vittis from Lithuania

Не, че ще се опитвам да гледам с литературно-критически поглед тази великолепно издадена книга, не, просто се загледах в стиховете на поетесата и съзрях нещо, което ми се струва, че обяснява явлението (имам предвид явлението Божана Апостолова).

Сред естественото вещество, от което е съзидана тази стихосбирка читателят навярно ще открие късове градиво, взети направо от Природата, нещо повече, ще съзре той монолитни отломъци от живяния живот, поставени като дялани камъни в зидовете на нейните творения.

Стават ли по-масивни творенията й, по-устойчиви ли са те на капризните повеи, връхлитащи всяко ръкотворно съзидание? Допускам, че поетесата е съградила духовната си къща без предварително начертана скица, без да ползва услугите на архитекти, строителни инженери и дюлгери.

Строителният й материал е извирал от Душата й! После нейната Дарба го е поемала в ръцете си на майстор и го е извайвала във вид на поетични произведения, които ни говорят – понякога безпощадно и категорично (“И с твоя помощ”), понякога с пасторалната, меланхолична нежност, разпростряла се широко и притихнало (“Толкова малко ми трябва”), понякога с прикрита, но невидимо бушуваща майчина обич (“Днес, 17 юли 2006), понякога обсебена от изгарящия спомен на несправедливата детска мъка (“Яж и молчи”), а понякога материалът, като че ли от само себе си връхлетян от вдъхновение се превръща в монолитен поетичен къс, непоклатим и вечен (“Сълза назаем”, “В края на нощта”, “Погледни ме внимателно”, “Повторно запознаване”…)

Петдесет и четирите стихотворения обитаващи книжното тяло на тази книга, като че ли искат да го напуснат, да тръгнат по своите поетични пътища и да заживеят живота си на посланици, които разнасят мъдрост и чувство, трепет и болка, усмивка и скрита сълза, радост и тъга. Свързва ги общата им майка, която ги храни със своята поетична кърма всеотдайно и себеотрицателно, готова да ги превърне в “юнаци, що бозали двайсет и пет години”, та да се изправят те като един на поетичния хоризонт и да ни кажат: Поезията е нататък, вървете след нас и ще я срещнете, ние сме деца на Поезията…

“… Едва я задържам”е книга, която внимателно и умно ни разказва за естествената уязвимост на твореца, за неговата ранимост, за привидно крехката му устойчивост, способна да устои срещу житейските бури.

Божана Апостолова е “уязвима за самата себе си” защото е пристрастена към творчество, защото е осъдена да успява и защото поетичните късове, вградени в темелите на духовната й къща се превръщат в монолитен градеж със съвременна фасада и модерен стил. Т

Тук, струва ми се, би трябвало да търсим и обяснение на явлението, за което стана дума в началните редове на този текст. Защото естествената уязвимост е неотменното и красиво лице, невидимо понякога, което носи чертите на възвисата, побрала в себе си Духа на Човека…

Книгата е произведение на изкуството не само поради текста, който съдържа. Нейното художествено оформление, дело на Христо Гочев, както и рисунките на Георги Гърдев я превръщат в едно комплексно художествено внушение, от което читателят добива усещането, че се е докоснал до нещо благородно…

А. Г. Ангелов

_____________

“… Едва я задържам”, поезия, изд. СТИГМАТИ, София, 2008