Public Republic

Петър Марчев

Снимка: Riot

1.
Беше началото на май 1968-ма. С Роби наресахме перчеми пред огледалото, пръснахме по две облачета Деним и излязохме да се омесим с пролетното гъмжило в Даун таун. “Бенд Ъф Джой” вече беше затворена страница, успяхме да запишем само няколко студийни демозаписа и всичко свърши. Преди да бе започнало. Но гласът на Роби е наистина уникум; между нас да си остане, той вече има две сериозни предложения, но по-добре да си трайкам, че току-виж се разсъхнала работата…

Влязохме в клуба на Алексис; пихме по две питиета, но групата, която свиреше тая вечер не ни изкефи и преди полунощ тръгнахме да се прибираме. Чудесната майска нощ дишаше в лицата ни и разказваше вълнуващи истории за споделени любови, за сбъднати рокендролови мечти… Прибрахме се в квартирата и тъкмо се канехме да проснем тела за заслужен отдих, когато се почука и в рамката на вратата се появи момиче.

Името и лицето и така и не запомних, спомням си и днес само щръкналата и рижа коса и съзвездието от лунички около чипото носле. Живеела на тавана в съседния вход и търсела тоалетна, тъй като… Облекчи се и отново дойде; затвори след себе си вратата, зачете написаното:

Зареден си с енергия
Трябва да се освободиш от нея:
- можеш да се любиш с момиче – това е секс
- можеш да превърнеш тази енергия в звуци –

ТОВА Е РОКЕНДРОЛ!

После изръси: ами когато се любиш с момче, тогава какво е? Спогледахме се с Робърт, после и предложихме чаша бърбън. Луничката ме хареса и се присламчи до мен на леглото; отвори уста и ни заля с порой от думи. Била деветнайсетгодишна и следвала нещо, майка и била арменка, бащата пък – французин /йе!/, обаче тя е осиновена и били скарани, затова живеела на квартира, в която приятелят и я чакал в момента, ама нека си чака – много важно /йе-йе!/, тя пък, представяте ли си – щяла да стане кинорежисьорка /йе-йе-йе!/… После малката съвсем се отплесна и си тръгна призори. С Роби бяхме единодушни: абсолютна чайка!

Въпреки всичко, следващата събота и се обадих – оказа се, че приятелят и хубавичко я напляскал, когато се прибрала в онази незабравима нощ. Дълго и умиротворено се целувахме в леглото и, здрачаваше се, бяхме само двамата и времето ни принадлежеше. Луничката бе забравила да говори, беше мека и покорна и аз вече предвкусвах сладостта от новото си завоевание. Изведнъж тя се сети, че тази вечер Ярдбърдс имат концерт в Ройъл Албърт Хол. Изнесохме се нататък с бръснещ полет…

Концертът обаче беше свършил; разположихме се на терасата на близкия ресторант с намерението да пийнем по бира, когато отвътре излезе самият Джими Пейдж, китаристът на Ярдбърдс! Луничката го домъкна на нашата маса и се обърна към мен: остави ни сами, трябва да си поговорим! Аз се направих, че не съм чул. Моля те! – настоя тя. С върховно усилие на волята се преместих на съседната маса, малката пикла бе успяла да ме вбеси. Разкъсвах се между желанието да я зарежа, да си тръгна още сега и идеята за почти опечения секс, която мъждукаше все още в някаква гънчица на мозъка ми… Все пак се прибрахме заедно, спряхме пред нейния вход. Ще ми се обадиш утре нали, попита Луничката. Аз вече бях решил, моето “чао” означаваше: бий си шута, малката, пътувай с корабите за Джибути! И тя ме разбра…

2.
След като се изтъркули зимата, ни дадоха на новобранците да си поемем мъничко въздух; чанчът понамаля. През това време писах няколко влюбени писма на Магдалена; тя ми отговори на първото, но после замълча и аз реших, че си е намерила някой друг от Цивилизацията. През лятото пък Тошко взе, че се ожени за някакво момиче от неговия Созопол; тарикат, дадоха му цели пет дни домашна отпуска заради сватбата, как да не му завиди човек! А наесен, когато ние на свой ред станахме стари кучета, ела да гледаш какво става. Целия репертоар, дето го бяхме научили на свой гръб, сега го приложихме върху нашите бойци. Се ла ви…

Обаче гадното дойде през лятото на 1968-ма. Идеше време за ползване на полагаемите отпуски, след тях и уволнявката си подаваше ушите на септемврийския хоризонт. Обаче ние криво си правехме сметките. В средата на май в поделението започнаха проверки, после ни изкараха две седмици на учение. Лошата новина беше, че засега спират отпуските. А всичко било свързано със събитията в Чехословакия! И аз знаех за тях само това, което бях чул от “По света и у нас”: че групи хулигани разбивали с павета витрините на магазините. Защо, за какво – не ме е интересувало…

Но през юни ни вдигнаха двата полка, които бяхме към Варшавския договор и ни натовариха в десантните кораби. Защото Чаушеску тогава не ни пусна да минем през Румъния; нали се правеше на интересен и се опъна на самия Брежнев. Чуваше се даже, офицерите подхвърляха, че след като оправим чехите ще дойде ред и на братята румънци.

