Public Republic Art Studio

Писането е моята вътрешна стая, стая на тайнството…

22 май, 2008 от · 21 Коментара

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю с авторката на белетристика и поезия Керана Ангелова

Kerana Angelova

” … някъде в обърканото време, в един миг от миналото, настоящето или бъдещето, отговорът сам ще те намери!”

Керана Ангелова из романа “Елада Пиньо и времето”

Може би точно тази надежда, че “отговорът сам ще те намери” създава вярата у човека да продължи да приема предизвикателствата на живота, да търси, да се учудва и изненадва, да сътворява светове.

Всъщност всяка среща с Керана е едно малко откритие, носи усещане за извисеност и светлина. А словото – изречено или написано от нея, съдържа естественост и спонтанност, неповторимост.

Това мое интервю е само част от един безкраен разговор, от въпроси и отговори, от докосването до магията на мъдри и непознати светове, които авторката извиква за живот с любов и мъдрост върху художествените платна на своите романи и емоционални картини на поезията си. Философската дълбочина е само една от страните на таланта на Керана. Свободата, споделеността и оригиналността са другото име на този талант. А останалите отговори и именуване на нещата оставям с радост на нашите читатели.

Какво е призванието на изкуството според теб?

Аз наистина зная, че нищо не зная – и това ми носи в голяма степен удовлетворение. В смисъл, че съм наясно поне по този въпрос. Вместо да ги зная, нещата ги чувствам. В редки случаи, когато съм изпаднала в почти трансовото състояние да пиша – усещам писането да приижда от всички посоки едновременно.

Тогава изпитвам страховито щастие – и тъга да го нарека, пак ще означава същото – и потресът на това състояние ме бута в гърба да търся думите, за да намеря начин да го споделя. Така човек заземява електричеството, което се оттича от мозъчната (?) искра – през ръката, през пръстите – върху белия лист. Мисля си, че призванието на изкуството е тъкмо поради същото това неизразимо с думи състояние човек да може да предаде и на други хора усещането си за времепространство, на което аз съм намерила и собствена дефиниция – тя касае мен и никого не ангажира: призванието на изкуството е да не ни позволи да забравим колко всъщност сме свободни…

По какъв начин словото населява света на поезията и на прозата?

В прозата думите текат хоризонтално, като река: от извора към по-голямото пространство в другия край на реката. Имам чувството, че в поезията словото се издига някак си по вертикала – право нагоре! Чрез прозата сам сътворяваш светове, изобразяваш ги, изразяваш ги… Чрез собствената ти поезия – имам и това чувство – тебе Нещо те изразява.

Каква е твоята философия като редактор на художествени текстове?

Като пръв читател да направя свое внезапно откритие благодарение на чуждите думи. Да изпитам щастието да припозная тези думи като свои собствени – с увереността, че поради забавяне някъде във времепространството не съм успяла сама да ги изрека. С благодарност, че някой друг ме изрича. И накрая, отзивчиво и добронамерено да съм полезна на някого, който има нужда от мнение…

Какъв смисъл влагаш в заглавието „Вътрешната стая”?

„Вътрешната стая” е заглавието на последния ми роман. Естествено, всеки би се досетил, че съм го взела директно от Евангелие на Матея, глава шеста: „ А ти кога се молиш, влез в скришната си стая и като заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве.”

Един от героите на романа, който тъкмо си е построил нова къща, внезапно взема решение да я срути, защото е пропуснал да предвиди най-важното – според него – да изгради във вътрешността на тази къща скришната стая, за която е чел в Библията . Затова започнах отново, казва по-късно той, съградих къща, в която да има вътрешна стая, стая на тайната, стая на тайнството, стая на скришното, на самотното и защитеното от чужди погледи. Стая за всички, но само за един.

Ето това направих аз за вечни времена, казва героят на моя роман, за да имат човеците, дошли от мене и след мене, една вътрешна стая…

Сега си давам сметка, че писането ми всъщност е моята вътрешна стая, стая на тайнството, на самотното и защитеното…

Какво те зарежда с енергия и вдъхновение?

