Public Republic

Иван Райков

Снимка: Yves Lorson

Нещо е накарала бабата да застане на прозореца и да се замисли за нещо непонятно за внучката й, която любопитно я наблюдава, след което връща вниманието си към компютърната игра.

Tокът спира. Момичето се ядосва, удря по клавиатурата:
– Мамка му!

Бабата не обръща внимание, това което се случва навън сякаш е по-интересно от който и да е знак за привличане на внимание от страна на внучка й. Ала щом малката надзърта през стъклото, съзнава, че навън няма нищо повече от горещ, почти топящ се асфалт, излягащ се под колите и слънцето.

За кратко и двете гледат типичната зимна картина, младата се прозява. Има нещо съмнително в света отвън, има нещо вътре в нея, което й казва, че нещо не е наред, че нещата са създадени другояче.

– Вярно ли е, че по твое време е имало сняг?
– Вярно е.
– Опиши ми го.
– Падаше от небето. Само зимата де. Не че нямаше зими в които просто нямаше сняг…
– Не не! Опиши ми го.

Бабата затваря очите си, оголва изкуствените си зъби в усмивка и несъзнателно опипва въздуха пред себе си.

– Беше мек. Бял. Като се натрупа много, не ходехме на училище. Всички се радвахме. Играехме си с него, целехме се.
– Как така се целехте? Той нали е бил на ситно.
– Правехме топки и ги хвърляхме… Беше… Беше най-прекрасното нещо. Миличката ми… Никога няма да го видиш. Ама знам ли, може пък някой ден да се оправят нещата и да си се върнат като по старому.
– Ама нали Там има сняг!
– О, Там недей да ходиш. Нали виждаш колко много умират…

Малката запазва мълчание. Старата усеща, че има много въпроси в главата й, нетърпението й я кара да се усмихне.
– Бабо вярно ли е, че по твое време майките и бащите са отглеждали децата си?
– Вярно е.
– А вярно ли е, че по твое време е имало хора, които не се грижели за външния си вид?
– Вярно е.
– Сигурно са били грозни. Грозните никой не ги ще.

Бабата не отговаря.
– Добре, а вярно ли е, че по твое време е имало хора, които са можели да живеят и без компютър?
– И това е вярно.
– И какво правеха?
– Много неща. Излизаха навън, ходеха из горите, по планините…
– Ти ходила ли си?
– Ходила съм.
– Опиши ми ги.
– Ти миличка виждала ли си дърво?
– Да, преди няколко години. Имаше едно пред училище.
– Е, представи си стотици, хиляди такива на едно място.
– На какво мирише?

Бабата се озовава в затруднена позиция. Мисли, връща се в спомените си, които са ясни, да, когато тя е започнала да усеща какво предстои, е изживяла много мигове, последни красиви мигове сред вече липсващите неща. Благодарна е за всяка секунда изживяна там, в гърдите й напира един крещящ копнеж да даде шанс на малката да изпита същото.

– Не знам миличка. Не знам на какво мирише. Ти вероятно никога няма да разбереш.
Малката започва да се чувства обидена. Нима е лишена от нещо? Не, старата пак се опитва да я научи на нещо. Това бяха те старите, все да променят младите, все да им пречат да вървят напред.

Мислите й биват прекъсвани, тъй като токът бива пуснат отново.

Старата се качва на горния етаж застава пак на прозореца, ала този път седнала. Вижда разровената от кучета пръст, вижда как топлината се издига от земята, нагоре, към отегчителното небе, няма облаци.

Внезапно обаче, като че ли от нищото, като че ли магическа сила, същата магия запечатана в снежните приказки от нейното детство, кара всичко наоколо да оживее. Пръстта се покрива с трева, от нея излизат цветя, покриващи всичко в аромат, ах, какъв беше ароматът, какви бяха цветята, как се наричаха те? От години не ги бе изживявала, не можеше да си спомни… Зюмбюли. Ах, зюмбюлите! Същите, които майка й береше всяка сутрин от градината и слагаше на масата, така че през целия ден кухнята ухаеше на зюмбюли.

Сетне и дървета изникват на тревата, дървета, които за секунди се издигат на десет метра от земята, мирише на борове, на смола, после пролетен вятър поклаща техните клони и праща миризмите им право в ноздрите й. Хълмовете в далечината вече не са червени, в основата си и те са покрити с трева, ала нагоре - със сняг, с най-чистия сняг, идва й да си облече зимното палто и да се затича натам. Вдишва още веднъж от вледеняващият въздух, който изпълва дробовете й с живот. Разплаква се. От наслада, от умиление.

Събужда се. Задрямала е на стола. Докато е спала, сълзи са текли от очите й. Не си спомня за съня си, ала в главата й се мъти приятно усещане. Отваряйки очи тя вижда късния зимен пейзаж навън. Пръстта е разровена от помиярите. Горещият въздух се носи към небето. И е някак си… толкова тихо…