Затова се натоварихме в Атия на десантните баржи с цялото си въоръжение и поехме курс на север, към бреговете на Съюза. Отначало всичко беше точно – сервираха ни сутринта освен задължителната закуска тип “МНО” и портокали, на обед – портокали, на вечеря – пак. Бойците се радват, обаче Тошко имаше един градски от екипажа на баржата и той го открехнал. Тия портокали били от един гръцки кораб, който потънал по време на буря недалеч от Созопол; после вълните цяла седмица изхвърляли на плажа дървени каси с цитрусови плодове и трупове на гръцки моряци. Вечерта, като отминахме нос Калиакра излезе буря; вдигна се страшна вълна.

Тогава портокалите ни излязоха през носа: беше такова драйфане и тракане със зъби – като за световно първенство…
На третата нощ зърнахме светлините на нощна Одеса. А от морето до чехословашката граница ни закараха със специална влакова композиция. Стигнахме до едни гори, разпънахме палатките, маскирахме техниката и близо месец – кибик, сиреч изчакваме развитието на обстановката. През това време политическите офицери току само ни спретнат по някое събрание – да ни обясняват международното положение и да ни надъхват с приказки за интернационалния ни пролетарски дълг.

Една нощ ни вдигнаха по тревога и – газ! Граничните заграждения въобще не ги усетихме, минахме като през паяжина. А насреща нещо взе да присветва – граничарите стреляли по нас с едни “скорпиончета”, картечни пистолети, ама кой ти им обръща внимание! Минахме и заминахме…

Чакай, защо ме гледаш така?! Забравих да ти кажа какво ни предупредиха преди да тръгнем. Ти не знаеш, пък и аз дотогава не бях чувал, че в Съветската армия има “особые частьи”. Тези “особисти” са именно затова – ако вместо напред, решиш да тръгнеш назад, те да превърнат танка ти във факла… Та, за някое време стигнахме Банска Бистрица и се насочваме към летището, такава ни е бойната задача – да го овладеем и охраняваме. Приближаваме се на един пушечен изстрел разстояние и, макар да беше още тъмно, забелязваме, че срещу нас заема позиция някаква пехотна част.

В това време един транспортен самолет започва да рулира към взльотната полоса. Тогава два наши танка тръгват към него; на пълна газ минават край залегналите войници – никакъв изстрел и от двете страни. Танковете застават пред самолета с прицелени в него оръдия, той спира… И така, докато се съмне и разберем, че това са руснаци, които са ни изпреварили и са десантирали на летището преди нас. Та ти казвам, братле, координация – един път!

3.
Тебе, Богомиле, Господ наистина те е целунал по челото! Тъй ми рече навремето учителката ми по литература щом прочете моите стихове. После в местния вестник ми отпечатаха две от най-хубавите стихотворения, поради което момичетата от цялото училище започнаха да въздишат по мен, а момчетата вкупом ме намразиха и взеха да ме наричат лигльо и женчо. Всъщност, тези стихчета аз ги бях преписал от една книжка, но никой не се усети тогава. Както и да е, поет не станах, но невръстен усетих гъдела на славата и разбрах, че от мен ще излезе нещо голямо…

А ето и снощи – събрахме се повечето от старата компания, а аз чета в погледите им някакво възхищение: не е шега, все пак съм “камбоджанец”, обвеян с бойна слава и окичен с доларови лаври. А Мариета как ме гледаше само; не е красавица, но е някак грациозна и има хубаво задниче. Занимаваше се с балет, докато учеше. Бяхме снощи у тях и тя измъкна от скрина на баба си някаква спиритическа дъска. И тогава стана интересно! Когато дойде моят ред, понеже бях в двоумение накъде да поема, с какво да се захвана – това и попитах. И, ако щете вярвайте – махалото се задвижи, залюля се:
“Т – Ъ – Р – С – И – М – Е – Н”
А кой си ти, питам аз.
“А – З – С – Ъ – М – Б – О – Г”
Ето ти на теб сюрприз… И то какъв!

