Public Republic Art Studio

Откъс от романа “Вътрешната стая”

1 май, 2008 от · 9 Коментара

Керана Ангелова

Krila
Снимка: tanakawho

Китайската гъба се издуваше и спадаше като медуза, миниатюрни пипалца се спускаха от корема й и отново се скриваха, мехури бълбукаха в течността и разположена насред нея, гъбата дишаше като жива в синята пръстена паница. Старицата Руса се навеждаше от време-навреме над паницата, присвиваше късогледите си очи, за да вижда по-ясно, след това отдалечаваше глава колкото се може назад, тъй като беше едновременно далекогледа и каквото беше видяла отблизо и отдалече, явно не й хареса; поклати глава, скришом се изплю в пазвата: стори й се, че гъбата-медуза има ситни като топлийки ясносини очи, които изведнъж изскочиха, издуха се като жабешки и се вторачиха в нейните.

Воднистосини безжалостни жабешки очи. Разтърка клепачи, сърдито измърмори. Приближи до иконостаса и се прекръсти. Пламъчето на свещта изведнъж се залюля, все едно някой невидим го беше духнал. Руса отново измърмори и погали нежната стъклена ръка на Девата… Образът на Света Богородица светлееше, капковидно издължен, погледът й бе сведен надолу: тя държеше в скута си къдроглавия си син и гледаше небесно над главата му.

Щом благоговейно се докосна до ледената ръка на Богородица, Руса се успокои. Приближи до леглото на родилката, докосна и нейната ръка и макар да се уплаши от температурата, която беше зачервила кожата на младата жена, изфъфли успокоително: няма фтрашно, фте родиш офте днес…

Родилката Мария-Фина не й обърна внимание, потънала в треската като в блато, от което никак не й се излизаше: главата й беше потънала в гладка мека тиня, въздушните корени на прозрачни блатни растения се увиваха около тялото й, нежно пълзяха около врата й, стягаха го внимателно със загриженост и любов и пред очите й ставаше все по-тъмно и по-блажено поради ограничения достъп на кислород. Марийо-Фино, стискай зъби, далечна е още работата. Казвай ми само Мария, нареди през зъби жената, Фина е името на другия ми живот.

Руса отиде в долния край на леглото, където отстрани на нисък стол седеше полусляпата майка на Мария. Склони глава над нейната, зафъфля в ухото й, захвърчаха слюнки на всички страни: когато гъбата фте се отфори и фте се опъне, тогава фте роди, фега е офте рано, има офте един ден да фсе мъчи, Боже, Боже, Фсфета Богородице…Тази гъба фсе нарича Боже свете, такова й е името и фъфсем точно показва кога фте се отвори майчината врата и фте излезе от нейните двери младенецът…

Майката на Мария замята ръце, без да издаде звук, заприлича на голяма черна врана. Руса отново отиде под иконостаса и се замята и тя в дълбоки поклони, тънката плитка на гърба й заподскача като уплашено гущерче.

Родилката внезапно издаде странен звук, след това се преобърна в леглото – направи го много особено, двете жени замръзнаха от изненада: изведнъж се изхвърли във въздуха и тежкото й набъбнало тяло изви изящна дъга като същински бял делфин, който опитва да танцува насън.

От блатото беше се освободила неусетно, беше се въззела от отровно-сладникавите му дълбини, беше се измъкнала от примките на растенията, от хищните корени по дъното му и беше се оттекла в безбрежно гладко море без брегове, подобно на онова, което биеше вълните си и ревеше на стотина метра от леглото й навън; но много по-истинско от него беше нейното море, много по-родно и ласкаво, насред прегръдките му можеше да се огъва щастливо в бляскави дъги и тя го направи още няколко пъти.

И още един ден измина така. Жената като упоен от треската делфин само помръдваше бяло туловище, ризата й беше опръскана с капки кръв и те искряха като горски ягоди, разпръснати из снежна поляна. На свечеряване Руса отново погледна в синята паница и възкликна до небето,
отфори се, гъбата се отфори, фте раждаме фече…
Мария наистина разчекна бедра и едва удържа първия напън. През стиснати зъби нареди, със закъснение схванаха мисълта й: напълнете до средата лодката на Матей, напълнете я с вода.