На първо място – слънчевата светлина. Колкото може по-обилно слънце, ако е възможно – изобщо да не залязва! Безкрайно обичам изгревите, залезите винаги са ме натъжавали, и най-красивите. Затова вероятно сред най-любимите ми български думи е „зора”! Е, слънчевата енергия зарежда всички хора, но по време на всеки изгрев аз се зареждам и емоционално…

И други неща, които излъчват импулси от положителна енергия, ме изпълват с настроение, предизвикват у мен душевни състояния, които често пъти са подтик към творчество. Музиката, например, природата, детството ми, което си е непокътнато цяло, там някъде в паралелната реалност на спомена…

Как се усъвършенства един поетичен талант? А белетристичният?

Изобщо не зная. Знам само, че не се случва по пътя на количествените натрупвания!
Не приемам, че истинското творчество е деветдесет и девет процента труд, а само един процент талант. Тъкмо обратното! Доколкото представата ми за съвършенство е гениалното като негов синоним – някои май си се раждат такива! И единственият труд, който полагат, просто е усилието да държат писалката и да я движат из белия лист –
докато пишат със скоростта на светлината… Но, колко са гениите, знаем всички…

Кои са най-важните неща, на които учиш младите хора, с които работиш в курсовете по творческо писане?

Отдавна вече не работя в такива курсове – но мисля, че учех младите на спонтанност и на естественост на първо място. По-точно, да ги съхранят, ако ги притежават – иначе, на това никой не може да ги научи.

Как интерпретираш темата за смъртта в своите творби?

Като част от живота, разбира се. Не виждаме тъмната страна на луната, но това не значи, че я няма невидимата в момента половина…

Кои са „сбъднатите молитви” за теб? А несбъднатите?

Не зная как ще прозвучи, но по чудодеен начин някои мои молитви са се сбъдвали буквално! Дълго съм се чудила след това: как така аз, винаги съмняващата се във всичко, често дори в съществуването на Бог, съм получавала видими доказателства за съществуването на високите нива – чрез сбъдването на моите молитви. Когато се моля, дори не съумявам да събера мислите си – ужким съм човек на думите, а губя всичкото си словесно богатство. Безсловесна, което значи нища духом, заставам пред Бога и единственото смислено нещо, което изричам тогава е една-единствена дума.
Имам и такова стихотворение, което написах с тази едничка дума:

МОЛИТВА

Господи!

Защо предпочиташ да пишеш повести и романи, а не разкази например?

Заради простора, заради пространството, заради космосите на дългото писане. Във всички герои в повестите и романите ми има от мене – сякаш се вграждам в текста. Но и от героите ми в мене влиза нещо ново, чуждо, непознато и вълнуващо…

Романовото писане е като живота – все не ни се иска да свърши, мислим си, мога да го пиша до безкрай – а то вземе, че само си закове финала…Скоро след като приключа роман, започвам да пиша стихотворения, понякога съвсем кратки: както виждате, дори само от една дума. Това пък е, за да се събера в себе си!

Кои са тенденциите в съвременната българска литература, които приветстваш? А които не ти допадат?

Еклектика на писателски стилове, теми, дихания, естетики… Еклектика и на писателски вкусове. Мисля, че това е вярна характеристика на съвременната ни литература. Всички –изми се изчерпват и се обновяват отново, и съжителстват.

Пространствено тя се разполага от „леденостуденото”, съзнателно /само/дистанцирано писане до също съзнателно „очовечената” с лирически избухвания поезия, че и проза.

Поради тази причина съществува днешното разделение в българската литература, така мисля. То е въпрос на различни естетики – и понякога е болезнено до нетърпимост. До някаква своеобразна литературна ксенофобия.

Крайностите винаги са били симптом на нещо болезнено, нездраво. Приемам напълно всякаквите стилове, стига написаното да ме вълнува. Не приемам ексцентричното твърдение на един поет, че постмодерното писане трябвало да е скучно. Ако липсва сюжет, но намеря в нечие писане други неща, които да са ми интересни – стил, индивидуалност, самобитност, предизвикателство на формата и пр. – аз изпитвам удоволствие от четенето.

Приемам всякакви предизвикателства, сами по себе си те са интригуващи – не приемам единствено предизвикателството на скучното писане.

С други думи, харесвам естественото писане – не харесвам литературеещата литература.

Кои са днешните чужди и български автори, които обичаш да четеш?

