Public Republic Art Studio

Митницата на зрелостта

23 март, 2008 от · 3 Коментара

Размисли, свързани със завършване на училище

Myj
Снимка: Aemaeth

Животът е срещи и раздели. Смяна на начините си, непрестанен растеж, а в това е величието му, но в това е и болката от загубата, която се научаваме да понасяме. Която не понасяме, бавно претръпваме, докато накрая престанем да я чувстваме. Не съм носталгична натура. Винаги съм се разделял с усмивка, не със сълзи. Винаги съм чувствал да ме изпълва екзалтирано настроение.

Ставало ми е весело, любопитно какво ще се случи по-нататък. Чувствал съм, че ме изпълва свобода и енергията да я имам. Не обичам да надничам в стари албуми. Загубил съм отдавна най-милите писма, които съм получавал. Загубил съм отдавна и юношеските ръкописи, повечето поне, а ако съжалявам понякога за тях, е не защото са ми толкова скъпи, а защото бих могъл от тях да почерпя нова идея.

Рядко се връщам назад, сравнително рядко, но има няколко недосънувани сънища. Реални сънища. Неща, които съм преживявал преди много години, а ми се струва, че съм сънувал преди нощи. Такова е чувството спрямо тях. Един от тези моменти е връчването на дипломите ни за завършено средно.

Ревяха съученичките, два реда сълзи по бузите им. Някои от момичетата не бяха толкова нежни, имаше дори грубички като поведение. Не можех да повярвам, че така са се размекнали, мислех си, че е лицемерие. Дълбоко в себе си съм чувствал горчилката.

Приемах практично факта, че ще прибера едно книжно тяло с голяма стойност за бъдещето ми, билет към онзи адрес на живота до който ще достигна. На гара се чувствах, но не преди дълго пътуване, а преди серия от кратки пътувания, които ще ме заведат далеч, а това пътуване не е почнало днес, че днес да изпитвам чувствата при разделите.

Тъй, тъй, тъй, минаваше време, а аз често мислено се връщах в онзи двор. Понеже не бях съзнавал какво се случва, бавно съзнанието ми смилаше онези часове. Често пътувах, не е протекъл живота ми в родния град. Връщал съм се след години. Онези безсмъртни същества като каквито съм приемал дълбоко в себе си учителите, заради респекта, се оказваха съвсем обикновени хора. Стареещи, спомнящи си за мен.

Добър ученик, но буен. Не винаги прав, но най-сигурен в правотата си точно, когато греши. Като по-възрастен вече съзнавах това, но в очите им виждах, че лошото са забравили. Но как така стареят? Ами хора са, как така не съм го приемал дълбоко?

И аз съм част от покритието на годините, пораснал, различно изглеждащ. Сигурен, уверен мъж, понякога четен във вестниците, понякога показван по телевизията, чували са, че и книги издал, казвали са в къщи: “това беше мой ученик”.

Разминавам се и след години ги виждам по-стари и разбирам, че с всяка среща осъзнавам как и моят живот тече. Невероятно въздействие имат все още и разбирам, че един учител, остава учител за цял живот. Вече не по своя предмет, а със своя живот, който не се различава много от моя от онзи ден когато преминах през митницата към зрелостта.

Стефан Кръстев

Рубрики: Frontpage · Графити

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

3 Kоментара за сега ↓

  • TAZMANYA // 23 мар, 2008 //

    Здравей Стефане,
    Също рядко поглеждам назад (може би го правя за да бъде всичко “както първия път), но едва ли учителите могат да са критерий за нашето “порастване”. Аз имах един УЧИТЕЛ и слава богу – видях го вчера и мога да кажа че е същият. Бог да му дава здраве!

  • Didkata // 23 мар, 2008 //

    Аз пък с удоволствие се връщам в спомените си към училище, изпращането на последния учебен ден, абитуриентската вечер, компаниите ни тогава, учителите, атмосферата. В повечето случаи ми е приятно и адски любопитно как са се развили съдбите на моите бивши съученици. А има учители, които няма да забравя никога.

  • Kristina // 2 апр, 2008 //

    Познато ми е това чувство, тъй като не съм живяла в града, където учих. Винаги като се връщах и виждах учителите си, очаквах, че те са си същите, не са се променили, остават си отново онези учители, които аз знам, но не … Някои починаха, други – остаряха, а трети – се промениха много. Но в моята представа те си остават онези учители – млади, можещи, искащи да ни научат, морални, любознателни, амбициозни хора. Виждайки колко са остаряли, си давам сметка, че аз също съм остаряла, не съм онова момиченце в клас и като че ли за миг времето е спряло в този момент, а после изведнъж се превърта толкова напред – тоест до преди да ги видя не си давам сметка за изминалото време… Настроих се носталгично!

Коментирай