Понеже и без друго от дългото чакане бяха загубили представа за всичко на този свят, двете жени не възразиха. Загребваха с ведрото от кладенеца, редуваха се и пълнеха, и смесваха с гореща вода от бакъра, който си вреше през цялото време върху огромна черна печка навън под навеса; пълнеха лодката на Матей, а тя също белееше в падащия здрач край трънения плет като полегнал на суша делфин.

Донесете сега няколко бакъра с вода от морето и я сипете вътре. И това направиха. Едва успяха да свалят родилката от леглото, да я дотътрят до лодката и да я изправят. Мария смъкна ризата си през раменете, тя падна в краката й. Придържаха я от двете страни, без да се гледат в очите.

Младата жена внимателно прехвърли краката си и цамбурна във водата. Седна на дъното на лодката и само главата й се виждаше. И завика, заразказва своята болка Мария, изпя я като песен без думи. Водата забълбука, розова пяна се появи на повърхността като нежна дантела, вдигнаха се мехурчета.

И нещо хлъзгаво, подвижно, бяло се завихри насред водата, заприплясква там, заблъска се и направи висока дъга. Двете стари жени можеха да се закълнат, че видяха това с очите си, дори и полусляпата Мариина майка го видя: все едно белоснежно делфинче се изви и отново потъна, а Мария заплува из лодката, сетне вдигна ръце над водата – държеше в тях голото телце на момченце, беше нежно и чисто, кожата му, измита от слузта и кръвта, светеше от последните лъчи на летния залез като златна.

Старицата Руса го пое и го загърна в чаршафа, който бяха приготвили отнапред и като го притисна до гърдите си, в почуда загледа как Мария отново се замята, чу и как се заизвива отново песента на нейната болка. Водата завря и закипя и пак нещо хлъзгаво, подвижно и бяло се завихри и направи висока дъга, проблесна във въздуха друго златисто телце и Мария го улови направо оттам…

Когато излезе от лодката и я облякоха, и я поставиха да легне в чисти чаршафи, и сложиха от двете й страни децата, селската акушерка Руса заприбира нещата си и погледна още веднъж към постелята на родилката. Беше сумрак, но над леглото светлееше.

Преди да прибере божието цвете в специалния буркан с оцет, в който си го пазеше повече от петдесет години, старицата надникна в синята пръстена паница – там гъбата беше се кротнала като мъртва с опънато слузесто тяло, също изморена от дългото раждане на Мария.
…………………………………………………………………

Анастасийка върви първа, Анастас я следва и пори с крака топлия пясък. Вървят дълго, стигат скалист бряг. Тука някъде е, Анастасе! Ще трябва да глътнем кореми, за да минем!
На Анастас не му се вярва, че онова, което му е разказала сестра му за непознатото място, може да е истина. Ето го, сочи с пръст момичето. Процепът е много дълъг, от върха на скалата до земята, но е толкова тесен, та не е за вярване, че ще могат да се проврат. Преди две години влязох, бях сама и се уплаших, от страх не съм ти споделяла.

Анастасийка поема въздух , провира се с усилие и хлътва там някъде. Анастас опитва да направи същото, но е по-едър и не успява. Съблича се до голо и този път с усилие се промушва през цепнатината, охлузва гърба и раменете си и мърмори неодобрително: измислиците ти кога ли са били за вярване, но пак им се хванах! Посреща го полумрак, в който пред очите му заиграват ослепителни петна поради рязката смяна на светлина и тъмнина. Когато накрая проглежда, възкликва.

Пещерата е с огромни сводове, гласовете на двамата кънтят и стъпките им са все едно стъпки на великани, отронените изпод краката им камъни предизвикват шум като от срутване на скали. Ето, виж, сочи Анастасийка и Анастас вижда: цялото пространство извътре е пълно с рехави сребристи дантели. Огромни, фино изплетени паяжини, които люлеят концентричните си кръгове, все едно невидим вятър ги духа отвътре навън и обратно.

