Public Republic Art Studio

Дъжд

22 март, 2008 от · 5 Коментара

Dyjd
Снимка: deep_shot

Валеше вече втори ден, но жегата още тегнеше в стаите, сякаш беше се нанесла там завинаги. Призори, за няколко кратки часа, през широко отворените прозорци нахлуваше свеж въздух, ситен воден прах, разгонваше спарените сенки, гротескните сънища, носеше пеперудени видения, сподавен шепот на дъжд. После от порите на стените, от дълбините на шкафовете, от утробата на пианото, изпод диваните и леглата отново изпълзяваше задухата и ги прогонваше навън.

Оставаха с часове в плетените кресла, загледани в дъжда. Целият свят се стичаше по стъклените стени на верандата. Течаха храстите и дърветата, течеше каменната ограда, обрасла в бръшлян, течеше бръшлянът по каменната ограда, течаха отсрещните хълмове, небето течеше поройно върху земята. Разговаряха, загледани в дъжда. Мълчаха. Тишината се изпълваше с невидими гласове. Заслушваха се. Валеше вече цяла седмица.

Дъждът миришеше на стара гора. Беше изпълнен със същите движения, шумове, шепоти, със сумрачна ласкава хладина, с окапали листа, пръст, дъх на гнило. Миришеше на пощуряла река, препускаща с грохот през скални корита, прагове и водопади. Миришеше – удивително – на море, остър, солен мирис на морски треви, на разпенени вълни, яхнати от гларуси.

Беше объркващо… Този порой. Тази стихия. Гласовете на дъжда. Шепотът. Изпълваха се с тях. Изпълваха се с дъжд. Валеше в телата им. Валеше в кръвта им. Душата се стичаше смирено в себе си.

Как странно остарява човек, мислеше си той. Не от годините, а от хората, не от самота, а от тази несекваща борба с другите, която неусетно те изсушава отвътре и отвън, изчерпва те, отнема ти радостта, надеждата, тръпката, всичко, което прави живота опияняващо хубав, докато си млад. Колко просто би било, ако живеехме далеч един от друг, на километри един от друг, сами с дъжда, слънцето, хълмовете отсреща. Колко по-лесен би бил животът и колко по-смислен.

Този дъжд, този упорит сподавен шепот. Водните струи, неспирно обливащи стъклата. Спрялото време. Вали. Хладните пръсти на дъжда ловко събличат невидими одежди, обвивките на света, пласт след пласт. Душата, все по-гола, блажено притихва. Светът вали.

Този упорит сподавен шепот я изпълва със смут. Не би могла да отиде така сред хората. Такава омекнала, утешена, течна, разтворена да поеме в себе си дъжда. С цялата си опиянена плът. С всяка своя клетка. Разтворена в дъжда. Зашеметена, притихнала, боязлива. Откъде идва това? Този покой? Това смирение? Унася се.

Дъждът вее прохлада.
Тялото й се изпълва с животворна влага. Диша дълбоко. Все по-дълбоко. Иска да прогони сушата от тялото си. Поглежда голите си ръце. Още личат следите от сушата. Изтръпва при вида им. Вече знае как ще изглежда след десетина години. Ситни, почти незабележими бръчици, гъста мрежа от ситни бръчици покрива ръцете й. Кожата й е сбръчкана и жадна. Душата й е сбръчкана и жадна. Мисълта за старостта я изпълва с ужас. Не за годините, които ще преживее, а за износването на тялото, на кожата, спаружването.
Този дъжд, този упорит сподавен шепот. Вали.

Дъждът съвпадна с почивката им. И по-добре. Не би могла да отиде така сред хората. Толкова омекнала. Толкова объркана.
В техния свят, светът на ясните въпроси и точните отговори, всяко нещо има своя логика и тя е постижима. Машините за вода се зареждат всяка сутрин. Охладителни инсталации осигуряват постоянен, подходящ за работа климат. Озонатори и овлажнители гарантират оптимален състав на въздуха. Човек няма време да се пита защо шепотът на дъжда го изпълва с безпокойство, защо го вълнува грохотът на прибоя, стихията на разюзданата, преляла всички граници природа.

Дъждът удави в пороите си техния подреден, отвоюван свят, разби с равномерни водни откоси самочувствието им на всезнаещи и всеможещи. Мирише замайващо на озон, на пръст, на млада трева. Времето спира. Мозъкът притихва. Нещо могъщо и мъдро се вселява в тях и отменя всички въпроси.

