Public Republic

Иван Райков

Снимка: Cry me a river Productions

- Идеята е, че никой не може да те промени - каза му отражението. - Могат само да ти влияят и чрез това им влияние да те накарат сам да се промениш.

- Тоест те могат да ме променят.

- Не, не ме разбираш. Всъщност, да но не и пряко.

- Започваш да не ми харесваш.

- Защо - учуди се отражението.

- Защото преди не ми противоречеше. Преди Аз казвах нещо, а ти го повтаряше, нямаше разногласия.

- Времената се менят. - усмихна се.

- Но поне стандартите си остават. Времената се менят, но все още се смята за ужасно да убиваш, да изнасилваш.

- Но това не пречи на практиката, нали така.

- Не сменяй темата.

Отражението се усмихна с ирония, махна с ръка и отсече:

- Майната му. Не му мисли толкова. Виж, аз спрях да мисля и всичко стана толкова лесно.

- Не. Знам, но не искам да ставам като тях.

- Като другите?

- Като другите! Като другите… Искам да мисля, искам да се отличавам от тях.

- И какво печелиш?

- Собствена личност.

- И за какво ти е? Да те убие ли? Нещо повече, да те убие в мизерия. В самота. Хубаво звучи…Толкова… героично. Мъченически!

- Млъквай! - кресна на огледалото.

- Не мога!

- Искаш от мен да загубя щастието си. Преди бяхме толкова щастливи… Спомняш ли си? Подкрепяхме се, мечтаехме заедно, сънувахме заедно, плачехме заедно. Плачеше ли ти, плачех и аз. Радвах ли се, радваше се и ти. Защо, кажи ми защо това се промени?

- Мисля че знам защо, мили мой. Защото ти искаше да изследваш душата на обикновения човек, на хората. А не можеш да ги изследваш без да станеш част от тях. И ставайки един от тях, ти видя колко прекрасно е да си нормален на тоя свят. Всичко е лесно. Нали? Не отричай. Знам че, дълбоко в теб знаеш истината. Че ако не беше така, сега изобщо нямаше да ги говоря тия.

Човекът замълча.

- Точно така. - отбеляза отражението.

- Какво ще правим оттук нататък.

- Елементарно е. Постепенно ще станеш като тях. Ще се наслаждаваш на същите неща, на които и те се наслаждават, ще мразиш тези, които те мразят, ще се кланяш на тези, на които те се кланят. Нормален!

Накрая ще ме заровиш в себе си, така както си заровил истината. И тогава аз ще ти кажа: Бъди различен, обичай преди всичко себе си, обличай се както искаш, а не както се очаква от теб, мисли заради себе си, изказвай мнението си заради себе си, не заради който и да било, създавай, храни всяка нова идея, но не забравяй старите, живей за творческото, бъди луд, крещи, когато искаш да изкрещиш, раздирай гърлото си от песен, живей за миниатюрният миг, който се топи в ръката ти. И точно когато ти кажа всичкото това, ти ще ме погледнеш с цялото си презрение и ще ми отвърнеш: ”Искаш от мен да загубя щастието си.”

Двамата замълчаха. Отражението се усмихна приветливо и изчезна.

Човекът се огледа в огледалото. Вече виждаше себе си. Всяко негово движение бе повторено от двойника му в стъклото. Всяка усмивка, всяка сълза, всяко смигване и всеки жест.