Public Republic

Антоанета Алипиева за поезията на Иван Динков

Снимка: takomabibelot

Запитан в анкетата си “Кои са поетите от това априлско поколение, за което се говори много в литературата?” Иван Динков изброява десетина имена, с което натрапчиво потвърждава тезата на Пламен Дойнов (1), че всеки един от поетите от средата на миналия век сам загражда кръга от хора, които чувства като общност, като обмен на присъствия.

Ето какво отговаря той: “От това време са Константин Павлов, Любомир Левчев, Никола Инджов, Димитър Стефанов, Георги Струмски, Андрей Германов, Марко Ганчев, Михаил Берберов, Петър Алипиев, Александър Миланов, Благой Димитров и някои други. Всички от тях, с изключение на Пеньо Пенев и Усин Керим, бяха студенти.” (2).

Липсват основни имена от това време, добавени са други, които имат силна житейска биография и присъствие в т.н. “поколение”, но нямат автентична и завършена творческа физиономия. В която и анкета на поети от прочутото и неадекватно назовано “априлско” поколение да надникнеш, виждаш сходни тези: силен усет за приятелска и духовна общност, привързаност на хората един към друг, идваща от същността да желаеш литературата като съдба.

Нещо, което Иван Динков нарече с вярната метафора “Почит към литературата”, изразяваща начин на живот, в който един кръг от хора не можеше да прави и вижда нищо друго освен литературата. Животът е литература, Отечеството е литература, човекът е литература…

Усещането за общност идва не от сходно осъществявани естетики, а от сходно разбиране за твореца, неизменно титлуван като “талант”, в който се влага убеден патос за различие, за “трето око”, виждащо надълбоко, нагоре, навътре, извън… изобщо организиращо вселена, свят и общество, творческа работилница някаква, която всмуква, подбира, чува и вижда, за да направи всичко на литература. В подобно гълтане на външния свят няма нищо хищническо, напротив – има нещо обречено, че трябва да свършиш работа, която другите не могат.

Една здрава нишка свързва подобен светоглед с Атанас Далчев, любима фигура на някои от поетите от 60-те:

Връща се в квартала той полека
с някаква усмивка на уста,
и не вижда нищичко човека,
и върви, невиден от света.
………
Ех, приказвайте си на провала,
че му бил напълно чужд светът!
Откогато той дойде в квартала,
съвестите вече тук не спят.
(Атанас Далчев “Поет”)

В анкетата си Иван Динков повтаря Далчев във вид на обяснение: “Освен това имаше и нещо друго, което ми се струва, че е съдбоносно за един поет – усещането, че си вътре в автентичния живот.”; “Защото за мен селото беше вселената.” (3). “Талантът” е естественото око на времето, той е абсорбаторът на безразборното, неподреденото, той е укротителят на страсти, изобличителят на дяволите, ковачът на формулите за живеене.

Ето как автентичният живот става литература, става разказ, метафора, сентенция, каквито всъщност създаде Иван Динков: “Почит към литературата”; “Цветя за махалата”, събрала монолитен светоглед на едно време, в което животът е литература и литературата е живот: “Къщата, пред която несъзнателно спирам, ми е толкова скъпа, колкото и бащината къща в Смилец. В малката таванска стаичка, направена от шперплат и облепена с новогодишен брой на вестник “Септемврийче”, през шестдесетте години живееха почти всички млади поети на България.
…

Привет, мансардо!……………Може би един ден ще седнем и ще те опишем, а след като те опишем с любов и признателност, на първата страница ще сложим заглавието “Таванът на един таван или залезът на българската бохема”. (4).

“Махалата” е “поколението”, за което Динков има своята представа: “Определено смятам, че не бива да се противопоставят поколенията. Всяко писателско поколение писатели вижда следващото поколение писатели като охлюви, пълзящи по соколови пера. Това е нещо като аксиома, но независимо от нея животът е един “драмон”, както казват в панагюрския край и в последна сметка изпраща по дяволите всички различия.” (5).

“Махалата” е кръгът от духовно близки, тези, чрез които става откриването, проглеждането, намирането, установяването, залеза и в крайна сметка – смъртта, но не за да умреш, а за да има кой да те продължи, защото ти си по някакъв начин проектиран в другия. Това е синтезният Иван Динков, живял себе си, писал себе си: “Всъщност талантът е ум, който непрекъснато поправя собствената си мисъл.” (6). Имащ дух за колективно културно съзнание на времето: “….през тези години се откроиха 30-40 момчета, които естествено се наложиха като поети.

И ние, които бяхме дошли от различни села и градчета на България в тези аудитории, по коридорите на Университета, по улиците на София, гладни, жадни, непризнати, незнайни, естествено станахме приятели, намерихме се. Това са всъщност студентските ми години, това е всъщност априлското поколение, за което се говори…” (7). Иван Динков, който, както други завършени поети от поколението, вижда общото културно съзнание като територия на съпричастните индивидуалности. Показателно е заглавието, с което поетът озаглавява “Събраното” си: “Лична карта”. Метафора на собственото лице, с което присъства в “махалата”.

“Махалата” налага да отчлениш друга натрапчива характеристика в поезията на Динков – усета за автобиографизъм, който е генезис на гледната точка. Това, за което говорихме в началото: поетът като творческа лаборатория, като мотор на ситуации, преработени в сюжети, образи, афоризми. “Махалата” е твоята даденост, орисия, неизбежност: “Моето родно място, като всяко родно място, е дадено, предопределено”. И малко по-нататък: “В съзнанието ми не присъства друг етнически елемент, освен българският.” (8).

