Public Republic Art Studio

Поезията на Николай Кънчев. Падение и възход на българския non sens

15 май, 2008 от · 1 Коментар

Антоанета Алипиева

Kniga
Снимка: It’s Greg

Ако европейската литература познава отдавна поезията на non sens-а, то българската литература познава също отдавна идеологическите поети, удостоверили с творчествата си разни общества, разни идеологии, всичките те завършени като модели, институции, култура. Толкова завършени, че единствено идеологическите автори и до ден днешен намират място в образователния литературен канон на училището, институцията, която най-вече формира мироглед и представи за живота в ред поколения, из които малцина се интересуват от поезия.

В една своя предишна статия – “Идеологии и канони в българската литература през ХХ век” (1) – стигнах до убеждението, че идеологиите в българската литература през изминалия век често пъти се афишират като маски на желанията, отколкото като завършени и убедително изживени идеи. Получава се нещо като обратен процес: идеологията като идея и естетика се налага върху художествените образци, търсейки себе си, въпреки че често художествените текстове казват много повече и всъщност различни неща от идеологическия калъп, наложен върху тях. Но затова пък критическият дискурс доста убедително внушава приоритетно смисъла на самия етикет, залепен върху авторите.

Нека илюстрираме: Иван Вазов е поет на националната идеология, но.. само това ли е? Яворов е емблема на българския символизъм, но можем ли да ограничим неговата поезия само в готовите калъпи на символистичната рефлексия? Ето, етикета всъщност обича образователният ни канон и техниките му за разчитане на текстове и творчества май че свършват до и чрез него.

Подобно въведение е подходящо за поезията на Николай Кънчев, която е стояла винаги някак “прогонена” от етикетите, за да се сдобие със самотната слава на “неясна”, “неразбрана и неразбираща се”, с други думи non sens в най-фолклорния и масов смисъл на думата. Когато през 50-те и 60-те години Кънчев се утвърждава като поет, първите му текстове и стихосбирки в официалния (даже още по-точно за това време – официозния) критическо-оценителски език не са посрещнати враждебно, а по-скоро безразлично.

В общите списъци на считаното за компактно тогава поколение поети името едва-едва се промушва, но затова пък във вербалния дискурс, който през периода на социализма играе силна опозиционна роля, името му се споменава от малцина ( Светлозар Игов, например), но достатъчно твърдо се споменава, така че името на този автор да се превърне в присъствие, в осъзнат пропуск на официоза, но и в желана територия за една започваща вече силно да се интелектуализира критическа рецепция. С други думи, съдбата на неколцина от поетите на 60-те, които днес са вече основни за това поколение, но които изминават дългия път на заслуженото си признание.

Също тъй отдавна вече всички говорят, че поколението поети от 60-те години на миналия век не е монологично, обединено, оптимистично и само…идеологично, като под идеологично още по-отдавна не се разбира комунистическата идеология, под чиито фанфарни механизми се организира обществото и културата. Ако трябва да се изясним по отношение на идеологичното в този период, ще кажем, че в най-примитивните си, всъщност клиширани образци, поезията е дала серия от шаблони на социалистическа одаична лирика, днес вече разчитана именно като индустрията на културата.

В по-съществените си недра поезията от 60-те изгражда прекрасни образци на природната философия, също тъй идеологична територия, близка на българския манталитет и традиция, затова и приета като възможен поетичен език, тематика, житейска рефлексия. В този си аспект добрите поети на десетилетието, колкото и да са премълчавани или подреждани най-отзад в общите официални списъци, все пак никога не са били отхвърляни изобщо, защото здравото, онтологично, митологично чувстване е било винаги възможност на българската литература да съгражда светове – различни, безспорно, но и обединени от възможността от “природата на нещата” да се изтръгне житейска есенция, сентенция, мъдрост, казано най-популярно.

Извън природната идеологичност обаче остава поезията на Николай Кънчев, която през 60-те и 70-те години на ХХ век самотува, но и по механизмите на изкуството все повече привлича погледи от модернизиращото се културно съзнание, силно избликнало през 80-те и 90-те години, и заговорило доста релефно за non sens-а на Кънчев, но вече не като противопоставен на общоприетото, а като допълващ традиционното, като европеизиращ традиционното, или ако трябва да перифразираме известното “И ний сме дали нещо на света” в “И ний знаем нещо от света”. За да се стигне до триезичното издание на Кънчевата поезия от Дружество “Гражданин” през 2000-та година, където българският оригинал е преведен едновременно на френски и на английски език.

