Public Republic Art Studio

Най-забранената област

16 април, 2008 от · 7 Коментара

Десислава Лазарова

Jena
Снимка: mark sebastian

Думата “харем” идва от арабски
и означава забрана…

Аве е химичка. Прави рубини. В лаборатория, под високо налягане. Наричат я богинята на рубините. И тя така се чувства. Е, ако не богиня, то поне царица, ако не царица, то поне любимият й алхимик. Нетърпеливото отваряне на центрофугата – колко големи сме ги докарали този път – не е по-различно от тръпката на алхимика, който е сипал в ретортата глина и живак и чака да се получи злато. Аве обожава да прави от нищо нещо. Обожава високото налягане. Само тогава усеща, че истински живее. Макар че рубините все пак са синтетични.

Но кой знае, мисли си Аве, кой би могъл да каже кое е по-истинско – да ги копаеш или да ги сътворяваш от нищото! Тя мечтае да получи камък, който изобщо не съществува в природата, неземен камък, най-красивия, не от природата, а от нея. Двойно природен, така да се каже. Аве има душа на експериментатор, самата й душа е лаборатория и въпреки високото налягане, а може би тъкмо поради него там всичко е съвсем автентично. Такава душа не се побира в дребни човечета.

Обаче да не си помисли някой, че с широко сърце и дръзка душа се живее лесно. Непрекъснато изникват проблеми и то от най-неочакван характер. Ето в този момент например Аве виси в хамака, провесен на балкона й, дъвче замислено върха на молива си и крои планове как да си направи харем. Няма шега. Харем, в който да побере някак мъжете на своя живот. Това може би звучи лекомислено и Аве действително съзнава колко непосилна е подобна задача, но предизвикателството си заслужава, пък и тя е последният човек, който би подвил опашка пред такъв грандиозен експеримент.

Ала не само изследователска страст, самата насъщна необходимост тласка мислите й в тази еретична посока. Истината е, че броят на мъжете в нейния живот неконтролируемо нараства. В същата прогресия расте и неспособността й да отдели само един единствен сред тях и да го сложи на трона до себе си.

Аве отдавна е престанала да се чуди на своите магнетични свойства, подозира, че се пораждат от високото налягане, но няма време за по-задълбочени разсъждения, защото необичайните обстоятелства я притискат от всички страни, а опитите да се справи с тях по рутинен начин се увенчават с провал.

Напразно се затваря дни наред в лабораторията, без да вдига нос от центрофугата, напразно драще до изнемога формули и гледа свирепо досадниците.

Има дни, в които напрежението просто избива навън. Тогава нищо не е в състояние да задържи презрамките й на мястото им, копчетата на строгите й рокли сами започват да се разкопчават, тъкмо докато обяснява на някой слисан бизнесмен колко важно е да финансира проекта й за по-модерна лаборатория и когато горкият човек вече е готов да финансира не лаборатория, ами цял завод за Авета, тя изведнъж съзира пробойната в иначе така деловата си премяна и, слисвайки окончателно бъдещия си благодетел, започва бърже да я запълва, сиреч закопчава.

Но вместо да върне нещата по местата им, откровената й дистанцираност само ускорява техния неумолим ход. И преди да е разбрала как, Аве се озовава въвлечена в нова приятелски-делова, но с по-дълбок неясно-ясен подтекст връзка, която заплашително клони към познатата й буриданова дилема: как избирайки един мъж, да не загуби останалите.

Тя в никакъв случай не иска да се лиши от своите мъжки приятелства, от изкушението да балансира по тънката черта между любопитството, провокацията и желанието. Знае, че тъкмо там е най-неизследваната територия, неясната гранична бразда, зад която човекът наистина става свободен. Досеща се, че тъкмо там е най-забранената област и това я навежда на мисълта за харем.

Харем всъщност означава забрана. Забрана за достъп. Забележително е, че мъжете копнеят да затворят своите жени в харем. Аве обаче не би искала да затваря своите мъже зад златни решетки, те й харесват така: случайните разговори в тишината на обедната почивка, прибирането вечер, бавното прощаване с деня, забравата, докато бродят с ръце в джобовете по кривите улички, сутрешните срещи с още непомрачена свежест, с лица, озарени от надеждата, че нещо ще се случи, нещо хубаво, обича съботните следобеди в някое кафене, скрито от оживлението на големите улици, бавните или припрени разговори, спокойствието или трескавостта.

