Public Republic

Иван Райков

Снимка: sugar CelineM

Емилия е седнала на пода в детската стая. Около нея има детско легло, бюро, един кош с играчки, а в ъгъла, също като нея е седнал голям плюшен мечок. Би следвало всичко това да е по две, мисли си тя. По две, защото две ги роди, еднояйчни близнаци. Първият се казва Краси, вторият Петър.

Върна се назад.

Лежеше на масата с разчекнати крака. Изпита радост, когато видя че Краси е жив и здрав, реве като сирена. После обаче като плесница идва мисълта й, че всеки миг ще се появи Петър. Петре, хайде, моето момче излизай, че да свърши всичко. Гледката, с която се сблъсква, е очаквана, ала не е предполагала, че ще бъде така реална. Петър се ражда без крака. Само някакви си дребни закърнели… неща, но…

Петър се ражда без крака. Затова докато лекарите го носят на кантара, той маха единствено с ръце, превил е гръбнака си, крещи.

Петър се ражда без крака. Нарича се PFFD, аномалия, която се явява веднъж на 10 000, да десет хиляди, новородени, само че досега историята на медицината не е срещала толкова краен случай, в който краката да липсват изцяло. Обикновено единицата сред десетте хиляди се ражда със скъсен крайник. Но това е изключение.

Двамата са като две капки вода, плачат еднакво, изглеждат еднакво, имат еднакви блясъци в очите, махат с ръце по абсолютно сходен начин, само дето Петър се ражда без крака. Усмихнатите сестри подават близнаците на тяхната майка, но тя взима само Краси, не поглежда към Петър, макар и с периферното си зрение да вижда малкия вързоп, в който е набутан… сякаш половината от телцето му е погълнато от въздуха и е заседнал по средата между две измерения — в едното се оглежда наоколо, търсейки зърното на Емилия, в другото рита безпощадно с крачета.

Сестрите се споглеждат и вече с престорени усмивки изнасят Петър от сцената.
Петър се ражда без крака. Още преди появяването му е решено, че ще бъде оставен за отглеждане в дом.

Емилия е обиколила предостатъчно лекари, които й обясняват, че нищо не може да се направи по въпроса, тоест невъзможно е поставянето на протези, но за да олекотят удара, добавят “на сегашното ниво на медицината.” Тоест, някой ден може и да стане.

Някой ден.
Може да стане.
Домът се нарича “Слънчоглед”.

Не го беше избрала тя, а служителката от социалните. Чудно име за място, където живеят хора, за които слънцето е доста субективна сила. Ама това няма значение. Дали ще е Слънчоглед или каквото и да е растение, няма значение.

Петър се ражда без крака. Затова трябва да бъде наказан! Да седи и да гледа слънцето, докато Краси тича по поляната в парка, заедно с баща си, докато Емилия ги наблюдава изпод сянката на дървото. Тя иска да тича с тях, но й се вижда за по-уместно да си седи там, чувствайки че има контрол над ситуацията. Това я прави спокойна, усмихва се. Ала усмивките на Емилия не траят дълго, те се зараждат и миг по-късно нещо ги убива, нещо й напомня, че не е редно.

Седмица след двучасовото раждане, Емилия оставя Краси на детегледачка и казва, че има работа. Отива на летището и отлита за Германия, където се среща с най-видния специалист по въпросната аномалия с неоправданата надежда да чуе отговор, различен от досегашните. Вечерта се прибира, с алибито, че попаднала на голямо задръстване.

Оттук нататък животът в семейството протича спокойно, поне привидно, незапознат със случая би помислил, че това е едно щастливо семейство.

Емилия все още седи на пода в детската стая, ръцете й треперят, стискайки зъби е разкървавила афтата от вътрешната страна на горната й устна. Въздиша. Точно преди да сведе глава и да заплаче, влиза Краси, момче на седем години и осем месеца, с падаща коса, разделена на две от път, намиращ се от дясната страна на скалпа му. Очите му са зелени. Не, кафяви са. Част от предният му зъб липсва, тъй като го е счупил преди седмица в училище.

– Какво правиш? — пита Краси.
– Нищо, седя си. — отговаря Емилия.
– Да не би да си тъжна?
– Не. Просто си мисля за разни неща.
– За какви неща?
– От тия, дето само възрастните ги разбират.

Веждите му се събират, иска да зададе още някакъв въпрос, но не знае какъв.

– Ще ми направиш ли ягодова торта?
Емилия се усмихва на спонтанността, става, целува го по бузата.
– Разбира се.

Тя отива в коридора, обува обувките си, облича палтото, взима пари. Миг преди да излезе вижда Краси, който е седнал пред телевизора и гледа Уди кълвача. Седи на земята, глава на юмручетата си и сякаш е пренесъл мислите си в кинескопа. В този миг Емилия не успява да сдържи нервите си, облива я студена вълна от тръпки. Заключва вратата след себе си.

Преходът от апартамента до предната седалка на автомобила й се губи от паметта, сякаш просто се е телепортирала там. НЕ, не кара към супера, кара към дом Слънчоглед. Отива да прибере детето си. Отива пред портите на чистилището, където ще изкупи седемте години и осем месеца. Карайки, тя изпитва облекчение, радост, свобода, сякаш мечтата й се е сбъднала, най-сетне след толкова дълго чакане, молитви и страхове, край на тези нощи, в които слушаше хъркането на Андрей, край на гузното чувство.

Спира по средата на улицата, не обръща внимание на клаксоните, нека да й вдигнат колата и да я отнесат нанякъде, майната им, трябваше да прибере Петър при себе си, нищо и никой не бяха по-важни от това.

Заставайки пред входа на сиропиталището, тя вижда некролог от който Краси й се усмихва. Същата падаща коса, същите кафяви очи, същата усмивка, само дето зъбите му са здрави.

Две капки вода, падащи в различен умивалник.
Това не е Краси.
Това е Петър.
Това е било Петър.

Емилия не иска да разпитва. Връща се в колата си, игнорира псувните, прииждащи от всички страни. Потегля.

Преди да се прибере се отбива до магазина за да купи ягоди, желатин, както и блатове за торта. Когато се прибира, заварва Краси пред телевизора. Прави му торта. Той е щастлив.