Бина Калс
Снимка: Tangent - Artifact (time out)
Изкачвам този живот
с мълчание, униние или нокти
забити в ефимерната тъкан на радостта.
Вървя след чистото лице на дъжда
и мокрите утрини мият
очите ми със светлина.
Това, което като плод на раковина имам,
искам да задържа по-дълго
в колебанието на ръцете си.
Вървя ли с лице към стъпките,
спомени с ударна мощ ме огъват като свещ.
Дали ще взема златния фенер на лятото,
еуфорията от твоята приливна вълна,
ключалката на вятъра, през която ме завихряш?
Къде отивам,
какво няма да мога да скрия?
Ще ми остане ли време
да се раздавам без отчаяние,
да те обичам, да те разбирам -
преди и тогава:
когато ще чувам как чинарите пият вода,
когато ще пътувам с корените им
сред онези влажни и топли камъни…
4 Kоментара за сега ↓
Pink // 12 май, 2008 //
Много ми хареса, благодаря за този съвършен стих! Развълнува ме!
Feq // 12 май, 2008 //
На пясъка с ръка написах твоето име.
Една девета вълна го изми и донесе
дъх солен, полъх далечен, една ръковина.
Всичко си взех, като спомен от лятото…
Marta // 12 май, 2008 //
Не съм забравила - “Дали ще взема златния фенер на лятото,
еуфорията от твоята приливна вълна, ключалката на вятъра, през която ме завихряш?
Къде отивам,
какво няма да мога да скрия?”
Разгъваш се, вървейки пътя нагоре.
Остава ти време. Носиш си го, Бина
Alberta // 15 май, 2008 //
Хубаво е!
Коментирай