Понякога е по-убедителна, когато мълчи, когато оставя разговорът да следва морния ход на горещите летни часове, в очакване на свежия полъх откъм планината привечер. Друг път надделява неудържимото вълнение да кръстоса шпага с друг ум, с друга припламваща зад нечии внимателни очи мисъл. Всяка дума е хвърлена ръкавица, дуелът е на косъм, ще има ли пронизани и окървавени? Аве обича тази игра на думи, на погледи, на нерви, игра с мълчание, с жестове, с банални фрази, изречени не когато трябва и от това изпълнени с двусмисленост.

Не обича прехласнати мъже, те са толкова мили и безпомощни, толкова скучни. Обича след това. Обича да ги върне на земята. Да види как стъпват по нея. Мечтае си за мъже, които и по земята летят.

Но случва се разговорът да не тръгне. Или пък веднъж тръгнал, веднъж припламнала искрицата, внезапно да замре, да се запъне, ни напред, ни назад. Остават само телата, по-силни от другото, като препятствие, което трябва да се преодолее, за да продължат напред, опасна преграда, защото е възможно зад нея да няма нищо, сляпа улица, глух коловоз. Аве дебне очите срещу себе си, челото, всеки жест, всяко движение, всяко неволно трепване, притваря очи и пита своето тяло, толкова е крехка нишката, толкова измамна, достатъчно е и най-смътното съмнение и тя настръхва, отдръпва се, защото не иска неприятности, а те винаги така започват – в миг на невнимание.

И затова рядко се решава да тръгне оттам. При все че е изкусително да усетиш първо с тялото си чуждата мисъл, воля, силата и слабостта, колебанията и озаптяването им, увереността на опита и припряността на съмненията, да се довери само на тялото си и после с възхищение и възторг да се убеди, че не е сгрешила.

Аве рядко допуска в леглото си своите мъже. Влага цялата си сила в пътя, води, предизвиква, провокира, изкушава, разочарова се или се очарова, държи ги нащрек. И всъщност така си представя своя харем. Място, където ще ги събере, за да се научат да бъдат силни. Не място, а предизвикателство – да се видят един друг, да се приемат един друг, да се научат да вървят по пътя си с широко отворени очи.

Ще се наложи да прибере там и жените им, защото повечето от тях си имат жени или постоянни приятелки, убежища за всекидневието и в случай на провал, всички тези нейни мъже, толкова настоятелни, толкова нетърпящи съперници, толкова ожесточени да постигнат своето, макар сами да не знаят какво е то; някои от тях дълбоко в себе си или съвсем открито я мразят, ах, как я мразят, защото тя иска, а те не искат да пораснат, защото тя не иска, а те искат да играе тяхната детска игра на принца, който винаги получава принцесата. Има такива, които изчезват вбесени, за да се появят след време, необичайно спокойни и толерантни, но бързо става ясно, че просто проверяват дали мястото е свободно и какви са шансовете да го заемат.

Как да им обясни, че няма такова място, че не е ни принцеса, ни царица, а вятър, дъжд, вълна в морето, все такива неща, които не можеш да имаш, скъпоценен камък, какъвто в природата няма, още неполучен под високото налягане в ретортата, тя е камъкът, но тя е и ретортата, на малцина е по силите да я имат.

Аве не разбира тяхната ревност, не разбира и ревността на техните жени, малкия свят, в който са се затворили доброволно, оградили са го и го бранят безсмислено, само за да не прекрачат в онази най-непозната и най-забранена територия, където човекът е свободен.
Харемът не би трябвало да има ограда, размишлява Аве.

Ще бъде хубава голяма къща, на върха на потънал в зеленина хълм, бяла, с много прозорци. Понеже си избира все странни мъже, а дори и онези, които не си избира, също са странни, тя ще трябва да помисли и за странните им хобита, забавления, развлечения. Ще трябва да обмисли какви ли не подробности, включително и жените им, които почти не познава, но които със сигурност ще създават неприятности.

Ще се наложи да ги омагьоса някак. Ще им организира център по пластична хирургия. Те разбира се ще интригантстват и ще се пререждат, но в края на краищата един ден всички ще са минали под ножа и ще станат съвършени. След като станат съвършени, ще трябва да ги научи на любов. Това вече ще е трудно, защото изисква търпение и постоянство, и някаква дарба все пак, но в края на краищата поне ще им запълва времето. Аве се разсмива от сърце в хамака си, представяйки си как през почивките тези жени търчат насам-натам по коридорите, съвършени, и как целият храм, пардон харем усилено изучава любовното изкуство.

Едновременно с това ще вървят всевъзможни други занимания по всевъзможни други неща. Скуката ще е забранена дума в харема. Е, ще трябва да продължат да ходят на работа и може би тя ще им се види по-приятна, след като вече са усвоили и придобили толкова съвършенства.

