Public Republic Art Studio

Жълтият автобус

27 март, 2008 от · 4 Коментара

Avtobus
Снимка: Mike9Alive

Има един автобус. Жълт. Той отвежда едните пътници за лечение, а близките за посещение.

Там се отива при любим човек склонен към суицид, при това неосъзнат…
Винаги съм считала, че такова нещо не ще се случи на мен – така мислеше тя, докато автобусът я отвеждаше по пътя към клиниката за алкохолици.

Гери пътуваше в автобуса, онзи жълтия и усещаше как сълзите и напират в очите. Обичаше баща си. Той беше добър човек. Беше прекрасен, но когато не пие. Само при една чашка нещо се изостряше в цялото му изражение. Ставаше друг човек. Различен от обичания от нея.

Към него тя чувстваше жал. Безгранична жал. Докато бе малка страхът се вихреше в душата й свободно и властно. Сега, след годините на порастване и осмисляне , които бяха достатъчно сложни за разбиране и достатъчно объркани за вникване в тях, тя просто подкрепяше опитите му да откаже алкохола и стремежът му да бъде – онзи добрия, който тя обичаше безкрайно. В жълтия автобус пътуваха две сестри от отделението и един лекар. И тя, впримчена в мислите си и стремежа да си отговори на хилядите въпроси, измъчващи съзнанието й от дете. Помнеше…

Помнеше как, когато получи своята първа двойка по математика, той я гушна и приласка на коленете си и каза:

- Какви са тези сълзи в очите на моето момиче?
Хлипайки ,тя бе казала:
- Имам двойка по математика.
И той се разсмя със своя топъл смях и я целуна по нослето.
- Каква ученичка ще бъдеш, ако нямаш и двойки? Не плачи! Ученик без двойки не е ученик…

Помнеше как тичаше и дърпаше шейната през зимата по пустия пазар, а снежинките светеха като кристали в тъмното.

Помнеше как стана девойка и се разплака в излющената тоалетна, а той оправяше рибарските си такъми на терасата и веднага изтича при нея уплашен, че нещо й се е случило.

Изчака я да излезе и веднага попита:

- Нещо не е наред ли, миличко?
А тя, свенлива и разплакана, му показа кървавите си гащички.Тогава той отново се засмя и каза:
- Сега ще направим един ритуал?
- Какъв ритуал? – учудено бе попитала тя.
- Вече си девойка и ще полеем розата на двора с вода, с която си се мила, за да бъдеш червена и розова като нея.

Тя послуша татко си и заедно поляха цветето по случай превръщането и в девойка.
- Сега си едно пораснало момиче. Гордея се с теб.
Така каза той.

Помнеше неделните обеди. Масата. Светлината, процеждаща се през прозореца и смеха на майка си. Тогава бяха щастливи. Когато нямаше алкохол и когато бяха едно истинско сплотено от любов семейство.

Помнеше и побоите над любимата си майчица. Помнеше сълзите й. Пронизителните и писъци и умоляващ глас- той да спре това насилие.

Тогава в такива мигове изпитваше агресия към баща си. Той посягаше на любимото за нея същество- майка й, а тя бе безсилна да й помогне просто, защото още бе малко дете ,тръпнещо от страх в креватчето си. Обичаше майка си, а не можеше да направи нищо друго освен да плаче огряна от светлината на крушката.

Протягаше ръчичките си към него и плачеше, но той, освирепял, не я чуваше. Биеше майка й и нищо не го трогваше.

Тогава тя си обеща, че когато порасне ще се опита да го спаси от “лошото нещо” в него. Онова, дето го променяше до неузнаваемост. Алкохола.
Не разбираше, че има неща дето са властни и ти изсмукват като пиявица разума.
Тя вярваше, че все някой ден нещо ще се промени. Уви!

Годините се нижеха. Тя не успя да помогне нито на прекрасната си майка, нито на него, а толкова ги обичаше. Бяха добри и пълни с живот и любов. Тя струеше от очите на майка й, като светлина на незалязващо слънце. Винаги намираше сили дори след бой да я утеши и прегърне. Гери се сви и заплака.