Дори мисълта, че е настъпил всемирният потоп, не изглежда странна. Взират се в мътните дъждовни була, стелещи се над полето, в разтеклия се хоризонт и си представят как постепенно полето изчезва под водата, изчезват всички полета, равнините, само хълмовете стърчат над безутешния воден пейзаж. Ами ако наистина започва Потопът!

Какво биха могли да сторят? Да се спасят на покрива? Да държат на тавана спасителна лодка, малък Ноев ковчег? Има ли смисъл? Няма ли да е по-просто да се превърнат в риби?
Вече са готови за това. След седмица дъжд светът е станал море, океан.

Плуват през стаите, през влажния сумрак, дишат ситен воден прах. Плъзгат се в леглото, правят любов като риби. Под мишниците им никнат хриле. Безсилни са да се противят. Някой друг, по-могъщ от тях, е решил. Преобразяват се в риби, преди да се втечнят, преди да се слеят с водата. Сушата не успя да ги изпепели с огнения си дъх, но дъждът ще ги превърне във воден прах.

Имаха дълга суша. От онази суша, която първо изсушава света около теб, после кожата ти, очите, устата, изсушава те отвън, а накрая и отвътре. Климатиците се задъхват. Сух, горещ вятър нахлува през отворените за въздух прозорци и в стаите замирисва на огън. Сещаш се за Бог. Душата се спаружва и се моли за дъжд.

Бягаха от сушата в гората, около вилата имаше стари гори. Сумрачният свят под огромните дървета беше изпълнен с движения, шумове, шепоти. Нежна ласкава хладина струеше от короните, от стволовете, през невидими корени, впити дълбоко в земята. Миришеше на дървесна кора, на смола, на пръст, на окапали листа.

Натъкваха се на изкоренени от буря дървета. Някаква гигантска сила, Божията ръка бе прокарала нехайно пръсти и бе преобърнала земята – край дълбоките рохкави ями изтръгнатите коренища стърчаха отчаяно във въздуха, унизително разголени. Могъщите стволове бяха грохнали един върху друг сред потрошени изсъхнали клони. Беше пусто и мъртво, както е след природно бедствие. Човекът нямаше сила да поправи това. Нямаше и смисъл.

В шумата откриха мъртва катеричка, почти неразличима между ръждивите листа, сгушена доверчиво в земята, която вече я поемаше в себе си.

Синът им я разглеждаше намръщен:
- Какво ще стане с нея сега?
- Ще изгние – отвърна непредпазливо той, – като листата и изсъхналите дървета.
Веднага съжали за думите си.
- Как така ще изгние! – в детското гласче се прокрадна паника.
- Няма да бъде вече катеричка, ще бъде земя.
- Няма да бъде катеричка! – ужаси се детето. Беше на три години. – Ами аз! Аз ще умра ли!
- Имаш дълъг живот пред себе си. Сега не е време да мислиш за това!
- Но ще умра ли? А мама! – големите детски очи се взираха разтревожено в тях.
Тя се опита да каже нещо, но той я спря.
- Всички хора се раждат, живеят, умират…
- И после! Какво става с тях после! – в гласа на сина им имаше сълзи.
Той се замисли. В краката им трупчето на катеричката, загърнато в шума, настояваше за ясен отговор. Жена му го гледаше с укор.
- Превръщат се в цветя – сети се изведнъж. – Всеки човек се превръща в едно красиво цветенце!

В умалителната форма имаше нещо утешително и уютно. Беше забелязал, че това успокоява децата.
- Как!
- Първо става на пръст, а после от пръстта пониква цветенце!
- Не!
- Защо не?
- Не е така! Видях го в едно филмче. Там имаше един снежен човек, по едно време снежният човек се изкриви, стопи се и от него остана само едно кокиче.
- Точно така!
- Така ли става?
- Така!
- Добре! – рече детето след кратко мълчание и внезапно се оживи: – Ще се превърна в най-красивото цвете!

То потича известно време напред, върна се при тях и попита:

- А ако стана космонавт и отлетя на звездите, пак ли ще умра?
- А как иначе?
- А в какво ще се превърна там?
- В нещо тамошно. В камък.
- О, не, по-добре тук! Ще се върна от звездите да умра тук!
Бурята беше се разминала.