1.
Днес е 25-ти септември. Ако наистина ритна камбаната, то ще е от вълнение. Защото ми предстои най-важният ден в моя двайсетгодишен живот – днес заедно с Робърт отиваме на прослушването за новата банда на Джими Пейдж; разбрах, че групата ще се казва “Ню Ярдбърдс”.
Йе-йе-йееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееее!
Вътре сме!!!
Джеймс Патрик Пейдж /китари/, Джон Пол Джоунс /клавишни и бас/, Робърт Антъни Плант /вокал и устна хармоника/ и моя милост – Джон Бонъм, известен като Бонзо /ударни/. Запомнете тези имена!

Джими е само с четири години по-голям от нас с Робърт, но вече е истинска звезда. И наистина е страхотен! Сигурно има и доста мангизи, защото си е купил преди две години имението на небезизвестния сър Алистър Кроули в Шотландия. Да си призная честно, и аз не бях чувал за него, но тарторът ни Джими все се рови в неговата “Книга на закона”. Е, с две думи – Алистър Кроули е роден през 1875 година в Лиймингтън и се ползвал с мрачната слава на виден окултист и магьосник. Кажи го сатанист и няма да сбъркаш; създал е свое учение с основен постулат “Do What Thou Wilt”, сиреч – “Прави това, което желаеш”.

А това, което желаели Кроули и неговите последователи било: безразборен секс, магии, здраво друсане с яка дрога, за да се срещнат с дявола! Самият Кроули пък се наричал “Звярът 666” и пукнал в мизерия от пристрастяване към хероина. Как ви се струва това?!
На мен ми се струва, че с тези читанки Джими просто се прави на интересен. Но сега въобще не ми е до това, защото свирим по шест часа плътно всеки ден. Правим репертоар /каква думичка само, а!/, защото нашият мениджър Питър Грант вече ни е договорил първото турне из Скандинавските страни. Дръж се Стокхолм; викинги, пазете си жените!

Струва ми се, че правим нещо нечувано. Стръвните китари на Джими, неистовият вой на Робърт, макар че някои завистници го оприличават на Джанис Джоплин, адският грохот, който произвеждаме аз и адашът Джон Пол /извинете, но напоследък доста забравям – какво означаваше думичката “скромност”?/… Все пак, за да сверим часовниците си, направихме един концерт в Лондон. На другия ден отидохме при Алексис Корнър, чието мнение е важно за всеки музикант в Англия. От него научихме, че Кийт Муун от “Ху” /или май че басистът им Джон Ентуисъл, така и не разбрахме/ казал след концерта следното: “О, те са толкова тежки, че ще се сгромолясат долу като оловен цепелин”…

А колкото до скандинавското турне, всичко за мен беше като в сън: тежкото пътуване, сцената, публиката, която не знае как да реагира на такава музика, но с всеки следващ концерт става все по-многобройна; умората, която те натиска, първата цигара с марихуана, проклета да е… Спомням си и хотела в Стокхолм, продавачката от павилиона за сувенири във фоайето; около 30-годишна, плюс-минус пет години, слаба, с патерици. Имахме свободен ден след концерта, затова я попитах за някаква местна забележителност.

Кари изяви желание да ми покаже на живо двореца на шведските крале. После се отбихме у тях на кафе. Оказа се, че тя има шест-седемгодишно момче с щръкнали червени уши и неограничени запаси от водка. Изпихме една, после втора бутилка. Детето изчезна мистериозно, а по същия начин и двамата се озовахме в леглото. Правихме любов; за мен всичко беше като присън, но жената се любеше с ожесточение, на живот и смърт. Когато се събудих, нея я нямаше. Сигурно се срамуваше от тялото си, горката. Горкичката…

2.
Наздраве, брат ми! Не, после ни преместиха в Бърно… Там се наложи да разпръскваме и демонстрации. С танковете… На площада се беше събрал много народ, издигаха лозунги “Вън окупаторите”!.. За неизпълнение на военна заповед знаеш какво те очаква, нали! А тя беше такава: да се разпръсне тълпата. Подреждаха ни по четири танка в редица и – с 80 километра в час срещу тях. Хората бягат, къде ще идат. А в инструкцията имаше и такова положение: забранява се връщането на екипажите по същите улици, за да не се понижава бойният дух на личния състав, нали разбираш?!