Ще трябва да помисли и за това как да осигури на своите питомци възможност за усамотение, каквато малцина имат в другия си живот. Затварят се в домовете си, превръщат ги в крепости, но никога не успяват да останат сами в тях. С времето загубват и желание – главите им вече са пълни с толкова чужди гласове, че е невъзможно да чуят собствените си мисли.

Хубаво ще е в моят харем, протяга се Аве в хамака, любовта ще е като хляба и водата. И всеки ще се чувства точно толкова свободен, колкото му се иска. А после някой ден един по един или по двама ще започнат да си тръгват. Ще идват нови, а някои вече няма да имат нужда от мен…

А аз ли … аз ще се промъквам нощем по коридорите с голям старинен свещник в ръка, ще се вслушвам усмихнато в шумовете зад вратите и ще влизам понякога някъде, където е съвсем тихо… А после ще се скривам в моята лаборатория, тя ще бъде на покрива, на кръглия й свод ще има множество кръгли прозорци, и там над ретортата, обляна от звездна светлина, ще търся моя несъществуващ камък.

Всичко това са, разбира се, само шеговити размишления в един ленив летен следобед. Как беше го казал Жоржи Амаду… един мъж не може да има всички жени, но може поне да помечтае…

Десислава Лазарова е родена на 23 януари 1964 г. в Бургас. Завършила е немска гимназия във Варна; психология, немски, културология в Софийския университет.

Преводач и автор на свободна практика. Натрупан опит за света извън литературата като психолог в охранителна фирма и брокер на недвижими имоти.

Публикувала е във в. Пулс, в. Култура, Liternet. Създава си име на преводач с: Освалд Шпенглер „Залезът на Запада”, Карен Глой „Разбирането на природата”, Хаген Шулце „Държава и нация в европейската история”, Холгер Калвайт „Лечители, магьосници, шамани”, приказките на Е.Т.Хофман и Ерих Кестнер, а в една по-популярна категория: Йозеф Киршнер „Изкуството да бъдеш егоист”, Харви и Мерилин Дайъмънд „Сила за живот”, Ричард Озбърн „Първичен инстинкт” и др.

Roman През 1998 г. излиза първата й книга с вълшебни истории „Вълшебни приказки за Тик и Так”.

През 2007 г се появява първият роман „Джиесем” на Десислава Лазарова, една история от българския преход.

Това е и прощъпулникът на издателското й ателие „Скрибо”, в което предстои да излезе още една вълшебна книга „Мухата-детектив”.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

7 Kоментара за сега ↓

  • otchelnik // 16 апр, 2008 //

    Интересен автор е Десислава Лазарова. Бих искал да се запозная с нея, нейни текстове да се появят по страниците на списание ПРОСТОРИ…

  • anna-maria // 16 апр, 2008 //

    Харесва ми, че разказът предполага няколко нива на четене – като едното от тях е по-леко, с чувство за хумор и намигване. А другото – по-сериозно и задълбочено, психологически подплатено. Допада ми точно това съчетание и талант на авторката да достигне до повече хора с посланията си, без да ги натрапва и парадира с тях. Много приятен за четене разказ.

  • lussi7 // 16 апр, 2008 //

    Мнгопосочно… Трябва да го изчета пак, увлече ме…

  • scribo // 16 апр, 2008 //

    Дълго престоя в чекмеджето ми този разказ, преди да събера смелост да го покажа на някого. Чудех се как ще се възприеме. На Натали, разбира се, изобщо не й мигна окото, а както виждам, същото е и със забележително интелигентните посетители на този сайт. С удоволствие ще се свържа с Вас, г-н otchelnik, тъкмо ще споделим отшелнически опит. Къде може да се открие списание ПРОСТОРИ?

  • Alberta // 16 апр, 2008 //

    Ех, че хубаво! :) И каква случайност, че точно днес попаднах на това:

    ————
    “Това е невъзможно – казала Причината.

    Това е безразсъдство! – отбелязал Опитът.

    Това е безполезно! – отсякла Гордостта.

    Опитай … – прошепнала Мечтата. ”

    /неизвестен автор/
    ————

    Май няма случайности.
    Поздрави!

  • ve // 16 апр, 2008 //

    “А аз ли … аз ще се промъквам нощем по коридорите с голям старинен свещник в ръка…”

    Много ми харесва! Поздравления!

  • scribo // 17 апр, 2008 //

    Благодаря Alberta, благодаря Ve! Никакви случайности няма, но е нужно време, за да проумее човек това. И пак с времето най-безумните ни хрумки се оказват най-смислените.

Коментирай