Снимка: terren in Virginia
Ела насам. Приближи се още мъничко. И още, и още… Допри върха на носа си до моя.
Стой така и ме гледай. В очите само ме гледай.
Какво виждаш?
Сега завърти главата си наляво.
Какво виждаш?
Сега надясно.
Опиши ми!
Очите ми са две, три, четири… Веднъж подредени в равностранен триъгълник, друг път – в разностранен, ъглите се гънат, изместват, размиват. Кривотата се одухотворява – с очи.
Разбра ли сега Пикасо?
Гледната му точка?!
Можеш ли да портретираш така мен и всички човеци, които са те допуснали до върха на носа си?
Картината не е естетичен апогей, но е нещо друго, което в изкуството наричат сюрреалистично, а то е свръхреалистично в живота.
Очите жарят от близостта, сълзите напират – да я преодолеят. Зениците се множат, а с тях и душата, от която напира другият.
При толкова скъсена дистанция другостта е
близка
съкровена
калейдоскопична,
грозна,
изкривена.
Преодолима ли е?
Или в това е търсенето й?
Изплакване в невъзможността за фокус…
До слепота!
8 Kоментара за сега ↓
veleka // 12 апр, 2008 //
Много издържан и интересен текст, докосна ме;
и както би казал Чоран: има дълбочина в незавършеността,
и това го прави достатъчно модерен!
Alberta // 12 апр, 2008 //
Много добре уловен момент. Харесах!
http://ru.youtube.com/watch?v=G2wyyP88SSQ&feature=related
Didkata // 12 апр, 2008 //
Другият или другостта могат да бъдат позитивни или негативни, в зависимост от собствената ни житейска философия. Ако човек тъне в собствените си комплекси и нехаресване - може и да е не в състояние да оцени качествата на другия, да ги поощри или уважава. Ако пък е прекалено самовлюбен - опасността е същата. Най-трудно е да се намери балансът.
Vanya // 12 апр, 2008 //
Написах текста като в омая - беше в емоционално наситен момент, тежък, задушаващ, труден за осмисляне и преодоляване. Нямах усещането, че има завършеност, към която се стремя, пишейки. Беше просто вид себеизраз, някакъв вид осмисляне на момента.
Благодаря на всички, които изразиха прочита си. И особено специално на didkata, чието мнение ме накара да събудя едно скрито послание към себе си.
Спомних си, когато за първи път ми хрумна метафората за Пикасовата гледна точка. Тогава възторжено обяснявах, че когато погледнеш когото и да е отблизо, няма начин да не се сближите, да не се почувстваш дълбоко, съкровено. От близка дистанция хората всъщност са еднакви и в това е чарът - само отблизо суетата за другия е преодолима и остава единствено усещането за пулс, кожа, допир, нежност, съкровена близост, чистота.
А сега… подсъзнателно в текста си съм сменила гледната си точка. Използвала съм познатата си метафора неочаквано и за мен самата.
Ако другите са оледалата ни във всеки миг, то в моя конкретен момент на близко гледане/виждане аз съм видяла кривота и грозота, а не очарование - дали от суета, или с комплекса си - все едно. Ранимостта ми е била знак, че не се справям със себе си (другият/другите са само средството да се познаем).
Благодаря за пробуждането.
И нека текстът завърши с “До красота!”
Feq // 12 апр, 2008 //
Да, мила Ваня, вероятно Пикасо е “виновен” за подсъзнателното ти отклонение. В грозотата също има красота!!! Когато сълзата я фокусира…
ve // 13 апр, 2008 //
Ваня, благодаря Ви!
Написаното е прекрасно!
zdratch // 13 апр, 2008 //
Великолепна поезия в проза с философски подтекст! Изпитах удоволствие да прочета. Искрен поздрав, Ваня!
Emiliya Avginova // 14 апр, 2008 //
Ваня, чудесно е, че това “Изплакване в невъзможността за фокус…” ни кара да не се примиряваме, да се опитваме все повече и по-усилено да търсим възможност за фокусиране в онова, което ще ни помогне да познаем другия. Задължително е човек да допре върха на носа си до върха на носа на другия… Всеки сам може и трябва да завърши търсенето… Нали?
Коментирай