Public Republic Art Studio

Творчеството е тайнство

14 април, 2008 от · 9 Коментара

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю с писателя Ангел Г. Ангелов

Angel Angelov

„Всичко, което обичаме или губим – вещи, същества, значения,
докосва кожата ни и така прониква в душата…”

Фернанду Песоа

Прозата на Ангел Ангелов ни среща с новородени светове и образи, непознати метафори и случвания, които са многопластови и особено мъдри. Творчество на автора е предизвикателство за задълбочен и внимателен прочит, при който се разкрива нова и истинска художествена Вселена..

Романът „Бъдещето на отминалото време” е повод за вътрешни открития, за търсене и намиране на отговори и въпроси, за дълбока размисъл пред широко отворените врати на вечните Несъответствия, които съпътстват нашия живот.

Подобно е и общуването с писателя, журналиста и редактора Ангел Ангелов – зарежда с енергия, приятно, истинско и лишено от суета. Всъщност думите са излишни за споделената ми среща с този интересен събеседник и мъдър приятел.

Какво е мястото и смисълът на изкуството в твоя живот?

Човекът е единственото същество, което създава изкуство и „консумира” изкуство. Всекидневното ми докосване до някакъв вид изкуство е част от естествения ми живот. А най-добре (според мен) е ако човек може да превърне живота си в изкуство. Някои успяват, аз не… За жалост…

Защо предпочиташ да пишеш проза, а не поезия?

Просто това мога. Донякъде… За поезията е нужна особена дарба. Явно не ми е дадена…

Какво е за теб срещата с един художествен текст?

Зависи от текста. Има чудесни високохудожествени текстове, които ме оставят сравнително равнодушен. Срещал съм и други, може би с не толкова високи художествени качества, които истински са ме вълнували… Може би е въпрос на резонанс…

Като редактор в сп. „Простори” какво е твоето разбиране за редакторската работа?

Работата ми като редактор в „Простори” заема сравнително малко място в общата ми заетост. Моето схващане за редакторската работа е следното: Редакторът не бива да се опитва да бъде съавтор на автора. Може да му каже своето мнение за текста и да го помоли да го промени или съкрати, добави, въобще да работи върху собствения си текст, така че той да добие вид, който да е приемлив за редактора. Или пък да го публикува така, както му е представен. Или да не го публикува… Въобще съм против грубата намеса. И винаги гледам текста, а не кой е авторът. Това е мой отдавнашен навик…

Кои са любимите теми в твоите разкази?

Трудно ми е да дам еднозначен отговор. Нима може човек да каже кои са нещата от живота?… Чувствителен съм към НЕСЪОТВЕТСТВИЯТА. Може би защото те станаха много ярки и гневящи…

Как би определил своя стил на писане на проза?

Откровено казано това не е моя работа. Пиша така, както ми идва. Понякога дори имам великолепното усещане, че някой ми диктува… Някои от критиците, които са казали по някоя и друга дума за скромните ми текстове твърдят, че не са много българските автори, които пишат по този начин. Не че е най-добрият…

Как би искал да бъдат възприемани творбите ти от публиката?

Е, няма автор, който да не иска текстовете му да не достигат до читателите. Онова лицемерно „пиша за себе си” издава неискреност и дори не особена интелигентност…
Разбира се, че бих искал моите работи най-напред да достигнат до подходящите читатели, а след това и да им харесат.

Но ако трябва да бъда съвсем откровен, ще кажа, че най-важното за мен е да успея да напиша текстовете, които ми се струва, че трябва да напиша. А за тяхната съдба ще се погрижи Времето. Сигурен съм в това. Искам да кажа, че не съм от авторите, които държат да получат лавровите венци тук и сега. Лавровите венци не ме интересуват…

Кога имаш усещането, че даден разказ е сполучлив?

Не мога да кажа кога, но винаги знам „станал” ли е текстът или не… След връчването му на Нобеловата награда попитали Хемингуей как се отнася към критиката. Той казал: „Спокойно. Когато ме хвалят, а съм написал боклук, аз знам, че е боклук. А когато ме ругаят, а знам, че съм написал нещо добро, аз знам, че е добро…” Искам да кажа, че авторът би трябвало да има безпогрешни рецептори за творбите си….

Кои са тенденциите според теб в съвременната българска литература?

Не се наемам да дам категоричен отговор на този въпрос. Но мога да кажа следното: Литературата (в това число и българската!) не е някакво статукво, тя е процес, живо същество от даден вид, което се променя и добива различни образи, но никога не умира.

Убеден съм, че традициите трябва да се уважават, но те трябва и да се обогатяват. В това и се състои истинското уважение към традицията. Смешни ми са самонадеяните автори, които мислят, че всичко започва от тях. Пруст казва някъде, че „Истинският живот, понятният и достъпният, единственият, който може да бъде пълнокръвно изживян, това е литературата”. Не че съм напълно съгласен с твърдението му, но ми е симпатична тази негова мисъл…

Обичаш ли да четеш модерна българска литература и кои според теб са отличителните й белези?

