Public Republic

Притча за жената, която искала да знае

Снимка: Fernando

Една жена много обичала да чете. В къщата ù имало толкова книги, че даже спяла върху тях. Лягала си вечер, слагала под главата си книга, а на сутринта знаела всичко, което било написано вътре.

Хората от селото често идвали да я питат за разни неща, които не разбирали. Ако не знаела отговора, тя отваряла някоя книга и го намирала там. Питали я за слънцето и за зъбобола си; за дъжда и за това, защо им измират кокошките; за пътя на душата си и за това, как да облекчат коликите на децата си…абе, за всичко я питали. А жената била щастлива, че може да помага.

Само една дебела книга, с кожена подвързия, не отваряла пред никого, четяла си я насаме. Колкото пò минавало времето, жената все по-често се усамотявала и четяла тайната си книга, даже все по-рядко отваряла вратата си, когато я търсели за съвет, докато един ден се заключила и ако дойдел някой да я пита за вечността или за крастата по животните си, тя се провиквала отвътре: „Вече нямам отговори, имам само въпроси!” Хората се чудили, чудили, пък един ден просто престанали да я търсят и … я забравили. Сами се оправяли и с малкото, и с голямото.

А жената пък забравила за света, само ходела нещастна насам-натам и си мърморела някакъв въпрос: ”Защо Той…, а защо не…?”

Спряла да вярва на книгите и ги изгорила една по една. Като не ù останала никаква вяра, престанала да обича живота и ù се прискало да умре. Но в онова време (както и сега) не можело да се умира, когато му хрумне на човек, та ù се случило да поживее още …кой знае колко.

Един ден се сетила, че горе, на хълма край селото, живеел самотен старец, при когото хората също ходели да им отговаря на разни въпроси. Чула, че той нямал книги, ами си знаел отговорите - ей така, от самосебе си. В него била единствената ù надежда. И тръгнала към дома му.

Стигнала, понечила да го повика по име, но като не го знаела, викнала: „Човече, човече, искам да те питам нещо!”. Той я посрещнал на прага си и я поканил да влезе, а тя още от врата започнала:

- Имам една книга, дето я чета денем и нощем…всичко разбрах, само едно не… Дали ти можеш да ми отговориш?
- Дали мога…?
- Чета си аз и си мисля – защо Той казал на Мойсей „…давай Ми първородния от синовете си”?
- Песен ти е въпросът…а-а, исках да кажа ”лесен” – защото…
- Не, не…защо не е поискал първородната дъщеря? Някак обидно ми е, дъщерята по-малко скъпа ли е?
- А-а, това ли питаш? Не съм се сетил за това, трябва да помисля…иди си и ела пак утре.
Жената си тръгнала отчаяна, но човекът викнал след нея:
- Утре, утре! Ела пак!

Така тя идвала всеки ден, а той я изпращал все със същите думи. Много пъти изгрявало слънцето и залязвало, а жената получавала все този отговор. Съвсем ù станало наложително да умре, защото как така щяла да живее без отговор на въпроса си! Вечер си лягала отчаяна, а сутрин се събуждала с надеждата, че е дошло последното „утре”. И един ден човекът сам я чакал пред къщата си:

- Умори ли се да чакаш? – попитал.
- Уморих се…и не ми се живее.
- Защо тогава идваш всеки ден?
- Ами, защото…се…
- А-ха! Представи си сега – прекъснал я той, - че първия ден ти бях казал: „Откажи се от тоя въпрос, той няма отговор”. Какво щеше да правиш?
- Щях да легна и да умра. Обаче ти ми каза: „Ела утре” и аз всяка сутрин се надявах, че…

Човекът се засмял, а тя го гледала недоумяващо – защо се смеел на нейната надежда? И както си се чудела, а той все по-силно се смеел, изведнъж разбрала. Какво разбрала ли? Ами не знам. А човекът си затананикал: „Лесен ти е въпросът, песен ти е въпросът… лесен-песен…”

Валентина Плачкинова