Ако идеологическите системи са утвърждаване на смисъл, узаконяване на ред в обществото, в душите, посочване на ценности и антиценности, то non sens-ът е обратното на това. Той се противопоставя на точното, нормалното, разумното за сметка на пародията, лудостта, неочакваното като логика, визия и смисъл. Non sens-ът е карнавално огледало на обществото и душите, техен абсурд, разхвърляне на цялото във вид на парчета, самите те така изолирани, че не могат да се сглобят в сюжет или градивна мисъл.

Всичко това е приписвано на поезията на Николай Кънчев, особено в идеологичните 60-сет и 70-сет години на отминалия век, обявили я (по-скоро вербално) за “тъмна” и “неясна”. Дотам, че в прекрасната си студия за поета Светлозар Игов стига почти до оправдателен тон, и цитирайки стихотворение от 60-те, риторично пита: “Какво неясно има в образната пластика на това стихотворение?” (2). В същата студия Игов стига до важна за този поет особеност, определяща вписването му в съвременния литературен пейзаж: “ …той е от творците, които се “влияят” не толкова чрез усвояване, колкото чрез “разграничаването” си от другите:

Между нас е нужен синор.

Дистанцията към другите е основна формула не само в поетическата концепция на Николай Кънчев, но и в собственото му ситуиране в литературата” (3).

Дистанцираният Кънчев е една от формулите на тази поезия, за мнозина “неясна” и “тъмна”, но всъщност дълбоко оригинална, толкова, че години наред, без особен критически разрез битува в културното ни съзнание като поезия на non sens-а. Нека пак се самоцитирам чрез предходни други статии върху поезията от 60-те: това е обединителна съдба на поетичните оригинали от десетилетието, за които доскоро не беше изграден детайлен и задълбочен критически език, който да търси индивидуалното, защото поезията от социалистическия период продължава да е още пленница на идеологични митове и примитивни партизански внушения, реализиращи се като контрамитове.

Една от линиите в поезията от 60-те е абсурдистката, деконструктивистката, тази, която е противоположна на поетичния природен смисъл и неговата битийна сентенционалност. Казано иначе, първата линия е определено цивилизационна, легнала повече върху европейски традиции, отколкото върху българската, на която през 60-те и 70-те години природната философия не само “пасва” на културното ни съзнание, търсещо цялостни, логични, из “природата на нещата” сюжети и образи, но и изначално някак “извира” от здравата патриархалност на корените.

В тази цивилизационност се помества и поет като Константин Павлов, но за разлика от Кънчев, държан на ръба на официозното безразличието и скромното вербално възхищение, Павлов е открито забраняван и “изпускан” от поетичното поколение. Защо единият е “вражески”, а другият е по-скоро “безразличен”? Защото има съществена разлика в техните абсурдистки визии: “Разглобяващят” Павлов разлага идеята за общество, а Кънчев разлага идеята за екзистенция.

Животът е цел и лутане, начало и финал, т.е. всичко, което е и не е, и в тази органична оксиморонност има преди всичко надежда и въпроси, но никога твърда константност на познаването, опита, живеенето. Човекът е роден, за да се самоотрече, за да отрича, и чрез загубата на смисъла, чрез нелогичната уподобеност в символни образи да намира битийните си съвети, формули, утеха:

Ще имаш чистата походка на дървото,
закрачил все нагоре,
без да спираш никого.
Защото имаш пътя.
Знаеш пътя.
Пътя.

Гладът на плодовете ти ще спре мнозина,
но няма да те задължи
с такива странници.
Не, никога гладът.
По-скоро обичта,
но ти опита

многократната прегръдка на земята!
(“Твоят живот”)

Невъзможната символна комбинация от елементите на битието първо разлага, а като асоциативно усещане обединява. В тази лирика това, което се случва, има място, по правило има заявена пространственост, даже релефна топонимия, но случващото се не очаква никакво разискване, убеждаване, то просто е хвърлено вътре в мястото, без каквато и да е организация от страна на субекта, детайлите са разпилени, тяхната функция е демонтиране на установеното, на завършеното.

Както Дерида отчита: целта на деконструкцията е ограничаването на онтологията. Вярно, че Дерида и Кънчев е една съвременна обвързаност, трик някакъв критически, но даже и в неговата културна вторичност има обективна логика.

