Снимка: Christiane Michaud
Денят е метнал слънцето на гръб -
катери хълма.
Косите на зората пак звънтят -
нощта ожънват и ще съмне.
Денят е най-безспорния Сизиф,
че превали ли билото
надолу хуква
и слънцето търкаля се безспир
подир петите му
до мръкнало.
И всеки ден по пътя си вървим
до своята гранична точка,
а след нощта ще продължим…
Отново в слънцето се вкопчвам.
© 2006-2008 public-republic.com
На онези, които толкова харесват нашите статии, че ги копират, бих искала да напомня, че всички снимки и материали на сайта Public Republic са авторски и със запазени права. Бъдете така добри и се свържете с нашата редакция, ако желаете да ползвате нашите статии. Не е достатъчно условие да посочите автора и поставите линк към нашите публикации.
Благодаря предварително!
Рубрики: Frontpage · Tворчество
Етикети: поезия, Стихове, Творчество
© 2006-2008 PUBLIC-REPUBLIC.COM
3 Kоментара за сега ↓
kalliopi // 9 май, 2008 //
Понякога, четейки такива стихове си задавам въпроса, как нищо не е излишно, как всяка дума е на мястото си и от нея няма по-подходяща, колко мнгого смисъл и колко много чувства ми навяват едни прости думи, но събрани сякаш в едно съвършено цяло! Наистина невероятно!
Alberta // 9 май, 2008 //
Красив стих! Искрено звучи и топло.
Marta // 11 май, 2008 //
Лаская се, че така си го усетила, Калиопи! Благодаря!
Алберта, благодаря!!
Поздрави за вас!
Коментирай