Public Republic Art Studio

Из романа „Джиесем”

11 април, 2008 от · 4 Коментара

Десислава Лазарова

Peizaj
Снимка: jam343
….

Разлистването на дарбата е по-агонично от излюпването на какавида, по-апокалиптично от раждането на човек. То сякаш е срещу природата и затова се случва като умиране. С раздираща болка и изригване в центъра на съществото, преображение в самото него. Сетне идва опиянението. Защото всъщност се е случило откровение на природата, посвещаване в тайнството й.

Посветеният умира за себе си и се ражда за Вселената.
Всичко, което бе научила Калина в света на човеците, сега трябваше да бъде забравено. Трябваше да се върне към онова състояние в детството, когато не беше забранено да вижда нещата каквито бяха в себе си. Да остърже от мозъка и тялото си цялата култура, полепнала по тях, и отново да усеща с всичките си сетива. Нямаше право да се поддава на изкушения и илюзии, а да се стреми право към сърцевината на нещата. Притихнала в себе си, съсредоточена в съзерцанието си като малък женски Буда, тя се подготвяше за първото си голямо изпитание.

Дарбата избликваше в нея като млад извор, планински порой, вулканична стихия, разтърсваше крехкото й тяло като треска, понасяше я по шеметните вълни на вдъхновението, а после я захвърляше в мъглива пропаст от съмнения между дебнещи озъбени скали. Калина нямаше власт да избира, можеше само да приеме това мъчително проглеждане, съдбата си, и да й се посвети.

Социологичният експеримент беше приключил. Всъщност беше се оказал експеримент със себе си, но на нея й трябваше време, за да проумее това. Без да съзнава значението на постъпката си, тя бе направила нещо, на което малцина интелектуалци се решават. Беше се освободила от книгите. Хвърли се в живота с главата напред, както могат само силните хора. И вероятно затова редът на слабите не й допадна. Идеята да се смесва с масите излезе ялова. Тя беше замесена от друго тесто. Ясно беше, че трябва да търси мястото си другаде.

Но нещо съществено липсваше, за да реши накъде да продължи. Липсваха й образите на родителите й, чертите на лицата им, които да различава зад чертите на своето лице в огледалото. Липсваха й корените. Истинските й корени. И Калина реши да ги открие, като разкаже историята си. Но не отпред-назад, а като сглобяване на пъзел. Надяваше се, докато я пише, да запълни всички бели петна в душата си.

Трябваше да открие смисъла на това блато с червеи и водни лилии, демони и ангели, кръвопийци и спасители, на този кипеж, смешение на форми и безформено, свят, в който нищо не си е на мястото. Не само тя беше възел на расите, на Балканите, в тази цивилизационна яма, всички бяха такива. Сива, кална земя, набъбнала от ферментация, зловонна, лепнеща, червива. Тук всеки получаваше възможност да покаже най-лошото от себе си.

Блатото не е просто бездънна кал, то е бездната тук на земята, където умира и се ражда животът. В блатото твърдото отстъпва на течното, неподвижността на промяната. Пръстта е прогизнала от вода. Водата изпълва порите й, задушава я, задушава корените на растенията, те губят връзка с твърдата почва, губят почва под себе си, под тях дъното се превръща в гниещ торфен пласт, няма дъно, под измамната водна повърхност, обрасла с лилии, тинята е бездънна, ненаситна.

Но тинята кипи от сблъсъка на елементите, ражда живот, ражда нова твърд. Тинята затлачва водата, наносите натрупват тлъст плодороден слой, по-богат от най-богатия чернозем, изместват все по-плитката вода и накрая тръстиките я превземат. От водата, от течното, непостоянното възниква нова земя. Калта е материята на промяната, блатото – нейната утроба. Ужасът от злокобния свят на блатото е ужас на формата от безформеното, ужас и потрес от тайната на живота.

Калина преглеждаше записките на баща си, възкресяваше собствените си спомени, разходките, които правеха с него из града. Беше град на изгнаници. Бежанци отвсякъде, народи, които вече не съществуваха, и други, които се топяха пред безразличните очи на историята, и такива, които завинаги се пръсваха по света. Испански евреи, татари и черкези, прогонени от Кавказ, арменци, гърци, сърби, албанци, рагузи, турски кюрди, друзи, молдовци, белоруси, украинци, чехи. Морно място, тежко от история, от греховете на преминалите и изчезналите народи, гробище на историята, наказателна колония за оцелелите. Не можеш да го проумееш, можеш само да го обичаш или мразиш.

Но колко трудно беше да обичаш тази стъпкана от вековете земя, която още имаше сили да ражда плодове за децата си. Люлка на цивилизацията, потеглила после на Запад, за да се връща при корените си само като завоевател. И царство на победилия Санчо Панса, убил подло и погребал с почести оня лунатик Дон Кихот, защото му е дотегнало да се бие с вятърни мелници и предпочита вместо това да стане мелничар и да получи най-сетне своето от ветровете, под които е превивал гръб цял живот. Недолюбвана от съдбата, забравена сякаш от самия Бог. Защо отказваше да ги дари с малко утеха, защо беше затворил сърцето си за тях? Не се обичаха взаимно, нямаше по-безбожни хора от балканците. Дивите им планини бълваха еретици, бунтари, хайдути, конспиратори. А низините ги унищожаваха, редяха нанизи от главите им пред портите на градовете.

