Public Republic

Продължение от III част

5. По-важни исторически събития и дати.

Оскъдните и фрагментарни данни от археологията, лингвистиката и устните традиции позволяват да се състави само приблизителна картина на миграцията на племената до XIX в. Вероятно, първи на територията на Югозападна Африка са дошли койсаноезичните народи – предци на съвременните сан (бушмени), живеещи в Североизточна Намибия и Северозападна Ботсвана. Те били организирани в неголеми родствени групи и се занимавали основно с лов. Всяка група притежавала своя обширна територия.

Най-важните миграционни процеси са протекли през последните няколко столетия. Отделни племенни групи нама, придвижващи се в северна посока от южните райони на платото, наброявали от няколко десетки до няколко хиляди човека. Те съчетавали лова с примитивно скотовъдство, както и намаезичните планински дамара.

Херероезичните скотовъди мигрирали на юг в района на платото Каоко (племената химба, тджимба) и в централните райони на платото (хереро, мбандеру). Всички те били скотовъди и не създали централизирана социалнополитическа организация. Групи от ловци и скотовъди постоянно се придвижвали в търсене на пасища и вода, преодолявайки огромни разстояния.

По друг начин е протекла ситуацията на север. Мигриращите тук овамбо се разселили по долините на реките Кунене и Окаванго. Така възникнали райони с постоянно население, разделяно от горски масиви. В зависимост от природните условия в тези райони са могли да живеят от няколко стотици (в сухия запад) до няколко десетки хиляди човека (в по-влажните североизточни райони), където впоследствие възникнали и малки кралства. По-нататък като основни търговски пътища и маршрути за миграция служели реките Окаванго и Замбези.

Племената овамбо се занимавали с добив на мед от платото Отави, желязна руда – в Касинга, и сол в обширната безоточна котловина – солнището Етоша.
Първият европеец, стъпил на намибийска земя, е португалският навигатор Диего Као (Чао), след като неговият кораб акостира на Cape Cross, на 120 км северно от Свакопмунд.

През 1486 г. Диего Као заповядва издигането на двуметров кръст от варовик с тегло от около 360 кг в чест на своя португалски крал Жуан I.

Близо 400 години по-късно германският морски капитан Бекер натоварил кръста на своя кораб „Фалке” и го откарал в Германия.

Германците, както е всеизвестно, са дисциплинирани и прибрани хора.

Година по-късно кайзер Вилхелм ІІ наредил да бъде направено копие на кръста с оригиналните надписи на латински и португалски, но и с обяснителни бележки на немски.

През 1980 г. точно на мястото, където е бил оригиналният кръст на Чао, е издигнат втори каменен кръст.

На 8 декември 1487 г., по време на експедиция за търсене морски път на изток през нос Добра надежда, друг португалски навигатор – Бартоломео Диас, акостира с кораба „Sao Cristovao” в Уолфиш Бей (Walvis Bay).

Той нарича брега с името Golfo de Santa Maria da Conceicao. Португалците обаче не са обявили формално за своя територия Уолфиш Бей.

Диас продължава на юг и малко по-късно акостира в околностите на днешния град Людериц и заповядва издигането на кръст върху скалистия бряг.

Кръстът, издигнат по заповед на Б. Диас

През 1750 година Якоб Гьотце – холандец африканер, ловец на слонове, е първият бял човек, проникнал в Намибия на север от Оранжевата река. По-късно неговият пример е последван от други ловци, търговци и мисионери от Капската колония.

Започналото в края на XVIII в. придвижване на европейци от Капската колония към вътрешността на континента принудило някои частично европеизирани групи от местното население да се отправят към бреговете на Оранжевата река. Народът на Орлите се разселил сред нама плътно до северозападната част на платото Каоко.

Тяхното придвижване нарушило традиционния начин на живот на местното население и крехкия социалнополитически баланс в тукашните краища. На Орлите били нужни стоки, които да разменят за европейските промишлени изделия. Те използвали своето техническо превъзходство над местното население (волски впрягове и огнестрелно оръжие) за завладяване на единствената стока, търсена от европейците, но принадлежаща на хереро, говедата.

Между 1830-1850 г. вождът на Орлите (част от нама племената) Йонкър Африканер подчинил много от племената нама и хереро и военно-териториално образувание създал, чиято власт се разпространила върху голяма част от централните райони на съвременна Намибия. Йонкър Африканер управлявал владението от главните си квартири в Уиндхук и Окаханде. Пак по това врме във вътрешните райони на южната част на Намибия проникнали европейски търговци и мисионери.

След 1840 г. най-голяма активност започва да проявява Рейнското мисионерско общество. След смъртта на Йонкър Африканер през 1861 г. неговото царство се разпаднало, но всеобщата заинтересованост от нормална търговия сдържала междуособиците и отвличането на добитък.

