Public Republic Art Studio

Средно аритметично

30 април, 2008 от · 2 Коментара

Велислав Тодоров

Myjki portret
Снимка: Simon Pais-Thomas

От малък съм си леко странен. Не знам на какво се дължи. Дали на това, че все съм сядал на котлона, когато е включен, или че все съм си блъскал главата в хладилника, така и не стана ясно, но пък и какво значение има.

Имам няколко не съвсем нормални (според другите) навика, откакто се помня. Единият е да смятам номерата на колите – елиминирам буквите, разделям четирите цифри на двойки, събирам двете двойки, после от първата вадя втората, след това от втората първата. След пети клас се научих как се вади по-голямо число от по-малко и няколко дни не бях на себе си от мисълта, че съм пропуснал поне 200 номера, защото не съм знаел, че и това е възможно. Добре че нямаше много коли по ония времена.

Вторият е да чета всичко наобратно. Виждам някой надпис някъде и веднага го прочитам отзад напред. Интересни неща съм наблюдавал. Женските имена, които са най-популярни, звучат някак ориенталски – Мария, Елена, Венета, Таня. Имената на градовете, прочетени наобратно ме пренасят в световете на Толкин и Урсула Ле Гуин – Бургас, Каварна, Мелник, Враца.

Полудях, когато разбрах, че има думи, които звучат по същия начин независимо от посоката на прочит, да не говорим за цели изрази – наган, ротор, невен, капак, казак, бял хляб, алена фланела. Страхотия! Побъркваха ме тези думи, заспивах с тях, сънувах ги и се будех нахъсан да открия още. Мислех си, че с годините ще отмине. Не се получи.

Третият е да пресмятам колко дълго ще живея. Той е най-сложният и най-тежкият, защото зависи от продължителността на живота на други хора – хора, които не познавам и не искам да познавам.

Щом реша да направя подобна сметка, излизам и гледам некролозите – събирам наум годините, на които са починали хората и после изчислявам средно аритметично. Полученото число са годините, които ще живея. За да не се обърквам колко некролога да сметна, реших, че в дните, когато съм решил да проверя дълголетието си, ще смятам в зависимост от датата.

Днес е шести. Тръгвам и без да изглеждам много любопитен, приближавам стълбовете, гледам и смятам. В началото си носех тефтер и химикалка, но с годините се научих да се справям без тях. Навикът с номерата на колите си каза своето. Обикновено имената не ме интересуват.

Хората не си избират нито тях, нито родителите си. Избират колко да живеят обаче. Понякога други избират вместо тях. Денят се очертава дълголетен – 89, 65, 81, 70, 100, 27. На последната цифра се сепвам. Има снимка, рядко се заглеждам, но този път не се сдържах. Мъчно ми е, ако некрологът е на млад човек. Някак си не ми се струва редно.

Познавам я, усещам как ме втриса и наоколо нещата избледняват и се изкривяват. От години не я бях виждал, дори не се бях сещал. Сега си спомням, че името й се четеше по един и същ начин в двете посоки и аз я запалих с навика си за обратния прочит. Виждахме се често и се забавлявахме, четейки от дясно на ляво цели книги. На некролога под името й е изписано с едър удебелен шрифт “ТЯ БЕШЕ РАЗЛИЧНА И ИСТИНСКА”.

Никога през живота си не бях срещал по-различна от нея – при среща се натъжаваше, подскачаше от радост, когато си тръгвах, целуваше се с отворени очи, молеше ме да свърша по-бързо, когато се любехме, ходеше гола вечер, без да дърпа пердетата, и се заливаше от смях от смаяните погледи на съседите. Не затваряше след себе си врати, прозорци, чекмеджета и шкафове, обожаваше да се чеше в брадата ми. Става ми неприятно от тези спомени.

Няма нищо по-мъчително и болезнено от хубавите спомени. Внезапно осъзнавам, че не съм срещал по-истински и естествен човек от нея. Защо трябва да изгубим някого, за да разберем какво е бил за нас наистина? Всеки път, когато беше с мен, чупеше или изхвърляше някоя своя вещ.

Вярваше, че приятен миг в комбинация с някаква незначителна загуба или неприятност усилва преживяването и се помни по-дълго. Искаше да запомни миговете с мен, да запомни мен. А аз я бях забравил. Колко лесно умират тези, които забравяме. Замислям се дали не съм виновен за смъртта й и ми става неприятно.

Усещам до себе си нечие чуждо присъствие, сепвам се и се връщам в действителността тежък и лепкав от спомени. До мен стои клошар с цигара в уста и ме гледа с очакване. До него върти опашка дружелюбен пес. Досещам се какво иска и му подавам запалката си, той пали, притворил очи, всмуква дълбоко и ми я връща. Поглежда ме, поглежда и некролога зад мен и пита: “Познавахте ли я?” Не мога да му отговоря. Просто не знам отговора.

Възможно ли е да познаваш някого, кога разбираш, че го познаваш, какво означава това и не боли ли повече? Стоя и го гледам. Мъжът се усмихва и продължава по пътя си, обяснява нещо на кучето, а то разбиращо го гледа. Дълго гледам след тях. Усещам, че им завиждам.

Обръщам се към некролога, щраквам запалката и я поднасям към изсъхналата хартия. В началото тя се противи и гърчи, след секунди обаче поддава и пламва, отлюспвайки се от грапавия стълб на малки черни парчета. Последни изчезват годините – 27. Сещам се за целта на днешното си излизане и пресмятам. Получавам 72. Прилична възраст. 72 е обратното на 27. Усмихвам се. Винаги вярна на себе си. Винаги наобратно.

Може би само ако бъдем верни на себе си, сме истински. Докосвам саждите по стълба, петното е топло и леко влажно. Останала е хиксовидна тъмна следа. Там някой е намазал лепилото на гърба на некролога. Никога не искам да съм на негово място.

Тръгвам си. Благодаря й. Спокоен съм, защото знам къде отивам.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • Vanya // 30 апр, 2008 //

    Истинските неща са простички, конкретни, делнични… Вълнуващо е да откриеш дълбочина зад непретенциозното! Индивидуалните ни странности чертаят пътя към личните ни прозрения, помагат ни да се себепознаем стига да имаме сетиво и чувствителност да улавяме скритите им послания. Търсещият дух намира независимо къде и как.

    Поздравления за истинската история!

  • Pink // 30 апр, 2008 //

    Развълнува ме този разказ, пък и въпросите в него са вселенски и много човешки. Чувствам се потвърдена в желанието си да не се променям до неузнаваемост, така че да спра да се харесвам на себе си. Но това разбрах едва след като за известно време бях подвластна на авторитарно присъствие в живота си. Сега вече не. Сега съм себе си.

    Много хубава история, както и останалите от същия автор. А разказът “Ивака” успя да ме разплаче.

Коментирай