Пътуваше в жълтия автобус. Беше като пътуване към прошката. Трябваше да му прости за злините, дето причини на всички, които обича. Той я чакаше. Тя знаеше това.

Нейната майка бе силна жена. От онези дето не се предават никога. Винаги бе мечтала да бъде толкова добра ,колкото нея. Дори помнеше как в проявление на обич към нея я прегръщаше и целуваше ръцете й. После казваше:

- Мамо, искам да бъда като теб, когато порасна. Да бъда най- добрата майка на света.
Тогава майка й я прегръщаше с топла прегръдка и казваше:

- Ще бъдеш още по-добра. Вярвам в това.

Имаше майка и татко, които обичаше, но нямаше обикновеното спокойствие на всички деца. Дори заспиваше в училище след пиянството на татко си от будна нощ с пореден скандал. Приемаше хората по топлината в очите. Когато виждаше нужната светлина във взора на човек тя просто се раздаваше, като жива вода. Всеки я обичаше. И тя обичаше. На това се научи независимо от тежките моменти в живота си.

Жълтият автобус я отвеждаше в тъмната паст на спомените й. Сълзите се отронваха по лицето й . Тя го обичаше. Добър човек беше и много свестен, когато не пие…
Браво, че имаше и такива мигове. Не искаше и да си представя, какъв живот щяха да имат, ако той нямаше периоди на просветление и стремеж да ги направи щастливи. Поне имаше желание.

Сега за пореден път лежеше в тази клиника, като доказателство на обич към тях. Гери криволичеше по пътеките на собствените си търсения за отговор на – какво би било ако… ами ако той не…,или дали ако бе живяла друг живот щеше да е това, което е…
Жълтият автобус прекосяваше поляни, обсипани в зелено и в нея заваля порой от сълзи на болезнени спомени и болката от тъжните мигове в живота й.

Гери отметна косите си. Като внезапно скрибуцане на звук от радио чу гласовете на разговарящите пътници в автобусчето. Един млад лекар говореше за пътуването си в чужбина. Погледна очите му и разбра, че в него има амбиция и напористост, типична за младите хора. Чу как една от сестрите казва:

- Моята дъщеря я приеха студентка в университета.

По-нисичката усмихнато отговори:
- Честито, това е чудесно.
Гери за миг се заслуша, а после позволи на гласовете да преминават отвъд нея. Сякаш не съществуваха.

Усмихна се през сълзи и преглътна бучката в гърлото си, която я раздираше като рибена кост, заседнала отдавна. Сега щеше да му каже, че го обича и отново му вярва. Той имаше нужда от подкрепа. И тя му я даваше, защото го обичаше. Никой не си избира родителите и мястото къде да се роди.

Гери усети слънцето в очите си и странно облекчение в душата си. Сърцето отдавна бе простило всичко, защото любовта е всеопрощаваща. Така я бе научила майка й, която цял живот бе прощавала всичко, защото обича…

Пътуваше в жълтия автобус.

Сега ще му кажа, че е време да спре да се убива. Искам да живее. Искам да подари на мама старост, облята в светлината на любовта и спокойствието…

Представяше си очите му. Сигурно щеше да се разплаче и поиска прошка за кой ли път от двете най-любими същества в живота си за него. Гери се носеше в жълтия автобус на спомените от най-хубавите до най-тъжните.

През сълзи се усмихна на светлината. Неусетно видя, че е пристигнала до старата олющена ограда на клиниката. Той я чакаше при портала. Висок и слаб с очи светещи от радостта, че ще прегърне своето момиче. Тя слезе. Затича се към него. Прегърна го.

- Татко, нали знаеш, че те обичам?
- Разбира се, че знам миличко. И аз те обичам безкрайно…
- Но не повече от алкохола, нали, татко?