През периода 1860-1870 г. главен предмет на разменната търговия била слоновата кост. Когато слоновете били почти изтребени, местната аристокрация започнала да извършва набези над своите северни съседи, да им отвлича добитъка, а също установила специален данък върху добитъка. Появила се даже прослойка от военни ръководители, ленга, съсредоточила в ръцете си значителна власт.

През 1878 г. Великобритания завладяла района на Уолфиш Бей и го присъединила към Капската колония. Но първата решителна крачка към колонизацията на вътрешните райони на Намибия направила Германия. На 24 април 1884 г. германският канцлер принц Ото фон Бисмарк одобрява издигането на немското знаме в залива Ангра Пекен и прилежащия към него район.

Самият район представлявал тънък скалист, полупустинен, ветровит бряг, известен под името Намибия. Така Германия официално обявила протекторат над териториалните придобивки на бременския търговец Людериц, които той купил от вожда на едно от племената нама. Август Людериц, на чието име е кръстен и град Людериц, така и не разбрал – и едва ли е имал време да осъзнае – какво точно е направил.

При една експедиция, през 1886 г., той се удавил при устието на Оранжевата река. След това немците успели да накарат местните вождове да одобрят т.н. „договор за защита”. На 21 октомври 1885 г. пристига и първият назначен от Берлин губернатор, придружен само от секретар и полицейски суперинтендант. Това е д-р Хайнрих Гьоринг, баща на известния нацистки фелдмаршал Херман Гьоринг.

Използвайки тактиката „разделяй и владей”, първият губернатор успял да накара и други племенни вождове да се присъединят към „договора за защита”. Скоро под контрола на Германия се оказала значителна територия, определена като Германска Югозападна Африка.

Впоследствие за отстояване бизнес интересите на Германия и потушаване на първите опити за неподчинение на германското управление от Берлин са изпратени допълнително 21 войници под командването на капитан Курт фон Франкойс – по-късно станал трети по ред губернатор на Намибия.

За управление на новото владение било създадено „Германско колониално общество на Югозападна Африка», просъществувало около 10 години. Когато се оказало, че не е по силите на Обществото да се справи с въоръжената съпротива, официален Берлин изпратил за губернатор Теодор Лютвайн, след което в Намибия пристигнали и първите по-големи групи от бели заселници.

През 1897-1898 г. в Намибия се разразила чумна епидемия по рогатия добитък, което представлявало огромно бедствие за местното население. В резултат на хищническите действия на белите търговци и продължаващото заграбване на земята, провежданата от губернатора политика на постепенни изборни завладявания и изтласкване на африканците в икономически неперспективни райони, претърпяла крах.

През януари 1904 г. на борба с немските колонизатори се вдигат племената хереро. В град Окахандже избухнало въстание. В Берлин, на ниво кайзер, решили не само да накажат бунтовниците, а и да се разправят като цяло с всички племена в този регион на страната. След решаващата победа при Ватерберх командващият немските части Лотер фон Трота издал заповед за физическо изтребване на всички хереро.

В разпореждане на генерала до армията му, състояща се от 10 хиляди доброволци, тръгнали на разправа с африканците, се казва следното: „Всеки срещнат човек от племето хереро – въоръжен или невъоръжен, съпровождащ или не добитък, трябва да бъде незабавно унищожен. Аз лично заповядвам да не се щадят нито жените, нито децата. Вички без изключение трябва да бъдат убити по всякакъв начин”.

В края на същата година под предводителството на вожда Хендрик Витбой (изобразен е на всички намибийски банкноти) срещу немците се вдигат и народите на Южна Намибия. Към момента на прекратяване на бойните действия през 1907 г. загубите на намибийците са около 100 хил. човека или 60% от населението, живеещо в границите на платото.

Усмивката на Африка

Съдържание

1. Географско положение
2. Климат
3. Население, етнически състав, езици, религии
4. Култура
5. По-важни исторически събития и дати
6. Държавно устройство
7. Териториално деление
8. Съдебна система
9. Политически партии
10. Международни връзки и външна политика
11. Икономика, селско стопанство, търговия и транспорт
12. Природни забележителности
13. Столица
14. Големи градове и пристанища
– Свакопмунд
– Уолфиш Бей
– Людериц
15. Полезни съвети

Посвещавам на Цветелина, Енка и Греам, мои спътници в това незабравимо пътешествие

Снимки: Личен архив на Павко Иларионов

Снимки: stevenjude

Снимки: mtlp

Снимки: Tak from HK

Снимки: SteveMcN

Снимки: Rui Ornelas

Снимки: dave watts

Снимки: David

Снимки: i 121171

Снимки: calips96

Снимки: Thys.4f

Снимки: Jean-Louis Vandevivere

Снимки: asco