Public Republic

Стефан Кръстев

Снимка: LaraJade

Има музика, която съблича порите, която ги гали с ноти, разтваря ги и пренарежда плът в различно състояние на духа. Която разкъсва морални норми като дрехи, която усилва градуса на питието, което в случая е само оправдание за непознатото поведение на изкусения или изкусения от дяволската музика.

Тя създава чувство за спомен, дори когато спомен липсва. Тя се опитва да създаде спомен, дори когато с този спомен, предварително е ясно, че ще се бори настоящето. Тя е живот за себе си.

Еротичен танц е, дори когато липсва еротична танцьорка на пилона. Алкохол е, дори когато чашата не е докосната. Сумрак, опит с дим и светлини подобни на блуждаещи огньове около едно душевно блато, в което да потънеш е приятно. Музиката, която живее сама за себе си. Дяволският вопъл, изтръгнат от душата на светеца. Ритмите, които правят тъй, че всяка фибра да желае споделеност.

Дълбоко в съзнанието сме заключили един потаен мрак, неща, които пазим единствено за себе си и дори най-разкрепостените имат. Неща, с които сме се простили преди да сме изпитали. Неща, които ни биха били приятни и от които едва ли бихме се срамували, но настоящето на избора, който отдавна сме взели, ни е дистанцирало от тях. Характерът ни не е чужд на тези състояния, но същността ни вече е различна от тях.

Сключили договор с много житейски условности сме си изградили поведение, съгласувано с тях. Изключили сме много желания, дори сме забравили за съществуването им.

Те са онези заключени в потайния ни мрак неща. Те спят и дори не ни се присънват, чувстваме ги понякога като топли или галещи хладни вълни. Сладостна отмала, желание за някого. Някого когото не срещаме, но припознаваме го често в онези които срещаме и не можем да си обясним слабостта си към тях. Заключеното остава, гориво е, често вдъхновение. Чувство за светлина и близост, дори когато липсват. Но дълбоко е, самотно е, несподелено, до момента, в който чуе ритмите, тъй близки до характера му. Тогава се чувстваме различни, прилича на лудост, на една красива лудост.

Сексуална експлозия, изблик на всички спотаени желания. И колкото по-покварено е, толкова по-откровено изглежда в това диво състояние. Падат дрехи и задръжки. Мисълта е полудяла поетеса, смачкала с токче очилата си, защото не иска да вижда, разпуснала косата си, защото е била стегната. Разголила бюст, за да могат поривите да изпишат върху него римите, които не би споделила с никого, а дори най-красивите, написани от нея досега, са детински опити, в сравнение с тези, които ще забрави, когато състоянието отмине.

Така ми действа ритъм – енд – блуса, когато чуя нещо ненадейно, без настройка, просто пуснато някъде. Дори да съм на централна пешеходна пътека чувствам се в сумрачно сепаре, с нея потайната, с която почти не се познавам, с която почти съм сигурен, че няма да се срещна повторно, която знам, че има някого и има свой живот, в който не се вписвам, за която съм кратко бягство, подялба на нещо забранено, на същото което търся у нея. Милувката заради самата милувка. Тръпката заради самата тръпка.

Пречистената от планове и сметка емоция, сама за себе си, в нейната порочна чистота. Желанието за самото желание. Музиката заради магията си.

Така ми действат и повечето рок и метъл балади.
Така ми действа и „Хотел Калифорния”, нещо от детството или може би значението на текста.

Спомням си, че баща ми много я обичаше. По различен начин се нанесе и върху моя живот. Обезсмислен често, достигнал до хладни крайни прозрения, ироничен към наивния си позитивизъм, износен и осъзнал безсилието на силата си, пропилян в гонене на върхове, които често са се оказвали илюзията за висина.

Живот, достигнал до ръба и крушението, но на самия праг усещащ силния трепет, че си заслужава, заслужава си да се живее, заради миговете нежност, заради усещането за тяло, за милувка, за ласка, заради красотата й, на тази, същата, непознатата, отново пропиляната, пред тази, която дори няма да си признае, че я обича.