Public Republic Art Studio

Рамките

7 април, 2008 от · 3 Коментара

Иван Райков

Ramki
Снимка: Broken Haiku

Минута и две секунди след полунощ котката на госпожа Илиева от третия етаж скaча от перваза на прозореца. Противно на очакванията не оцелява, тъй като точно миг преди краката й да се докоснат до асфалта, автомобил я блъска и праща на двайсетина метра, където се размазва точно на щанда за зеленчуци.

Чувайки последователността от два глухи удара (първият от колата, вторият от щанда) Петров рязко отваря очи, скача от леглото и поглежда през прозореца. Виждайки групата младежи на отсрещния тротоар, той изпитва нетърпим гняв, отваря прозореца и крещи:

- Малки копелета, стига сте блъскали.

След което затваря прозореца си и още по-гневно се завива до гърдите с юргана. Младежите за кратко се чудят, но осъзнавайки унижението, на което са подложени, точно минута след като смехът вече не им се е струва най-интересното забавление, те грабват по един камък, и всеки по отделно запраща своя камък по прозорците на Свобода N8. Тоест, общо четири камъка разбиват четири прозореца, принадлежащи на четирите апартамента, загнездили се в упоменатия адрес. Бягайки, те виждат котката на госпожа Илиева, но тя самата не представлява особен интерес за тях.

До тридесет и осем секунди, трима от жителите на Свобода N8 са светнали лампите си и коментират случката. Четвъртата щеше да осъзнае станалото чак на сутринта, тъй като бе твърде глуха, та сънят й да бъде смутен от толкова нищожно събитие. Това е именно Илиева.

Полицията е извикана четири минути по-късно, пристига след четиридесет и шест. Създава се протокол, взимат се показанията на господин Петров. Чувства се като герой. Като освободителят, именно на когото е кръстена Свобода N8.

В три и двадесет и пет след полунощ тишината се възвръща. Никакви трясъци, никакви строшени стъкла, никакви караници. Няма я дори полицията. Никой обаче не спи (с изключение на Илиева, но нея не я броим). Всички лежат в леглата си и гледат тавана. Не могат да затворят очи.

Нещо странно се беше случило. Странните неща ги смущават, странните неща не са добре дошли на Свобода N8. Сякаш тия неща развалят хармонията, кара ги да се замислят, как така ще им начупят прозорците? От какъв зор? Има ли това някакъв смисъл… Може би е послание, мисли си Димитров, може би Бог иска да ни каже, че трябва да сме по-отворени за света, тоест да не затваряме прозорците си. Нещо повече, ИЗОБЩО ДА НЯМАМЕ ПРОЗОРЦИ!

Тази мисъл кара Димитров да се чувства като прероден. Не, не говорим за ново начало. Говорим за осъзнаване. Страхува се. Страхува се, че досегашният му живот е изживян напразно, със затворени прозорци и сякаш точно заради това никога не е излизал от пределите на своя мил роден град, вече петдесет и осем години. Да! Това несъмнено е знак от Господа. Не ти трябват стъкла, не ти трябват прозорци. Не ти трябват стени… Няма стени!

Светът е толкова огромен спрямо твоето шкембе, че не си заслужава да го пропуснеш, казва си той. Светът е толкова огромен, че Димитров не бива да си позволява, той да профучава покрай него като сянка. Като титанична сянка, която преминава на три сантиметра и девет милиметра от него със скорост около осемнайсет хиляди километра в час, толкова бързо, че не може да види кое е това Огромното, дето го задминава. Сълза потича от окото на Димитров. Той отдавна не плакал, затова ситуацията му се вижда още по-объркана. Усмихва се.

Петдесет и осем пропилени години. Сега му е времето. Още утре изтегляше пенсионния фонд и заминаваше за Китай. Не, не за Китай, а за Перу. Или пък може би за Исландия… Къде пък ще ходи. Как така ще изтегли целия си пенсионен фонд?! Още щом се върне, ще пукне от глад. Ще взима заеми, които ще изпива в кварталната кръчма “Молец”. Накрая ще свърши в мизерия и страх. Но нищо, явно животът му е отредил такава роля, да бъде жалък. Затова сега Бог му показва грешката му. Ах, Бог не само показва грешката му, чрез счупеното стъкло му показва пропиляното му минало, безсмисленото му настояще и обреченото му на еднообразие бъдеще.

Димитров въздъхва и продължава да плува сред мислите си.

