Public Republic

Интервю на Наталия Николаева с поета и драматурга Елин Рахнев

“Творчеството е изкупление за страстната душа”
Рьоне Юиг

В навечерието на излизането на новата си стихосбирка “Канела” Елин Рахнев гостува виртуално на Public Republic и разсъждава върху темите за изкуството, за моста между поезия, драматургия и журналистика, за театралната критика и за свободата да работиш само със съмишленици.

Какъв е смисълът на изкуството за Вас?

Винаги съм го приемал като нещо естествено, напълно органично в мен. И затова никога не съм разбирал смисъла му. Може би и затова не съм се насилвал да пиша, не си поставям планове, нямам никаква манифактурност. Всичко се случва изведнъж, ей така ….

Кой е мостът между поезията, драматургията и журналистиката?

Журналистиката ме научи да не изнасилвам думите. Мисля,че това е много важно. Приемам поезията и драматургията като нещо напълно различно и трудно намирам общи точки.

Първите ми опити за театър обаче бяха наситени с поезия. По-късно започнах да я махам, да я ритам от там, да я гоня. Не знам кое е по-добре…

Как се променя вкусът на българина след 1989 г. спрямо поезията и театъра?

Не знам, не разбирам от вкусове, от глобални заключения. Всеки човек е вселена. Всеки българин си има име…

Кога един съвременен сценарий за театрална постановка може да бъде наречен успешен?

Много е относително! За последната ми пиеса „Маршрутка” билети изобщо не могат да се намерят. Критиката обаче абсолютно я отрече. Непрекъснато съм в недоумение.

Успехът вероятно е хармония с нещото, което си създал… Другото е абстрактно – награди, аплаузи, хвалби…

Кое беше предизвикателството лично за Вас в пиесата „Маршрутка”?

Сцена от представлението на Елин Рахнев “Маршрутка”

„Маршрутка” е огледална версия на времето, в което сме. Не съм се старал за нищо повече. Напълно си давам сметка, че не е от текстовете за театър, които правят естетически революции. Тя е просто намигване към шибания преход.

Бях в период, в които точно това ми се правеше. Просто съм издишал нещо. А иначе публиката много, много се смее… И не с гърло, а със сърце…

Ваши постановки се играят и в чужбина, има ли разлика в чувството за хумор на публиката в България и чужбина?

Навсякъде е различно. Чувството за хумор е краен индивидуален акт. Понякога можеш да се усмихнеш на една сълза.

Какво е мнението Ви за българската театрална критика?

Не се харесваме особено! Мисля, че страда от излишна постмодерност, претенциозност. Издава присъди, а не помага, не гради. В много отношения лъже, защото е инжектирана от лобита. Не изпълнява естествените си функции.

Има критици, които ценя. Имало е периоди в живота ми, в които съм чувствал опора.
Но общо взето горните редове са по–верните.

Кои са съвременните автори на поезия и проза, които предпочитате да четете?

Ужасно много. Чета хаотично. Харесвам да откривам нови неща. Може би е деформация от времето, когато правих „Витамин Б”. Има и много неща, които преоткривам. Но може би, ако трябва да кажа име – Уолт Уитман, Томас Ман…

Кой е кръстът на съвременния творец в България?

Пак не знам. Всеки си го носи. Някой пъшка, друг се усмихва. Някой стене, друг продължава да мечтае. Аз съм от последните. Мечтая до последния капиляр.

Какво е за вас театрален талант и поетичен талант, има ли разлика между тях?

Огромна. Нямат нищо общо. Единият е да се усещаш всички фибри на сцената, вторият – да стържеш облаците от сутрин до вечер.

Защо избрахте заглавието „Канела” за новата си стихосбирка?

Просто го чувствам естествено. В тотален унисон е с нещата между кориците.
Не съм го насилвал, то просто се случи.
Книгата съдържа малко стихотворения, но мисля, че всичко най-важно за мен през последните десет години. Дори мога да кажа,че ако не бяха приятели, изобщо нямаше да я има. Никога съм нямал болезнени амбиции да издавам. Стиховете могат да живеят и по друг начин. Книжното тяло не е задължително.

Кои са тенденциите в българското изкуство, които приветствате и онези, които не харесвате?

Харесва ми, че така нареченото постмодерно започва да зачезва. Вече се разказват истории. В това отношение преходът беше ужасен – говореше се само за постмодернизъм. Който изповядваше нещо различно, беше демоде. Но това си бяха комплекси, нищо повече… Те продължават, но вече не са толкова задушаващи.

Има ли в последно време среща с изкуството, която ще запомните?

Много. Но, последното, което ме побърка беше в Неапол – на една малка улица закачена една малка стъкленица и вътре една сълза. Там пишеше – „Сълзата на Неапол, когато Диего Марадона напуска града”. Изключителен арт…

Кои са илюзиите и визиите Ви за съвременното българско изкуство?

Нямам илюзии. Нямам визии за родното изкуство. Не мога да ги обобщя. Всичко е лично, интимно. Всеки живее със своето кръвно налягане.

Каква метафора бихте намерили за театъра, за поезията, а за журналистиката?

Жита от пеперуди или нещо подобно.

С кои артисти и творци предпочитате да работите?

Работя само със съмишленици. Хора от една кръвна група. Всичко останало за мен е компромис. А и не се чувствам добре… И не виждам смисъл.

Какви препоръки бихте дали на младите автори, пишещи поезия? Какво бихте им пожелали?

Да не се състезават с никого. Да я четат по мазета, градинки, дупки. Да не мечтаят да влязат в учебниците. Да я приемат като стомашен сок – нищо повече…

Ако трябва да опишете съвременния Homo Bulgaricus?

Много, много объркан.

За какво мечтаете?

Да остарявам красиво.

Елин Рахнев е български писател, журналист и драматург. Роден на 3 юли 1968 г. в София.

Завършва Специална педагогика в СУ “Св. Климент Охридски”, а по-късно учи режисура в НАТФИЗ в класа на Крикор Азарян.

Работи като журналист във вестниците “Денят” и “Континент”.
В продължение на четири години е издател и главен редактор на списанието за литература и поезия – “Витамин Б”.

От 2000-2003 г. е драматург на Народния театър “Иван Вазов”, създава “Театър на последния етаж”.

От 2006 г. е драматург на Държавния сатиричен театър “Алеко Константинов”.

Основател и сценарист на предаванията “Кръгове” по БНТ и “Невалидно” по bTV, автор в “Суматоха” и “Панорама”.

Като журналист води е редовни рубрики във вестник “7 дни спорт” и списание “Тема” и е автор в списание “Его”.

Автор е на стихосбирките “Съществувам”, “Развяване на минзухара” и “Октомври”, и на театралните постановки “Боб”, “Флобер”, “Високата есен на твоето тяло”, “Кукувицата”, “Фенове” и “Маршрутка”. Пиесите и стиховете му са преведени на над 20 езика.

В момента на пазара излиза книгата му с поезия “Канела”.

Интервюто направи: Наталия Николаева

Снимки: Личен Архив на Елин Рахнев