Твърде много български автори събуждат любопитството ми – аз обичам да чета също толкова, колкото искам да пиша. Съвсем наскоро за себе си открих Вера Балева – може и да съм закъсняла, но всеки прави своите открития независимо от останалите… В интернет пространството срещнах една невероятна Хелена Окоронко… Познавам малката Мария Рангелова, която твърде много обещава…

Има една млада поетеса, Виктория Лекова… Павлина Каналиева от Хасково… Споменавам имена, които харесах и поради ефекта на изненадата, срещайки ги за пръв път. Иначе, чета с наслада много поети, които отдавна зная и харесвам, но ако сега ги заизреждам, ще настане голямо писане.

Само да спомена поименно колегите си от Бургас, това държа да го направя: Роза Боянова, Росен Друмев, Димитрина Лао–Буковска, Милка Стоянова, Ирина Войнова, Зорница Петрова, Калина Тельянова, Иван Сухиванов, Елка Василева; Бина Калс и Албена Попова от младите, Иван Брегов – също!

Впечатлена съм от съвременната сръбска проза, от румънеца Мирча Картареску, писател с гигантско въображение и от още много румънски поети, от Ян Твардовски и Збигнев Херберт от Полша, от съвременни руски автори, изключително ми харесват американецът Майкъл Кънингам, индийката Арундхати Рой… Преобладаващо ме впечатляват в последно време балканските писатели – но за съжаление, допускам, че самите писатели недостатъчно познават литературите на съседите си…

А световните творци, които с удоволствие препрочиташ?

Не зная как да ги подредя. Те са твърде различни един от друг: Песоа, Борхес, Чехов, Томас Ман, Казандзакис, Достоевски, Рей Бредбъри, Кен Киси, Маркес… И още, и още!

Разкажи ни нещо за своето вдъхновение.

Вдъхновение не мога да разкажа! Дори своето собствено!

Ти си познавала лично Петя Дубарова, какво би ни споделила за нея от времето преди тя да напусне този свят?

Тя имаше странни очи. Много далечни. Много, много далечни.

Ако те помоля да изградиш словесен паметник на бургаските поети, как би изглеждал той?

Би бил паметник неръкотворен – изграден от енергията на поезиите им: на Христо Фотев, на Петя Дубарова, на Николай Искъров, на Янаки Петров, на Димитрина Баева,на Славчо Чернишев, на Иван Апостолов, на Стефан Химитлийски, на Васил Василев, на Петьо Пейчев, а също и на всички живи бургаски поети – някакъв особен щит за енергийна защита срещу бездуховността, която тайно и невидимо поразява и този град…

Вярваш ли в знаци и случайности, които насочват човека към мисията му в света?

Вярвам. А най-вече вярвам в знаците на нашата писменост, които са дар Божий – не мога да си представя как бих живяла във времената отпреди буквите.

Ще подариш ли няколко любими мисли от твоите романи на нашите читатели. А стих?

По-скоро – едно кратко стихотворение. Признавам, че много си го обичам:

НА УЛИЦАТА

Едно дете извика м а м о
и всички жени се обърнаха!

Кога човек се докосва до съвършенството?

Когато съзерцава изгрев, например. Залез. Дъга.Цвете. Водно конче. Влюбени. Бременна. Дете. И други такива неща, които са ни повече, ни по-малко Божи дарове за ненаситните ни очи.

За какво мечтаеш?

Да пиша, докато ме има. Ако звучи старомодно – значи и мечтите ми са такива.

Керана Ангелова е родена в село Бродилово, само на пет-шест километра от морето, в мистичната планина Странджа – задължително го съобщава най-напред в справки за биографията си, понеже счита, че родното място е много специално нещо – то е онази точка на земното кълбо, което е проекция на замисъла всеки от нас да съществува – тук и никъде другаде.

“Тоест, смея да мисля, че родното място е посочено от пръста на онази сила, която ни е вдъхнала дъх и дух – за да поддържат те връзка със същата тази родителна сила чрез най-подходящия енергиен канал. Мисля, че ако бяхме родени на друго място, бихме имали съвсем други отношения със света: други хора, друг обмен на енергии с тях, с природата наоколо, други предизвикателства биха отключвали сетивата ни да възприемаме заобикалящото, т.е. всеки от нас си има родно място, което в общия замисъл за живота е фиксирано някъде там върху необикновената карта на животите като съдбовна отправна точка.”