В средата на всяка мрежа стои по един грамаден сиво-кафяв паяк, всеки дълъг поне една човешка педя. Не може да бъде, изшептява момчето, паяците са най-много до три сантиметра. Момичето предупредително поставя пръст пред устните си. Анастас се опитва да ги преброи, но се обърква, във всеки случай паяците са повече от стотина. Върху гърбовете им отдалече личат големите кръстообразни петна и те приличат на армия от кръстоносци от минали времена, които нелепо и заплашително висят под свода на пещерата и от нямане какво друго да правят, са се захванали да упражняват професията на плетачи и тъкачи.

Челюстите им в предната част на главогръда са толкова остри и хищни, че момчето потреперва. Знае, че с тях паяците вкарват отровата си в тялото на своята жертва. Някои от кръстоносците и в момента плетат, чевръсто движат осемте си крачета и мрежите нарастват, други дебнат заблудени мухи и се нахвърлят върху тях, умъртвяват ги с острата си отрова, вливат в тялото им храносмилателен сок, след това увиват жертвите си в паяжината и ги изоставят. Продължават да дебнат, по някое време се връщат при мухата и изсмукват смлените й вече вътрешности с помощта на мускулестата глътка…

Анастас не може да повярва на очите си. Собственикът на най-близката мрежа, който поради късото разстояние изглежда с преувеличена дължина като болен от гигантизъм, е уловил в нежното си ласо странно създание. Прилича на водно конче с прозрачни небесносини криле, но също като паяците в тази пещера и то е с гигантски размер, повече от човешка педя.

Крилете са филигранно прорязани от тънки изящни линии, по-бледосини, почти сребристи, по края обрамчени от твърда тъмносиня лента, която по логиката на контраста подсилва синьото. Анастас обаче е поразен не толкова от красотата на тези невероятни огромни и в същото време беззащитно нежни криле, колкото от очите на съществото. През празните квадрати на паяжината се провижда главата, изваяна като глава на нежно миниатюрно момиченце с гладко кремаво личице с високи скули и насред това лице – невероятните ярко лилави очи с дълги мъхести мигли. Очите гледат с всичкия ужас, който е способно да изпита едно земно създание. Прекрасни, ужасени, почти човешки очи, които карат Анастас да издаде хрипав звук.

И Анастасийка е видяла сините криле, които припърхват, омотани в мрежата и е удивена. Как така не могат да се освободят, толкова са големи крилете, а плетивото на паяците е толкова тънко! Но съществото вътре не прави никакви усилия да си върне свободата, изглежда хипнотизирано от погледа на паяка, който виси наблизо: поглед неподвижен, окръглен, също мъхав по някакъв особен начин, не по малко отровен от вътрешните сокове на кафявото хищно тяло. Хипнотично любовен, жесток поглед, на който искрящото синьо нещо в мрежата се е отдало с ужас, но и с някаква едва поносима наслада.
Анастас вече е намерил дълга пръчка и от разстояние боде с върха й мрежата…

…………………………………………………………………

Синьото същество вътре е станало още по-искрящо от предсмъртното блаженство, което изпитва насред ужаса от неподвижния поглед на паяка. Момчето удря, паяжината звънти, люлее се, но не се разкъсва лесно. Замахва по-силно, сега мрежата поддава, зейва голяма дупка и през нея съществото сякаш се изсипва. Объркано започва да трепти с криле, излита отвесно, връща се отново близо до бившия си затвор, обикаля го с пърхане. Паякът размърдва пипала, готви се да се нахвърли върху жертвата си, но тя внезапно се насочва с вертикални излитания към ярката светлина, която струи от процепа – изглежда е излязла най-сетне от хипнозата на невъзможното любовно привличане между палач и жертва.

И близнаците побързват да се измъкнат от пещерата, навън зажумяват и докато очите им свикнат с яркия ден, сините криле са се отдалечили почти на километър разстояние. Оттук се виждат умалени, какъвто е действителният размер на всички водни кончета и ако не са каскадите от слънчеви искри, които се сипят изпод крилете, момчето и момичето биха могли да си кажат, че това е едно обикновено водно конче, което лети към близкото устие на Велека и безгрижно припърхва с крилца.