Разбира се, че обичам. Работата е там, че изборът не е голям. Все още „сюжетната проза” е преобладаващата, а големите постижения в нея вече са сътворени. Както казва една уважавана от мен литераторка, „нищо ново, всичко вече е казано…” Надеждата е в това, че животът се променя, а литературата е свързана с него. Нещо повече – тя е негово дете. А децата рядко са еднакви… Разликата ли? Разликите са много. В нашата литература има изкуствено създадени мъртви периоди. За жалост, те са следствие от мъртвите периоди в националния ни живот…

Кои са твоите любими съвременни разказвачи? А автори на поезия?

С риск да бъда обвинен в липса на категоричност ще кажа, че не мога да отговоря съвсем еднозначно и обобщено. Харесвам Андрей Платонов, Марсел Пруст, харесвам романите на Владимир Зарев, напоследък Иван Голев написа значими произведения. Добър роман е „Сабазий” на Кристин Димитрова. Значим български писател е Златомир Златанов. Франц Кафка, Борис Виан, Маркес са все автори, които обичам и дори понякога препрочитам…

От поетите бих споменал някои от българските, които високо ценя – Христо Фотев, Константин Павлов, Иван Динков, Борис Христов, Иван Цанев, а от по-младите Теменуга Маринова, Маргарита Петкова, Вера Балева, Димитър Калев, Красимир Симеонов. Талантлив поет е Валери Станков… Сигурен съм, че има още много даровити автори, които не споменавам, защото просто не познавам творчеството им…

На какво те научи работата ти като редактор на сп. „Простори”?

Човек докато е жив се учи. Тази банална истина и сега важи. Скромната ми работа в “Простори” отново ми показа, че стремежът към творчество е естествено присъщ на Човека. Ролята на съдник никога не съм играл – мисля, че дори за думите, които сме написали (или изрекли), има кой да ни съди. Така че разбрах – помогни, ако можеш, вместо да съдиш…

Можеш ли да си представиш да работиш като журналист?

Работил съм. В Радио Варна, в телевизията, във вестници… Истинската журналистика изисква енергия, доблест, себеотрицание, честност и… кураж. За жалост в днешния ни живот има малко истинска журналистика. Повечето е конюнктурна и продажна. Принципът „Човекът ухапа кучето” днес се прилага самоцелно и нефункционално… Темата е безкрайна…

Доколко насериозно трябва да се взема един творец?

В момента, в който авторът започне да се възприема прекалено сериозно, той вече се е запътил към творческата си смърт. Не че не бива да подхожда сериозно към заниманията си. Напротив! Създаването на някакъв вид творчество е твърде сериозно занимание. Мисля, че формулата е: Прави каквото трябва (или каквото можеш най-добре), пък да става каквото ще… И не мисли за признанието, за славата, за похвалите. Мисълта за тези изкушения е пагубна за хората, които се опитват да създават някакво творчество…

Какво е мястото на литературата сред другите изкуства?

Значимо. Да не кажа най-важно. Нима може да се създаде истински театър без качествен текст, нима стойностният сценарий не е в основата на едно значимо кинопроизведение. Но тук съществуват няколко подводни камъка, за които често не си даваме сметка. Словото, основното сечиво, с което си служи Литературата, като че ли е достъпно за всеки. Та нали то е и основно средство за общуване. Но когато то (словото) се използва като сечиво и градиво за създаване на Литература, неговата функция се видоизменя.

Много хора, които посягат към Словото, не осъзнават неговата нова роля и в резултат го използват не по предназначение. Така се раждат графоманските текстове… Цветовете, създавани чрез боите на художника, тоновете създавани от музикалния инструмент на музиканта не са толкова достъпни сечива. Там неудачите са много ясно различими…

Кога един автор на проза изпитва потребност да напише роман?

Не знам. Романът не се пише по-трудно от писането на добър разказ. Пише се по-дълго. А добрият роман трябва да ти е „даден”. Не си ли предназначен за него, той просто няма де се получи. Мисля, че най-вредно и контрапродуктивно е човек (автор) да каже: Ето, сега аз сядам и ще напиша роман. Или каквото и да е друго произведение. В творчеството има тайнство, а не само чисто технически усилия. Волево, със себенадмогване може да се изкопае някакъв изкоп например, но не и да се създаде художествено произведение…

Какви значения за заложени в заглавието на романа ти “Бъдещето на отминалото време”?

Ако се замисли човек Бъдещето на Отминалото Време всъщност е Настоящето. Поне такъв смисъл съм се опитал да вложа в това заглавие. Дали съм успял е друг въпрос. Въобще това (според мен) е (или трябваше да е) роман за НЕСЪОТВЕТСТВИЯТА. Нито У. е истински Учен, нито Б. е истински Богаташ, нито останалите Образи са носители на закодираното в прозвищата им значение. Но намерението е едно, а постигнатото е друга работа.

Има ли ден в живота ти, който би искал да се повтори?