Няколко дни по-късно го чу да приказва с едно уродливо дърво, плъзнало над земята в три посоки като огромно разклонено коренище:

- Ей, ти, защо си стар?
- Защото съм живял много и имам бели коси! – отговори с дебел глас дървото.
- А защо си живял?
- Защото съм се родил!
- Няма ли да умираш вече?
- Ами, още малко ще поживея и тогава ще умра.
- А защо ще умреш?
- За да се превърна в цвете! В най-хубавото цвете! Омръзна ми да бъда старо криво дърво.
- И после какво ще правиш?
- После ще се превърна в майка. Искам, като се родя друг път, да бъда майка!

Детето бърбореше и обикаляше около дървото, почукваше с пръчка кривите му змиевидни стебла.

- Лъжеш ме! Ти не си дърво! Ти си змей! Змеят не може да се превърне в майка!
Той седеше наблизо, на ръба на земна тераса, отсечена в свличащия се склон. Гледаше усмихнат сина си. Обичаше го. Обичаше майка му. Искаше да бъдат още дълго заедно. В този и в следващите животи.

Би искал да има власт да решава това. Но нямаше.
Изпръхналата земя под дланите му беше като жива. Ронеше се между пръстите му, а той мислеше за милиардите хора, които бяха изтлели в нея. Ето това беше останало от тях. Земя, а от земята цветя и дървета, и животните, които се хранят от тях, и хората, които… Милиарди клетки – ту на пръст, ту в кръвта.

Или в дъжда, който валеше вече втора седмица. Беше погълнал в себе си времето, тишината, света, тях. Валеше навън, валеше в душите им, валеше в кръвта им. Неспирно.
Разтваряха широко прозорците. Затваряха очи. Бяха съвсем сами, на километри далеч от други човешки същества. Сами с отсрещните хълмове, с разтеклия се хоризонт. Слушаха упоени шуртенето на дъжда, далечния грохот.

Течаха хиляди води, течаха планински потоци, препълнени реки, водопади се изсипваха с трясък, морета преливаха. Те слушаха и усещаха как телата им се разтварят да поемат в себе си дъжда, как копнеят да се слеят с дъжда. Сякаш клетките помнят водата и пръстта, помнят вятъра и солта, били са вече там и познават зова им и предчувстват голямото отдаване, безкрайния кръговрат, като заприщени реки, които се блъскат в бентове.

Десислава Лазарова

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

5 Kоментара за сега ↓

  • Geom // 22 мар, 2008 //

    Развълнува ме разказът Ви, Десислава. Признавам го откровено. Докато го четях си помислих , че традициите на значимата българска проза отново се възраждат. В мое лице имате последователен читател. А и не само в мое, надявам се. Стотиците читатели на сайта ще го потвърдят с удоволствие, предполагам…
    Искрено се надявам, че е така.

  • La Luna // 22 мар, 2008 //

    Много въздействащ разказ. Може би един от малкото творби, които до такава степен и в такава дълбочина разсъждават и описват същността на дъжда, откриват неговата разноречива природа и смисъл, съотнесени към човешката душа.

  • scribo // 23 мар, 2008 //

    Благодаря за хубавите думи! Само да ви кажа, че написах първия вариант на този разказ преди двайсетина години, но едва миналото лято, в една страшна жега, най-сетне се получи това, което исках да кажа.

  • Svetliche // 24 мар, 2008 //

    Разказът определено ме развълнува.
    Краят е вълшебен.
    Искам да попитам само за това:

    Машините за вода се зареждат всяка сутрин. Охладителни инсталации осигуряват постоянен, подходящ за работа климат. Озонатори и овлажнители гарантират оптимален състав на въздуха.

    Какво точно е мястото му в разказа? Използвано е за обяснение ли?

  • scribo // 25 мар, 2008 //

    Това е озаптената природа, цивилизованият дъжд, част от обичайния свят на героите, а и на повечето от нас. Когато е в него, човек забравя за същината на нещата. Прелялата от бентовете си природа ни напомня за вечността. Дъждът, пороите, стихиите ни смиряват. Мислех си за тези неща, докато слушах вчера как вилнееше ураганният вятър в София. Благодаря за въпроса.

Коментирай