През 60-те и 70-те години, когато културното ни съзнание съзнателно е подложено на диета откъм страна на модерни европейски внушения, Кънчев не толкова по образователен, колкото по интуитивен път “излъчва” цивилизационно-модерното, породено от желанието от завършеното да се роди друго. За целта завършеното, познатото, установеното като традиция се разглобява, битието изначално се разхвърля, демонтира, с надежда, че животът е вечно несвършващо време, в което телата и душите търсят все нови и нови свои изрази. Една от наивните романтики на non sens-а, който по детински чисто се надява, че човекът е все нов и нов.

Пространството у Николай Кънчев винаги предполага “сега”, което е разрушило миналото, но не знае нищо и за бъдещето. Това “сега” обединява и аза, и другите, техните гласове се смесват, или по-скоро отекват един в друг, за да удостоверят ситуация, в която самите гласове значат съзнание, значат начало на нещо, което предстои.

Светът е разрушен, за да бъде построен наново, но това кога ще стане – никой не знае. За разлика от експресионизма, естетиката, която в българската поезия единствена разглобява, но във финала на размишленията си отново стига до заявка за модел, за ред, за етика, то non sens-ът нищо не знае, само се надява, че някога, някой и нещо ще станат все пак обективни категории:

В гората има някой, който носи във вързопче пепел,
- Окапят ли наесен листите – говори нервно горският, -
веднага ще го хвана: той е изгорил дърво навярно!
А засега не смейте, дъщери, да скитате, опасно е.
…………….
В гората има някой, който носи във вързопче пепел.
- Умрял е някога във Индия – говори странно врачката, -
жена му изгорили с него, чака я да оживее!
А засега не смейте да се скитате, дъщери, опасно.
(”В гората има някой”)

Всъщност в една своя отлична студия върху поезията на Николай Кънчев Пламен Дойнов (4) стига не само да дълбочинни размишления върху възможностите на non sens-а в съвременната българска поезия, но и точна констатация за неподготвеността на критиката и въобще на читателските нагласи да чете подобна естетика, чак до средата на 90-те години на отминалия век, които пък са достатъчно цивилизационни като същност, за да актуализират и дадат преимущество именно на тази линия за сметка на спонтанно-природната философия и модел.

В тази студия Дойнов заявява, че “както при К. Павлов и Б. Иванов, така и при Н. Кънчев ефектът е политически, без да се развиват политически идеи. Кънчев дефинира езиковата несъстоятелност на “социалистическата действителност” чрез постепенното изграждане на своя езиково-философска система.”(5). Всъщност освен пародията на Константин Павлов, никой от поетичните оригинали от 60-те, били те цивилизационни, или природно-спонтанни, няма вътрешната презумпция за политическо.

Вербални определения като “смел”, “нестандартен”, “несъгласен” малко интересуват добрите поети, които също тъй нищожно се занимават с конюнктури, моди, актуалности, тъкмо поради извечната нужда на литературата и въобще на изкуството да се случват “въпреки” обективните неща. Това, което произвежда политически ефект, е официозната критика, хвърляща върху художествените текстове своя бумеранг, и после поемаща риска да го получи върху себе си в по-далечно бъдеще, но хвърлила го върху индивидуалността, тя обвинява индивидуалността в недостиг на политическо, което е не само тема и очаквана образност, но и очаквана идея за градивност на смисъла.

Николай Кънчев е влизал в полето на политическото само в официозен план, но никога в същински. Прочее добре отбелязано от Светлозар Игов: “Любопитно е, че когато през 60-те години в новата българска литература се разгоря един от големите литературни конфликти – “модерно-традиция”, – Николай Кънчев остана почти безучастен към него. И то не само защото – като по-млад от “априлските” лидери – нему не беше отредена роля на идеолог в тази литературна битка.

А и защото неговите дълбоки творчески интенции (които наистина намериха реализация по-късно) го отвеждаха отвъд този спор, макар сам поетът да бе склонен да заема място на страната на “модерните”, а и неговите критици да го напъхваха в този лагер.” (6). Политическите желания на официозния критически език са породили щампи като “неясен”, “смътен”, а в спонтанно-природния мироглед са предизвикали объркване: “той ли се побърква в момента, когато вземе перото, или аз безнадеждно съм изостанал в своето развитие.” (7).