Не. Животът на човека може да състои от хиляди различни дни. А може да се състои от един-единствен ден умножен по хиляди. Бих искал всичките ми дни да са различни. Дори и два еднакви не бих искал да има, колкото и хубави и желани да са…

Какво ще препоръчаш на младите автори, които пишат проза?

Твърде самонадеяно от моя страна би било да препоръчам нещо, на когото и да било. По-скоро бих пожелал на всеки, който е усетил у себе си порив към Творчество, да е верен на дарбата дадена му от Създателя. И да следва Божествената повеля…

За какво мечтаеш?

За живот без несъответствия… Зная, че е утопично. Но нека се стремим към такъв живот. Все някъде, в Безкрая, асимптотично той съществува…

Ангел Г. Ангелов е роден в Пазарджик. Живее във Варна.

Korica na knigataАнгел Г. Ангелов е автор на белетристичните сборници “Невъзможна любов” (1984), “Оживление в мравуняка” (1993) , “Плах опит за докосване” (2002) и на романите “Закуска по обяд” (1991), “Сутрешни залези” (2000; II изд. – 2000; издаден и на руски от московското издателство ПоРог, 2005) и “Бъдещето на отминалото време” (2006).

Интервюто направи: Наталия Николаева

Рубрики: Frontpage · Сцена

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

9 Kоментара за сега ↓

  • Free Soul // 14 апр, 2008 //

    Не съм филолог, нито пък пиша стихове или проза, трудно мога да изразя всички мисли, свързани с творбите на автора. Белетристиката му ми прави много дълбоко впечатление с философския си характер и художествени внушения наред с абстракни и необичайни персонажи и неповторим стил.

    Това не е проза за “бърза закуска”, а изисква сериозен подход и афинитет към задълбочаване.

    Но всъщност исках да споделя възхищението си от скромността на писателя, която прозира в цялото интервю, което пък само по себе си е много стойностно и съдържателно.

    Рядко срещана скромност наистина. Респект.

  • ve // 14 апр, 2008 //

    Радвам се на интервюто с Ангел Г. Ангелов!

    Това интервю е нов, честен и достатъчно примамлив път, по който да тръгне един по-широк интерес към уникалното му писане.

    Прозата на Ангел Г. Ангелов е мярка за читателска височина. За да я достигнеш – непременно трябва да се качиш по-нагоре – чак при небето на небето, където са неговите светове, създадени с невероятно въображение и мъдрост.

  • Temenuga // 14 апр, 2008 //

    Непосредствено след създаването, когато човек още си няма име, когато е все още условност, ето къде ги намираш героите си, Ангеле. Лошото е, че го живеем това и ще си останем само замисъл. Макар и божествен…

  • MATI // 14 апр, 2008 //

    Писател – high class, забележителен. Гледам на снимката на сайта ръцете на Ангел. Те са смирени, все едно топло са прегърнали целия свят. И ако това не е Любов… Ръцете на човека са продължение и отзвук на душевните страдания, пресяти чрез съзнанието и оживяли на белия лист. Подплатените с уродливост персонажи на автора са словесно гилотиниране на несъответствията и индиректно предизвикателство за стремежа към хармония. Върха на дървото се достига, когато човек започне да го катери, а Ангел носи тази харизма. Бъди здрав и да те преследва Доброто, Ани.

  • Angie // 14 апр, 2008 //

    Интервюто с Анел Г. Ангелов е интересно и ценно и преди всичко прави впечатление сериозността и задълбочеността на автора като нагласа към света.

    Имам един въпрос – какъв смисъл се влага в термина “сюжетна проза”?

  • Pink // 15 апр, 2008 //

    Пожелавам на автора здраве и още дълго време да го съпътства вдъхновението. Харесва ми нестандартното му мислене и стил на писане. Образите му са уникални – днес цял ден си мислех за Алчния от публикувания откъс, така се беше врязъл в съзнанието ми този умишлено деформиран образ. Уникален!

  • otchelnik // 15 апр, 2008 //

    Искрено благодаря на всички, които направиха усилие и прочетоха думите ми, които произнесоха (написаха) своите добри думи за скромните ми писания…

  • Кръстина // 17 апр, 2008 //

    Благодаря ти, Писателю:) Че ми спомни силата на своята безискусна реч и повличащите дълбини на своята магическа проза:) И ме упъти да открия сайта:)

  • otchelnik // 23 апр, 2008 //

    Angie, нищо укорително не е вложено в “сюжетна проза” – просто големите писатели от миналото са наблягали на разказаната история. И това е най-естественият белег на белетристиката. В по-нови времена това, като че ли не е достатъчно. Акцентът се измества към стиловите и езикови нововъведения. Би могло (с известно приближение) да се направи паралел – каквото е “противопоставянето” между реалистичната и абстрактната живопис, такава е и “разликата” между “сюжетната” и литературата с езикови и стилови особености. Макар, че това сравнение е твърде условно и, може би, не съвсем точно… Това е само мое мнение. Може и да не съм прав….

Коментирай