Public Republic Art Studio

Вятърът

29 април, 2008 от · 2 Коментара

Десислава Лазарова

Jena
Снимка: rent-a-moose

Той се появи на площада пред училището като оживяла девича мечта. С кожени дрехи и Харли Дейвидсън. В ония години тези мотори бяха също тъй редки както белите лястовици.

Другите момичета зяпнаха черните му небрежно разпилени коси и неустоимо сините му очи, Рая не откъсваше поглед от мотора му. Беше огромен, колкото кола, но изящно издължен, като вълк-единак, с плосък корем и стройни хълбоци, като мускулест див кон, риещ нетърпеливо с копито, черен, с проблясващ карбуратор. На челото му като рога на породист елен стърчаха две извити ръкохватки.

Педалът за газта запружинира под черния кожен ботуш, утробата на гигантската машина запърпори тихо, после тя цялата завибрира, оживя, напрегна се с игриво ръмжене, готова да погълне всички километри, които й се изпречат на пътя. Рая усети под сърцето си глухото бумтене на мощния мотор и примря от копнеж, а очите й се изпълниха със сълзи. Цялото й същество се устреми към черния звяр, готово да му се отдаде завинаги, диво и безпаметно, както може само младостта.

- Ела – каза й той, – ела да те повозя.

Рая прекрачи коженото седло, хвана се здраво за металната рамка на облегалката, краката й сами намериха опора.

Провряха се като черен вихър през тесните улици на града и полетяха през пожълтялото поле. Над главите им като огромен копринен парашут се разтвори необятният блестящо син небосвод. Кротки млади слънчогледи се вторачиха в тях от двете страни на магистралата.

Отпърво вятърът се нахвърли насреща им с яростна сила. Сякаш искаше да ги издуха от пътя. После се случи нещо странно. Той се укроти, обгърна ги ласкаво, потече като река около тях, понесе ги на могъщия си гръб. Рая усети как олеква, как вятърът преминава през нея, как се слива с вятъра. И вече не беше ясно кое е вятърът и кое е тя и нямаше значение. Една стара буца в гърдите й олекна и се стопи без следа.

Денят вече умираше, когато спряха край пътя и тя го помоли да покара сама. И внезапно заплака, озарена от кървавия залез. Плачеше и не можеше да спре.

- Искам сама!
Той поклати глава.
- Много си лека за него. Не бива!
- Моля те, искам да го покарам сама!

Той я изгледа втренчено. Отмести очи, взря се в потъмнялото поле и проговори със свито гърло.

- Искаш да го пришпориш към ръба на някоя скала и да полетиш с него оттам, нали!
Рая заплака още по-силно.
– И аз исках отначало. Но все отлагах. Хареса ми да усещам как вятърът тече през мен. Знаеш ли какво е казал Канети за вятъра?

Рая поклати глава.

- Че той е единственото свободно нещо в човешката цивилизация…
Рая подсмръкна, изтри сълзите си с длан и го погледна с внезапна любов. Беше като нея. Хубав, рошав и див. А чете Канети.

Искаше да бъде като него. Искаше да бъде мъж. Силен и свободен, с черно кожено яке и кожени панталони, с ботуши. Да се носи с вятъра на своя черен звяр. В студ и в пек. С черния овален шлем. Като рицар на вятъра. Като дете на вятъра.

Отбиха в един черен път и дълго гледаха залеза, безмълвната агония на небесата, съвсем забравили себе си, самотни и дребни сред притихналите ниви. Виолетовите пожари на запад изтляха в жарави от розова пепел. Излезе вятър. От ръба на хоризонта се надигна сива ивица и погълна розовото. Беше нощта. Надигна се от низините, от земята като тъмна мъгла и скоро ги обгърна от всички страни.

Рогатият черен звяр беше свел уморено глава в мрака край пътя, блестящото метално тяло излъчваше животинска топлина и дъх на бензин. Вятърът гонеше леки вълни по житната повърхност, люлееше и разбъркваше житата, провираше се между стеблата и нощта се изпълни със сухия шепот на натежали класове и остри листа и уханието на рохка пръст.

Ръката му се плъзна под блузата й с вятъра, хладна и лека като него и гальовна. Рая се остави доверчиво на тази струя от нежност, която облъхна парещата й кожа, гърдите й и я изпълни с тъга. После усети устните му върху устните си, взря се в очите му, докосна лицето му и едва сега осъзна колко е хубав, толкова отчайващо хубав, че дори не бе посмяла да си го пожелае, там, на площада пред училището.

Не разбираше какво прави с него върху коженото яке, сред житата, край огромния мотор, извисяващ се самотен в мрака, не разбираше нежността на устните и ръцете му, но и не искаше да знае. Копнежът се надигна в нея и я изпълни цялата с някаква лека материя, материята на екстаза, от който Рая сякаш започна да се топи, да се отделя от тялото си и да витае около себе си, около своето и неговото тяло.

Притискаше се и се галеше в него и все повече се втечняваше, олекваше, превръщаше се във въздушна ласка, във вятър, който гали тялото му, устните му, очите му и нехае за целия останал свят, съвсем свободен, в блаженство. И тогава внезапно разбра, че това, което се случва с тях, е любов. Беше божествено. Беше любов със самата любов.

Години по-късно, след като той все пак се хвърли от ръба на една скала, а Рая се научи да бъде жена, всеки път, всеки миг, когато си спомняше за него, тя знаеше, че в онзи ден той й бе спасил живота.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • otchelnik // 30 апр, 2008 //

    И на мен ми се е искало да напиша такъв разказ… ВЯТЪРЪТ най-вероятно е материята, която ни липсва и която най-малко забелязваме… Очаквам Авторката Десислава Лазарова…

  • scribo // 2 май, 2008 //

    Знам ли … Може пък ВЯТЪРЪТ да е материята на свободата…

Коментирай