Да, а пък нашият механик-водач къде се беше заблеял и – бух! – танкът се намърда в една “сукраина”, сладкарница по нашему. Докато се усетим, машината помля и втората витрина и излязохме на съседната улица. Голям майтап! Не, той лафът е такъв, а иначе хич не ни беше до смях през това лято. Нагледах се на гадости за цял живот. Всъщност, като се замисля сега, ситуацията беше кажи-речи гражданска война – стари срещу млади. Младите са с Дубчек, старите – против него! Идват веднъж при нас двама шейсетгодишни и искат да ги спасяваме от “хулиганите”, тъй наричаха младоците. Наскоро след това пък намерихме труповете на няколко офицери от тяхната милиция – изхвърлили ги бяха от осмия етаж, откъдето стреляли срещу демонстрацията. Такива ми ти работи…

Още една бира? Да, усещам те какво ще ме питаш – дали съм стрелял и аз, нали? Всички момчета възприемахме тази работа като едно по-голямо и продължително учение. Веднъж, охранявахме някакво шосе и идва заповед да задържим една чешка бронирана радиокола. Строихме по два танка от двете страни на пътя и наизскачахме да я посрещнем.

Задава се колата, а ние като автостопаджии и махаме да спре; естествено, шофьорът ни изигра стария стопаджийски номер – понамали, понамали и после – газ! Скокнахме в танковете, извъртяхме куполите и думнахме по два снаряда след тях, но къде ще ги улучиш… Да, аз бях мерачът на нашия танк; между другото, на учебния полигон винаги събарях мишената от раз. Но позволи ми, братле, след като цяла вечер само ти питаш и аз да ти задам един въпрос. Ти как мислиш, срещу жив човек лесно ли се стреля?!

Но най-страшното дойде с изящните крака на две чешки красавици. Бяха хубави, дяволски хубави, с предизвикателни небесносини минижупчета и също такива погледи. Изтропаха върху високите си токчета край казармата, в която ни бяха настанили, и на цялото нашенско войнство му потекоха лигите. Абе, казвам ти – бяха момичета за поревка! И моят приятел Тошко, нали си беше отворен и поназнайваше езика, ги закачи нещо. Те му отвърнаха, даже доста си побъбриха край оградата. После приятелят ми дойде в умивалните, поизми се, поля се с “Тройной” под мишниците и ми намигна, радостно възбуден. В смисъл – гледай сега какво става! Вече се здрачаваше, когато той се сурна навън през една дупка в оградата. Повече не го видях жив. Не се прибра цялата нощ и на другия ден тръгнахме да го търсим. Аз го открих в един строеж наблизо, с разбита глава…

3.
Няма хляб в България. Със спестените в Камбоджа три хиляди доларчета си взех на старо една спортна двуместна хондичка, “Хонда Сивик”. И пак останах без мангизи. Затова се хванах готвач в заведението на един приятел, за сто лева на месец. Пълна скръб! Тогава се замислих пак да бягам някъде навън; щом спестя пари за билет, заминавам за чуждестранния легион, решил съм го.

Сега съм охрана в цеха на “Славянка”; пак вземам само сто лева, обаче поне имам време да чета. Мариета ми даде “Великите посветени”; изгълтах я за два дни. После Блаватска, “Диагностика на кармата”, Пако Рабан, Джуна… Чета и вкъщи, след всяко дежурство почиваме по два дни. Един ден старата влиза в стаята и ми вика: Милчо, какво става с тебе мамо, все четеш, четеш?
- Търся Бога, майко… – малко троснато и отвръщам.
- Щом е тъй, вземи Евангелието, отиди в неделя на църква…

Послушах я. Разгръщам Библията, обаче нещо трудно проумявам написаното. “Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето…” Дали пък да не отида до църквата, да поговоря със свещеника?
Не, няма смисъл! Гледам го – младо, наперено попче – снове насам-натам пред иконостаса. И тогава, въпреки брадата, го познах. В трети курс си бях харесал едно момиче, Теодора се казваше. Но докато се усетя, този същият Бранимир ме изпревари… А сега поп станал, виж го ти! А Дора – попадия. Не, нямам какво да си говоря аз с него.

Петър Марчев

Тази книга нямаше да бъде написана,

ако Джими, Джон Пол, Робърт и Бонзо се бяха разминали през 1968-ма.
Ако поетът Христо Славейков не бе влязъл в затвора заради инакомислие.
Ако Лиляна не ми бе разказала живота си в лудницата.
Ако една бивша партийна секретарка не бе станала екстрасенс.
Ако Николай А. не бе окървавил един манастир на Великден, 1993-та.
Ако Венелин не бе отлетял като дим към Небето.

И, не на последно място,
тази книга нямаше да я има, ако не съществуваше Оня,
Който държи в ръцете си всичко