Автобиографизмът започва от реални параметри: например от личните имена в личната биография. Лирическият герой често се обръща към себе самия с име, огледален диалог между раздвоена личност, едната дистанцирана, превърната в литература, другата някакъв вътрешен глас, който оформя морални формули, изводи, убеждения. Не други, а именно морални, тъй като Динков е силно моралистичен поет в духа на намерена житейска философия. В духа на философска завършеност и заковаване на лични истини, превърнати в постулати на живота въобще:

Ти ли си, Иване? Откъсни ги
тия твои пръсти, но свири!
…

Мъжка слабост е да търсиш предлог
за голям и шумен рецитал.
Нашият живот е само превод
на един познат оригинал.
(“Лирика”)

Автобиографизмът започва от личните местоимения първо число – “ти”, “аз”, все двойници на умножения поет – за да завърши в обобщителното множествено число – “нашето”, “вашето”, т.е. да види света в типологиите му, които могат да се премислят само чрез индивидуално живяното.

Поетът тръгва от ежедневието, “махалата” изходната точка на реалностите, а двойници на “махалата” са стаята, къщата, семейството, другарите… вещите, ако щете, и това много, много продължава да напомня за Атанас Далчев, чийто човек изтича през вещите, през всекидневието, за да отлети в метафизичните пространства на свободния дух. Ето Динковият старт от реалната, зловеща емпирия:

Все тая спалня подредена,
все тая кухня замърсена,
все тия мебели за сядане,
все тия прибори за ядене –
все тоя страшно скучен свят,
все тоя ад, все тоя ад.
А огледалото се смее!
(“Тирада”)

Пак “огледало”, върнатата на емпирията лична дума, лично презрение, което освобождава духа и го възнася като синтез на метафизиката, на открития житейски патос. Финалът на стихотворението “Тирада” това и прави – завършва пътя от малкото до голямото, от тленното до вездесъщото:

А някога ако изгубя
от погледа си небосвода,
то нека падна като влюбен:
с ръце – кръстосани под лоба,
с очи – избистрени от страст,
с гърди – останали без глас.

“Аз” и “ти” разговарят с всички, които струват нещо в личния живот – мама, Белла Цонева, Отечеството България… Любими огледала на себе си, с които, разговаряйки, зидаш тухлите на собствения си духовен дом, ограждаш драмата на откритията си, заплащаш цената на собствената къща: “След съвестта и стиховете/ едва ли има трети ад!” (“Диалог”).

Както Димитър Михайлов афористично отбелязва: “Поетът може да забогатее само от нравствен живот, безнравственият живот е здравето на обществото.” (9). Автобиографията на един поет е това, което той вижда в огледалата – безкраен път на образи, погълнали състоянията на живота. “Фалшификаторите” в поезията нямат път, съдба, собствена тоналност.

Нямат фактически автобиография на поезията, в която “съдбата си идва със своя оркестър. Той може да е черен оркестър, но той си е негов оркестър.” (10). Драматично сгъстен, Иван Динков влага в отделен образ житейски отрязък, асоциативно разпръскващ внушение за битийни етапи, завои, обрати, изненади. Внушение за преминаващия от раждането до смъртта живот.

В “Опит за автобиография” облак, майки, бащи, кучки, невестулки и причудливи форми на карти за игра сплитат съдбата, за да удостоверят и нейната ефимерност, и нейната неизбежна дума в съществуването на всеки, който е прогледнал и който е осъден да провърви пътя до смъртта.

А пътят е “спазъм”, както е казал Динков в сбирката си “Спазми от Отечеството”. Драмата на всеки роден е ви миналото, в историята и психологията на “родното място”, една обикната метафора на 60-те и 70-те години от ХХ век, около която се развихрят важни дискусии и спорове.

Динков е поетът от поколението, който придава на “родното място” свръхдраматизъм, вижда го като рана, а не като притеглива и носталгична романтика. Гърчещ се от болка, от удари, от собствено безсилие, българският човек хваща битието в някакъв характерен пейзаж, вик или въздишка, за да докаже, че съдбата е кодирана нишка от неизбежни чувства и усещания, изразени чрез пълни със спазми образи:

И всяка вечер излиза вълк
навръх Балкана; език запрята,
от млади клони изплита лък
и се провиква към равнината:
“Народ –
с държава,
със знаме,
с химн,
със земеделие, със скотовъдство –
велик,
сюблимен,
непостижим –
на първо място по дълго робство!”
И всяка сутрин разпалва жар
и хвърля в нея младите клони;
и пак осъмва с лице на звяр,
и пак се спуска стада да гони.
(из “Спазми от Отечеството”)

БЕЛЕЖКИ:

1. Дойнов, П.
2. В: Иванов, Н. Иван Динков. Монография. Литературна анкета, В. Търново, 2000, с.105
3. Пак там, с. 92, 96
4. Динков, И. Цветя за махалата – в: Навътре в камъка, Пл., 2006, Изд. Къща Жанет 45, с. 120
5. Иванов, Н. Цит. кн., с. 94
6. Пак там, с.92
7. Пак там, с. 104
8. Пак там, с. 93
9. Биография на поезията – в: Иван Динков Лична Карта, Пл. 2006, Изд. Къща Жанет 45, с.182
10. Иванов, Н. Цит. кн., с. 138