Тази непрекъсната принуда да преклониш глава, да се смириш, да се откажеш от гордостта си, от кръвта си, да се откажеш от себе си, за да оцелееш, накъде водеше тя? Този врящ котел от омраза, ненавист, злоба, лошотия, низки страсти, щеше ли той някой ден да прекипи и заедно с пяната да си отидат завинаги низшите духове? Беше ли изобщо съдено на човечеството да се освободи от земната кал? Болни бълнувания ли бяха пророчествата, че Балканите са реторта на народи и култури, в която ветровете неспирно извайват от кал и мътна вода новата раса на човечеството, онази, дето ще го въведе в златната му епоха?

Калина се чувстваше по-сама от първите изследователи на легендарния Нил. Не беше в Африка, а в самото сърце на Балканите, край долното течение на най-голямата европейска река, там където тя се затлачваше от наносите на цивилизацията. Европа не искаше да знае за задния си двор, нехаеше за сянката си, тъмно петно в географиите, скрито от непроницаема информационна мъгла, която ветровете не разнасяха. Необходима беше силата на древен заклинател на природните стихии, за да се разкъсат паяжините, да се разпръсне смогът на историята.

Имаше мигове, часове, дни на опиянение, когато се носеше толкова високо, толкова високо, че дъхът й секваше и, разтреперана, със сълзи на очи, тя гледаше, гледаше и гледаше и не вярваше на очите си. Имаше и страшни пропадания, когато зъзнеща, обезверена, изгубила опора, се сриваше и губеше всички нишки, които я свързваха с отсамното. И вече не знаеше през коя бездна лети. Имаше и нечовешка умора, когато сутрин нямаше сили да се вдигне от леглото, а от огледалото я поглеждаше старица.

Имаше я и всеобщата омраза, подклаждана неспирно от враговете й, омразата на падналите, които искаха да я повлекат със себе си. Имаше и кратки мигове на отдих, на неочаквана помощ, неясно с каква цел, тя винаги се питаше за целта на помощта. Имаше и мигове на откровение, когато над нея отново се спускаше онази любов и топлина, не когато беше по върховете или в бездните, а когато прескачаше отвъд тях и се озоваваше във вечността. А после отново невъзможността да понесе бремето си, желанието да избяга, да се избави, да се освободи от това тяло и този живот. И един все по-ясен глас дълбоко в нея, който я напътстваше и водеше.

Десислава Лазарова е родена на 23 януари 1964 г. в Бургас. Завършила е немска гимназия във Варна; психология, немски, културология в Софийския университет.

Преводач и автор на свободна практика. Натрупан опит за света извън литературата като психолог в охранителна фирма и брокер на недвижими имоти.

Публикувала е във в. Пулс, в. Култура, Liternet. Създава си име на преводач с: Освалд Шпенглер „Залезът на Запада”, Карен Глой „Разбирането на природата”, Хаген Шулце „Държава и нация в европейската история”, Холгер Калвайт „Лечители, магьосници, шамани”, приказките на Е.Т.Хофман и Ерих Кестнер, а в една по-популярна категория: Йозеф Киршнер „Изкуството да бъдеш егоист”, Харви и Мерилин Дайъмънд „Сила за живот”, Ричард Озбърн „Първичен инстинкт” и др.

Roman През 1998 г. излиза първата й книга с вълшебни истории „Вълшебни приказки за Тик и Так”.

През 2007 г се появява първият роман „Джиесем” на Десислава Лазарова, една история от българския преход.

Това е и прощъпулникът на издателското й ателие „Скрибо”, в което предстои да излезе още една вълшебна книга „Мухата-детектив”.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

4 Kоментара за сега ↓

  • Victor // 11 апр, 2008 //

    Определено съм заинтригуван от текста на Десислава Лазарова, досега бях чел само нейните силни и внушителни разкази и не знаех, че има издаден роман и то за прехода.

    Според мен текстовете за прехода са много трудна тема за българската литература, нещо като препъни камък.

    Харесва ми, че Десислава се заема с тази сложна и комплексна тема и я разнищва отвътре, прави психологическа дисекция на обществото, без да натежава текстът й. А това е талант. Поздравления!

  • Didkata // 11 апр, 2008 //

    Макар и само от един кратък откъс от роман си личи сериозността на творбата и дълбочината й. Ще прочета книгата с удоволствие. Благодаря за тази публикация.

  • Alberta // 12 апр, 2008 //

    Философски дълбок, изпълнен с послания текст.
    Поздрави!

  • scribo // 15 апр, 2008 //

    Благодаря ви и аз! Да се пише за прехода наистина е ужасно трудно. И писането, и проумяването на абсурда след толкова години слепота изисква грамадно усилие. Но си струваше … сякаш се прераждаш. Приключваш с прехода и навлизаш в същинския си живот. Благодаря и за жълтурчето на снимката!

Коментирай