В същото време Милева крачи тревожно из тъмната си спалня. Студено й е, тъй като е много чувствителна дори за най-лекия повей, който нахлува през вече липсващия прозорец. Гледа го с яд, как въздухът я връхлита през дървената рамка, която бе като арка, издигната специално за него, за вятъра, за това той да я измъчва. Така е било винаги. Все лошите неща на нея се случват. И ето на! Нищичко не им е сторила на пишлеметата, пък те й вкарват вятър в спалнята и я обричат на безсъние. Проклети да са! Проклет да е и летният ветрец, който я тормози, така, че тилът й настръхва. Защо, защо?! Защо трябва нейният прозорец? Е добре, нейният да е, но защо на спалнята?!

Можеше спокойно да разбият стъклото на хола, там и без това е много задушно, тъй като по цял ден слънцето пече от онази страна. Сега трябва да вземе от парите си за фризьор, та да си купи ново стъкло. Така прави тя – парите си разделяше на фондове, скрити под юргана. Има фонд “Здраве”, фонд “Туризъм”, фонд “Фризьор”, фонд “Концерти за пиано”, както и фонд “Храна”.

Просто не можеше да жертва парите от другите фондове за някакъв си прозорец… Не може да жертва здравето си, нито пък екскурзията до Великденските острови, камо ли фонд “Храна”. За фонд “Концерти за пиано” дума не може да стане. Остава вариантът с фризьора. Този месец няма да ходи на фризьор. Сама ще си скъси бретона и ще накара Илиева да я боядиса. Ама пък тя е глуха. Тоест нямаше да чуе забележките, докато боядисваше. Тоест прическата й ще бъде грозна и Петров няма да я хареса. Тоест ще живее старините си сама… Господи каква безизходица! Милева скърца със зъби, гневът й към хлапетата е достигнал своя връх, нарочно е, мисли си тя, знаят мръсниците кое стъкло да счупят, че да ми стъжнят живота.
Милева сяда на земята и замръзва.

Миг по-късно Петров все още лежи обезпокоен. Грешката му се изразява в това, че е подложил героизма си на съмнение. Ами ако не са били виновни момчетата, разсъждава тихо, ами ако случайно котката на Илиева е скочила от перваза и падайки е била отнесена от кола, която пък я е запратила право в зеленчуковия щанд и това е създало поредицата от два тъпи удара?

Петров става пак от леглото си, поглежда през разбития прозорец и вижда в далечината кървавата сянка на котката. Значи е вярно. Значи наистина той не е никакъв герой. Значи той пак беше объркал нещата. Не, той не просто не е герой, той е предател, който е застрашил младото поколение. Какво ли ще се случи, ако полицията хване младежите? Ще им съсипе бъдещето, няма да ги приемат ни в университет, ни работа ще си намерят… Горките те!

Трябва моментално да се обади на полицията и да им разкаже актуалната информация. Незабавно!

Не, не може да го направи. Не може да се сбогува с гордостта си на освободител. Сигурно ще се разчуе и ще стане за срам пред цялата кооперация. В целия квартал дори!

Петров изпитва такова разочарование и вина, че заплаква. В състоянието си на немилост, вината надделява и той решава да се самонакаже като изпотроши всички прозорци в апартамента си. Грабва стола на който хвърля дрехите си за облегалката и яростно започва да троши стъклата, едно след друго, крещейки.

Секунда преди това Димитров е осъзнал, че досега наистина е не е бил прав в гледището си за света и е време за промяна. Мраморната ваза, подарък от леля му, му помага да счупи останалите прозорци, тоест останалите в живота му пречки към опознаването на огромния свят, както в спалнята, така и в хола, всекидневната и кухнята.

Излишно е да казвам, че Милева така и не е открива изход от ситуацията и решавайки, че счупеният прозорец ще съсипе бъдещите й планове за спокоен живот, тя изпада в неопределима форма на лудост, която я принуждава да унищожи прозорците на дома си, удряйки ги с тиганите, подарени от Петров за рождения й ден. Като ще е гарга, да е рошава, мисли си тя и се смее на падащите стъкла.

В целият този хаос от трясъци, почти глухата Илиева се събужда. Не вижда, че стъклото е счупено, но вижда, че пердето се вее. Не си спомня да е оставяла прозореца отворен. Ама нищо, мисли си тя, нека се проветри, чистият въздух е полезен.

След което тя се завърта на другата страна и заспива.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

3 Kоментара за сега ↓

  • lussi7 // 7 апр, 2008 //

    Колко странна е тази връзка между реалността и абсурда, как невидима – границата… и колко истинска е разказаната история!
    Ще търся разказите на Иван Райков.

  • 4len4 // 8 апр, 2008 //

    Не знам, но аз се посмях малко.

  • rori // 11 апр, 2008 //

    “Димитров въздъхва и продължава да плува сред мислите си.
    ” , “Милева сяда на земята и замръзва.”,”След което тя се завърта на другата страна и заспива.”

    Крайните констатации направо ме изпълват.

Коментирай