Има педагогическо образование. Работи като преподавател, програмен ръководител, журналист. Има издадени осем книги с поезия и проза:
“Лято”, поезия, 1982 год. , “Подземна река”, поезия,1988 год., “Зана.Папазини”, две повести, 1998 год., “По-беззащитни глухарчета”, поезия, 2000 год., “Елада Пиньо и времето” – 2003 год., “Катокала, името на пеперудата”, поезия,2006 год. “Вътрешната стая”, роман, 2006 год., “Времена” поезия в съавторство с Роза Боянова и Калина Тельянова, 2007 год.

Интервюто направи: Наталия Николаева

Рубрики: Frontpage · Сцена

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

21 Kоментара за сега ↓

  • zdratch // 22 май, 2008 //

    Всяко следващо интервю на Натали е интелектуално удоволствие и обогатяване за читателя! Искрено й се възхищавам за голямата култура и начетеност, която я ориентира към интересни личности и която прави въпросите й интересни и всеки път индивидуално съобразени с интервюираната личност.
    Възхитена съм и от г-жа Керана Ангелова, която не запазва честта да бъде интервюирана само за себе си, а щедро я споделя с колегите си по перо в Бургас. Поздрав за широтата на духа!

  • veleka // 22 май, 2008 //

    Керана Ангелова е творец с автентичен почерк и внушение!
    В Литературен Бургас нейното име е емблема за талант, космополитност и толка ценното качество – светлината в мащабите на лиричната й добра душа дори и в делничното общуване.

    Керана, не спирай да ни удивляваш; защото и аз мен словото ти и контакта с теб ме обръщат към слънцето!

  • marteniza // 22 май, 2008 //

    Когато преди време прочетох откъс 4. от “Елада Пиньо и времето” в slovo.bg бях толкова поразена, че го принтирах и го премъкнах през 3 държави в иначе прозаично разграфения си и разръфан “органайзер”. И до днес не преставам да се възхищавам от необятните й светове. Радвам се, че чрез това интервю научих повече за предпочитаенията на Керана. Когато ни е трудно и можем да поемем само по един ден наведнъж, не е без значение какъв ще е денят. Браво и на Натали за настоятелността, с която ни представя талантливи пера като А. Ангелов, В. Балева, E. Рахнев, Б. Калс итн. итн., да не изреждам целия списък от интервюирани и приятели на public-republic. Eдно отделно и специално “ах” за снимките. :) ))

  • anna-maria // 22 май, 2008 //

    Рядко ми се случва да чета толкова проникновени и дълбоки интервюта като това и всички останали интервюта на този сайт.

    Открих толкова много истини за себе си, чувствам се духовно обогатена и вдъхновена от срещата с Керана Ангелова.

    Имам чувството, че всяка изказана от нея мисъл е афоризъм, личи си многопластов талант и излъчване. Благодаря за това удоволствие, което ми достави интервюто с романистката и поетесата!

    На добър път!

  • otchelnik // 22 май, 2008 //

    Бях сигурен, че интервюто с Керана ще е умно и интелигентно – тя е чудесен писател, а на един истински писател му отиват умните думи… Неотдавна те видях и дори те докоснах, Керана, та си помислих: Да, истинска е, като книгите й… Все така БЪДИ…

  • ve // 22 май, 2008 //

    Благодаря за прекрасното интервю с още по-прекрасната Керана Ангелова!
    Ще си позволя да сложа един цитат от нейното стихотворение – “В разговор за поезията”:

    „Най-добре ми е в ъгъла:
    остри лакти на масата,
    петънце върху нокътя –
    люспа слънце залепнала.
    И не съм ви излъгала.

    Най-добре е пред думите.
    ……………………………………”

    Колко е хубаво, че ъгълът се е превърнал в богато подредена „вътрешна стая”! По всичко личи, че във „вътрешната стая” най-често влиза самото Слънце!

  • Marta // 22 май, 2008 //

    Eстествено писане – да, Керана! С много слънце и въздух вътре! Свобода!

    Поздравления за интервюто!