…………………………………………………………………

В Морската градина стана здрачно като в сън. Цяла градина е нечий злачен, прохладен, спокоен сън, в който се случват предзалезни неща: далечните приглушени гласове на невидими хора, залутани из алеите, тъмносините тихи върволици от мравки, които пълзят по столовете на дърветата, прашецът на лайкучката, който витае във въздуха и сухият му гъст мирис упойва ноздрите; също и оранжевата жена върху зелената пейка, уловена в мрежите на този сън, и когато ходя, и когато седя на зелена пейка, и когато мълча, и когато се смея или плача, някой ме сънува, някой дълго, непробудно ме сънува.

Тогава чу гласчето. Беше плахо и н е т у к а ш н о, след него се обади жена, гласът й беше объл като речен камък с мъхесто зелено по края.
Бабче, Криси е лоша, знаеш ли колко е лоша Крисито.
Нали ти беше приятелка…
Обаче, вече не ми е, защото е лоша.
Сега ще ти обеля този кроасан да хапнеш и си тръгваме.
Обаче, Криси направи едно лошо нещо. Чу ли, бабо?
Добре, добре.
Не, казвам ти, че е лошо!
Внимавай да не си изцапаш блузката, вечно си цапаш дрехите с шоколад!
Не казвай вечно, ние не живеем т а к а!
Хайде, тръгваме.
Не, не, чуй за Криси, чуй за Криси!
Какво за Криси? За твоята приятелка Кристина от детската градина ли?
Тя направи нещо лошо, Криси е лоша!
Стига де, нали ти е…
Бабо, Криси уби един бременен охлюв!
Няма бременни охлюви.
Има, аз видях, вътре в големия охлюв имаше малко охлювче, видях го под черупката, не те лъжа! И Криси ги уби! О, бабо!
Стига сега, яж…
Смачка ги и се смееше даже. И им направи твърд гроб, много твърд гроб направи и тесен беше, аз видях!

Внезапно излязоха изпод сенките, тръгнаха по алеята покрай зелената пейка. Малката е сламено руса и тънкокрака, едното краче стъпва накриво и петата на сандалката е изкривена; носи очила като лупи и когато се извръща назад, жената от пейката вижда очите на детето: сини, небесносини очи, очи от небе, очи от небето, неестествено уголемени от диоптрите, някак си заемат цялото лице. Жената от пейката тревожно зажумява. Връхлита я мъчителен спомен: тези очи приличат на други едни, но не помни къде ги е виждала.

Аз видях всичко, не те лъжа!
Казва го на баба си, а гледа към жената на пейката.
Тя е видяла всичко. Някой е убил пред очите й, уголемени чудовищно от лупите на очилата. Със собствените си всевиждащи небесни очи е видяла бременност, убийство, смърт, гроб.
Тя вече знае.

Жената от пейката гледа как кичурите, попилени по хилавото гръбче, блестят меко и златно като сламки. Гледа изкривената пета на сандалетката и над нея тънкото глезенче със смъкнат рипсен чорап, и хилавите лопатки на гърба като прибрани криле, и сянката на изречените преди миг думи, сянката на жестокото откровение на детските думи над главите им, която наедрява и скрива спомена за слънцето от преди малко.

Малката се обръща отново, погледът на неестествените й очи среща погледа на жената в оранжево. Стоят така, преплели погледи – и жената видя самотата в лявата зеница на детето да свети като златна точица, но нямаше как да помогне, не беше в състояние да помръдне, сякаш детският нетукашен поглед я беше приковал завинаги за зелената олющена пейка: седеше там като огромна препарирана пеперуда, в оранжевата си рокля, с оранжевите си коси, с размазаното оранжево червило, смазана от самотата на детето, смазана от самотата на вселената, която прииждаше от всички посоки и се превръщаше в нейна собствена, и понеже беше безсилна да понесе толкова много самота и не знаеше какво да направи с нея, нито как да се възползва от жестоката й свобода, жената просто стисна очи.

