Иван Райков
Снимка: Solar Ikon
Някой влиза в таксито.
- Карай до катедралата.
Веднага тръгва, няма смисъл да пита “Коя катедрала”, тъй като в града е една- единствена. Поглежда го, както поглежда всеки свой клиент. За секунда зяпва огледалото за задно виждане и после връща вниманието си на пътя. Развил е това си умение - да преценява хората дори за едничката секунда, в която вижда лицата им.
Спират на светофара.
Мълчание.
- Трафикът тази вечер е ужасен. - отбелязва шофьорът. Честно да ти кажа, не си падам по чакането, ама все пак парите стават повече на опашка като тази.
Шофьорът се кикоти за миг, след което добавя:
- Шегувам се разбира се. Не го приемай насериозно. Много хора не разбират шегите ми. Веднъж имаше един, който ме напсува на майка и излезе от колата на първия знак за стоп, без да ми плаща естествено. Ама аз не го гонех, знам че от тия нищо хубаво не излиза. Пък и защо да правим мизерията по-голяма.
Мълчание.
След секунда таксито тръгва отново и отбива вдясно.
- А, виждаш ли го тоя ъгъл. - подхваща шофьорът - Ей тоя тука, дето има пейка на него. Там за първи път се видях с жена ми. Седеше цялата мокра, валеше дъжд, а нямаше чадър. Нямах работа, та й казах да влезе в таксито на топло. Беше много хубава. И сега е хубава де, ама тогава беше млада. И аз бях млад. Не че сега сме кой знае колко стари, но все пак.
Мълчание.
- Както и да е, три месеца след това се оженихме, защото беше бременна. Роди ни се дъщеря, а след нея двама сина - близнаци. Ей тука над радиото съм им залепил снимките. Големи сладури са. Дъщерята е студентка в консерваторията, цигуларка иска да става, ама не тука, иска да замине за Германия или нещо от сорта. Двамата пък са луди глави, абитуриенти. Само простотии правят. Хич не учат. Ама пък са много добри момчета - и на непознат ще помогнат, стига да ги помоли. И винаги едни такива усмихнати.
Мълчание.
- Да ти кажа, чакам да завърши дъщерята, че да бутнем образованието и на момчетата, да си намерят занаята, да си започнат живота дето се вика. Да съм спокоен, че всичко им е наред. Каквото искат да учат, само да учат. Който учи, ще успее, мен ако питаш.
Мълчание.
- И като се пенсионирам с жената ще идем да живеем в къщата на баща ми, лека му пръст. Да му се не види, тая къща сега е празна, ама като се пенсионирам, ще я стегна и ще си прекарвам времето там. Има чудна гледка от верандата, вижда се планината, пък гората е на три минути по калдъръма. Видиш ли, приятелю, животът може да бъде толкова хубав, ако си късметлия като мене…
- Спри ето тук. - казва гласът.
Таксито спира, шофьорът получава парите си, непознатият излиза сред тълпата и се изгубва в нея.
Мълчание.
1 Kоментар за сега ↓
Victor // 20 май, 2008 //
Дълбок разказ, както винаги, лаконичен и оригинален. Пожелавам ти, Иване, да продължиш да развиваш белетристичния си талант, какъвто безспорно притежаваш!
Коментирай