    Дора

  • antula angelova // 23 май, 2008 //

    Благодаря! И пак благодаря! Добрите думи в днешно време обикновено се свенят – стъписани от интонационната среда, която са принудени да споделят. Ще се опитам да оправдая вашите добри думи в най-близко бъдеще – започнала съм ново писане и с радост бих го споделила с вас, какъвто и да е крайният резултат. Понеже разбрах същественото за този сайт – това е територия, населявана от изключително толерантни, отзивчиви, внимателни и духовно извисени хора!
    Благодаря от сърце!
    Керана

  • Emiliya Avginova // 23 май, 2008 //

    Отново чудесно интервю! Благодаря ти, Натали, че си ни прозорче към света!

  • Stasja // 23 май, 2008 //

    Невероятната Керана Ангелова…
    Щастлива съм да открия част от нейния свят тук!

  • pinyo // 23 май, 2008 //

    А мен ме зарежда Керана…

  • Magiosnika // 24 май, 2008 //

    Възможността на езика да достигне своя вътрешен предел и отново да се самооткрие – това е прозата на Керана Ангелова. Когато прочетох “Елада Пиньо и времето” бях развълнуван и съвсем по детски щастлив – след продължителната тишина най-после книга, която ще остане…

    Красимир Симеонов

  • Alberta // 25 май, 2008 //

    Мъдрите думи остават…
    Те са онази светлинка, която води.

    За теб:
    http://www.picvalley.net/u/222/55418_937.JPG

    Със сутрешното кафе и удоволствието от прочита.

  • rita // 3 юни, 2008 //

    Когато ми е кофти настроение си чета ,,zana,,или ,,..стаята…и се зареждам с духовна красота, продължавай между миналото и бъдещето или обратно и търси …Керана, обичам те …много…фен

  • roza boianova // 12 юни, 2008 //

    Дори когато си с Керана всеки ден, или с всеки текст, или в най-съкровено споделяне – тя винаги е магична, говори с цветята, с паралелните светове, може да обича ( Ах, как умее да обича! ) истински и да назовава смело тази обич – пред всички.
    Веднъж скложих като редактор една запетая в романа й “Елада пиньо и времето”. И открих своите стихотворения, изречени едновременно с нея в проза. И останах стъписана от таланта й: да бъде себе си, но да бъде и мен, и може би други.
    В това интервю отново се изненадах колко тя е свободна. По-свободна от всички нас. По- цялостна. Поисках и аз да съм цяла!
    И тя ще ми го пожелае от сърце! За да се сбъдне!
    Роза Боянова

  • Papia // 6 мар, 2009 //

    Керана, трябва да си много богата, за да си позволиш да имаш… личен негодник (“Видения”).
    И да си дваж по-богата духовно, за да го споменеш с добро сред колегите си.
    Милчо.

  • kerana ang. // 6 мар, 2009 //

    Всъщност, papia, това е образ, който не съдържа конкретика. Той обобщава …
    Всичко има в живота ни – и слава Богу! Зависи как ще погледнем на нещата. Неприятелите може да са коректив… Приятели, врагове… ако не бяха нужни, нямаше да съществуват. Нали си спомняш: ” В живота ни не се случват ненужни неща…”
    Керана

  • Евелина Стоянова // 3 юли, 2009 //

    Здравейте, прочетох откъса от книгата “Зана”.Търсих някаква информация за името и попаднах на откъса.Беше ми интерсно.Така се казва моята дъщеря и е едно прекрасно име.За съжаление май е позабравено.ще ми бъде интересно от къде измислихте името на тази девойка.Знаете ли от къде произхожда, май не е българско, но се среща, макар и изключително рядко и тук.
    А също така бих искала да си закупя книгата.
    Поздрави!

  • kerana ang. // 22 юли, 2009 //

    До Евелина Стоянова

    Изпратете ми координатите си и в края на лятото ще ви изпратя книгата. Може да ми пишете на мейла.

    Поздрави на вас, целувка на Зана!

    Керана

  • Константин Корадов // 7 дек, 2009 //

    “Вътрешната стая” – срещнах се със себе си. Вече не ми е интересен въпроса: “Има ли ГО, или ГО няма, а имам ли нужда да общувам с НЕГО или не. Ако е “не”, значи го няма. Ако е “ДА”, аз ГО възпроизвеждам в себе си. Е, как да ГО няма?!
    Попитайте – “Елада Пиньо и времето.”

  • Евдокия // 20 ное, 2012 //

    Това ми стига за да си пожелая да ви познавам.
    “Вместо да ги зная, нещата ги чувствам. ”
    До скоро, Керана.

Коментирай