Стискаше ги с всички сили, но погледът на детето проникваше в нея дори през дебелите ципи на клепачите й. И пак през стиснати клепки жената успя да види как детето разпери сини криле, огромни върху хилавото гръбче, блестящи, сякаш избродирани с невероятно фин нежен рисунък от изключително тънко копринено макраме в цвят аквамарин, обрамчени по края с по-тъмносиньо, в този миг слънцето за последно се показа иззад облаците, огря кремавото личице с високи скули, а изпод крилете на детето се разсипаха каскади от ослепителни искри, неудържим тик разтрепери долната й устна, цигарата се отлепи от ъгълчето на устата и падна в скута, тогава тя помръдна ръка, избута с нокътя на показалеца си живото въгленче, което вече бе прогорило плата на роклята, то падна в сухата трева и след малко там задимя. Жената се опомни, скочи и започна да тъпче тревата.
Когато спря и се огледа, видя, че детето и възрастната жена бяха си отишли.

Roman Керана Ангелова е автор е на стихосбирките: „Лято“, „Подземна река“, „По-беззащитни глухарчета“, „Катокала“, на повестите: „Зана“, „Папазини“ и на романите: „Елада Пиньо и времето“ (2003) и „Вътрешна стая“.
Романът “Вътрешна стая” (2006) излезе в издателство “Знаци” и е носител е на наградата “Пегас”, номиниран за наградата “Хеликон”.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

9 Kоментара за сега ↓

  • Pink // 1 май, 2008 //

    Интересен текст, библейски и мистично звучи. С удоволствие ще прочета целия роман.

  • Alberta // 1 май, 2008 //

    Моето усещане за последната част на откъса.

    Fotografia na Alberta

    Поздрави! :)

  • La Luna // 1 май, 2008 //

    Много ми хареса особено откъсът, свързан със самотата във всепоглъщаш план, поне така аз го усетих:

    “… смазана от самотата на детето, смазана от самотата на вселената, която прииждаше от всички посоки и се превръщаше в нейна собствена, и понеже беше безсилна да понесе толкова много самота и не знаеше какво да направи с нея, нито как да се възползва от жестоката й свобода, жената просто стисна очи.”

    Поздравления към авторката!

  • scribo // 2 май, 2008 //

    Блатото, паяжините, паяците, кръстоносците натрапливо изпълват виденията ни. Но и морето … какво избавление. И децата … каква надежда за бъдеще.

  • pinyo // 2 май, 2008 //

    Това е романът на романите! Поздравление за сайта, че е публикувал откъс, но трябва да се прочете цялата книга, за да се усети цялата магия

  • veleka // 7 май, 2008 //

    Керана – име, което ще се чете и препрочита! Страхотен човек и Бургас е щастлив, че я има! А върху книгите и много дипломни работи ще се пишат, както каза Митко Новков!
    Силна прегръдка от мен, приятелко!

  • marta // 8 май, 2008 //

    Keрана, пожелавам този дълбоко земен и висок космос на твоите книги да стигне до повече читатели. Верни и благодарни читатели.

    Благодаря ти!

    Дора

  • antula angelova // 9 май, 2008 //

    Благодаря за думите!
    Ние в Бургас обичаме да си цитираме едни на други онзи знаменит стих на Ян Твардовски: ” Нека побързаме да обичаме, хората толкова бързо си отиват!” Изглежда, не се страхуваме да си оставаме по бургаски старомодни и не толкова “в час”, що се отнася до крайните състояния на днешната литература. Надвесени над глъбината на морето – само по себе си грандиозен постмодерн ! – може пък и да сме схванали, че съдържимото на нашето море е непроменяемо, независимо от разрушителната му същност! Така че, няма значение как през сезоните се променя синьото на свободата – тя си остава, каквото е!
    Благодаря ви. Аз наистина ви обичам.
    Керана

  • ve // 11 май, 2008 //

    Прекрасно!

    Благодаря!!!

Коментирай