Той я погледна. Видя в очите му болка от това, че е толкова слаб и толкова зависим от нещо толкова незначително. И точно то – незначителното бе убиецът на много хубави моменти от живота, който имаха заедно. Или на онези, неизживените…

Той отрони тежка въздишка.
- Полагам усилия. Ти виждаш .
- Ти цял живот полагаш усилия, но никога докрай. Искам този път да си силен, татко. Много силен. Искам да сме щастливи, както когато бях мъничка и когато тичахме и се смеехме с мама, огрени от снежни кристали…

Той се усмихна на дъщеря си. Целуна я по челото.

- Този път обещавам, че нещата ще се променят. Ще видиш! Повече нито грам от отровата.

Кой ли се мъчеше да убеди себе си или нея? Тя се усмихна на татко си.
Всеки път една и съща песен слушаше и най-странното е, че вярваше на обещанията му, като хлапачка на цирк, повярвала на това, че клоунът е истински или че вълшебниците са съвсем реални, а не плод на въображението.

- Добре, татко. Ела да седнем там на пейката при портала. Искам да ти кажа нещо.
Той послушно я последва до изтърканата от употреба пейка. Колко ли болни бяха седели тук обяснявайки на любимите си хора, че този път е за последно. Тя първа приседна на нея.
- Татко, не искам вече да идвам тук. Просто нямам сили. Любовта изисква повече усилие отколкото изглежда. Напъни се като родилка, но роди прекрасното нещо – отказа от пиене и ни дай спокойствието и щастието, което заслужаваме с мама. Моля те. Моля те, татко…

Баща й я гледаше и изпита пронизваща болка в сърцето. Не искаше да ги наранява, а цял живот точно това правеше. Осъзна, че неговото момиченце не е малкото създание с питащ поглед. Пред него стоеше жена, искаща твърдост или нищо… Усети хлад в сърцето си. Страх да не ги изгуби. Нея и майка й, която все му бе прощавала от желание да имат семейство и обич към душата му, която бе прекрасна, както казваше тя самата, но само когато не пие.

- Този път е за последно. Обещавам ти, Гери.

Тя вдигна очите си. Видя познатото изражение на баща си изострено, но изпълнено с твърдост и опит да се направи по-силен отколкото е. Разбра, че и този път е поредната заблуда, но даде шанс на надеждата. Беше хубаво да вярва, че чудото ще се случи. Когато си тръгна, му махна с ръка.

Жълтият автобус затвори вратите си. Пое по пътя към града.

Гери се усмихна сама на себе си. Мислено целуна майка си, която я чакаше да се прибере и да чуе как е той. Мислено целуна и него – все пак бе неин баща и се мъчеше да откаже отровата. Мислено целуна жълтата змия, която я бе приютила в корема си.
В пътуване към надеждата.

Жълтият автобус раздираше сивотата на пътя като светулка, намерила пътеката към дома си.

Жълтият автобус се усмихна.

Лили Спасова

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

4 Kоментара за сега ↓

  • Geom // 27 мар, 2008 //

    Правдив до жестокост и в същото време поетичен разказ. Браво, Лили!

  • anna-maria // 28 мар, 2008 //

    Мъдрост е и талант да изваяш от болката жива история, която вълнува. Харесва ми и оптимистичният край на разказа, както и фактът, че фабулата не натежава с вариации на тема болка, а е стегната и изчистена.

  • mare_ariman // 29 мар, 2008 //

    Човек с болката живее, усещането е жестоко, особено отношението на персонала към душата на отделния човек, преживяното може само да ме трогне и да Ви кажа, че “на всеки може да случи, жълтият автобус да го откара в жълтата сграда, с жълтите стени, с жълта история, но не всеки може да излезе оттам, помъдрял, осъзнал смисъла на своето съществуване, превъзмогнал болката в душата и търсейки верния път… като се има предвид, моята карма – да прекарам половин живот престъпвайки по жълтите пътища, и не намирайки смисъл на живота си в жълтия автобус – потърсих любовта, за да намеря спасение и вдъхновение – и не търся отмъщение за цялото страдание – а моята единствена цел е да запазя онова, което съм намерил в името на Надеждата и Бъдещето…”

  • Лили Спасова // 11 ное, 2008 //

    Радвам се, че Ви а харесал)))

    Благодаря Ви!

Коментирай