Non sens-ът на Николай Кънчев явно очаква “развитие” във всички посоки, което и дочаква в краевековието, където вече липсата на политическо е престижна легитимация, а деконструкцията – емблема на цивилизационната организираност на един свят, който е изживял себе си и разрушаващ се, търси нови форми, значения, сентенции.

Особено страдат от демонтажа на установеното моралът и природата – все обикнати величини през 60-те и 70-те години, върху които се строят смисълът и целостта. По отношение на морала нещата са объркани: установените знаци за добро и зло не изграждат някаква идея, просто се разхвърлят из обществото като някогашен построен, но вече ненужен реквизит, като декор от едно време, погребано под вехториите на понятията си:

За светеца голата жена е
книга без обложка и без прочит,
и така същинската природа
на природата остава в тайна.
………………
Гледа как невлюбените двойки
са на подсъдимата скамейка
в градската градина до затвора
и преди греха ги амнистира…
(“Краят на алеята е краят”)

Природата е последното нещо, което може да се нарече пейзаж, извор на началата или изобщо натура. Тя е руина от детайли – от село, град, метафорично осмислени предмети. Тя е оголването на душата, отърсването й от културата, умората от клишетата, буквалността на първопричината, която тъне в надежда за бъдещо преподреждане, за бъдещ космос. Оголено до кокал, битието става природа след като е разрушена културата, обратното, значи, на спонтанно-природния светоглед, който е унаследил природата и върви към културата.

Всъщност добре илюстрирано от Пламен Дойнов: ” В никакъв случай не бихме нарекли това “пейзажна лирика”, защото в случая не става дума за съответствия между естествени форми и речева пластика, а за разчитане на специфична природна азбука в етическите възможности на езика. В множество стихове на Кънчев върху природата е наложен моделът на книгата, според който светът се картографира натурфилософски, представя се в първозданната му мощ – да проговаря, да създава смисли”. (8). А ето, ние ще илюстрираме със самия текст на Кънчев:

Тази нива е все още угар
сред планински зъбери, където
страстите разяждат красотата.

Утринникът, пожелал мъглата
и получил отказ, си отмина.
Има рани, без да имат болки…

А мъглата прелестно разтвори
бялата си книга и започна
да чете с гласа на бяла врана…

Ние сме оставили живота
да живее себе си, а ние
мътим нейните яйца на слънце!
(”Слушахме в нощта как снасят птици”)

“Кокалът” на живота не може да заличи миналото, огризките върху този кокал са негови знаци. Но затова пък миналото може да бъде разхвърляно като части от пъзел, отделните метафори, които го бележат, не само раздробяват цялото, но иронизират цялото, иронизират неговата визуална и морална същност.

В тази насипност светът е оставен да се уталожи, за да може пак да се преподреди и пак да излъчи послание за етика, красота, битийни закони, ценности, заплахи, когато някой извърши грях, т.е. когато премине установени граници. Но у Кънчев ситуациите, пространствата, времето в “сега” са оставени без граници, без телесно построение, защото очакват. Очакват да кажем 90-те години на миналия век, когато постмодернът няма да отиде към миналото толкова невинно и добронамерено, а ще разрушава със злост, защото никаква ценност вече не му е нужна.

Ето как 60-те години от ХХ век се оказват много, много плуралистични, побиращи какви ли не естетики, философии, идеологии, унаследяващи, трансформиращи, разрушаващи, съграждащи, възпроизвеждащи. Едно от най-интересните десетилетия в българската литература, хванато в капана на доскорошно монологично описание, но вече търсещо описателния дискурс на своето разнообразие.

Бележки:
1) В: http://www.liternet.bg/publish/aalipieva/ideologii.htm
2) Игов, Св. Поезията на Николай Кънчев, Книгоиздателство “Перо”, С. 1990, с.24
3) Пак там, с. 12
4) Дойнов, Пл. Езикови единства. Към поезията на Николай Кънчев, Литературен вестник, бр. 7, 2002
5) Пак там
6) Игов, Св. Цит. кн., с. 12
7) Делчев Б. Дневник, С., 1995, с. 356-357
8) В: цит. съч

Рубрики: За творчеството

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Victor // 16 май, 2008 //

    Първо – не мога да не изразя възхищението си от появата на толкова професионален и задълбочен текст на сайта, поздравления към авторката Антоанета Алипиева.
    Второ – приветствам появата на нова рубрика в електронното списание – “За творчеството”, чудесна идея! Успех!

Коментирай