Public Republic Art Studio

Ивака

21 март, 2008 от · 4 Коментара

Велислав Тодоров

Myjki profil
Снимка: Simon Pais-Thomas

Още преди да вдигна телефона усетих, че нещо не е наред. От няколко дни ме гризеше необяснимо безпокойство. Предполагам, че всеки има такива дни, когато усеща, че нещо ще се случи, било то добро или лошо.

На дисплея на стационарния ми телефон се изписва познат номер и сърцето ми хлопва преди да вдигна, но се насилвам и отговарям. Изслушвам внимателно, усещам, че краката ми изтръпват, а слушалката всеки момент ще се изплъзне от потните ми длани. Ставам внимателно, защото ми се вие свят и подпирайки се до стените, отивам до тоалетната.

Дълго мия лицето си със студена вода и се опитвам да дойда не себе си. Винаги съм се чудел за истинския смисъл на този израз – “да дойда на себе си”, откъде, защо и как, но в момента не ми и до подобни размишления.

Осъзнавам току-що получената информация и пак ме облива ледена пот. Ивака, мой добър приятел от студентските години, е получил два инсулта в рамките на три дни и в момента му предстои мозъчна операция. Самата дума инсулт не ми се връзва с него. Трудно ми е да разбера как на 32 години се случват такива неща. Отдавна съм се научил да приемам нещата без да се мъча да ги разбирам, но сега ми е трудно.

В нощния автобус се старая да не обръщам внимание на теснотията, шума от радиото и от телевизора, където поредния холивудски бълвоч забавлява малцината будни пътници. По време на кратката почивка се опитвам да отида до единствената тоалетна, за която чакат два автобуса пътници, но се отказвам.

Разхождам се малко и гледам хората наоколо, винаги съм обичал да наблюдавам, но с годините се убедих, че хората го заслужават най-малко. Остатъка от пътуването прекарвам в любимото си занимание от детските ми години – опитвам се да не мисля. Нощем не е толкова трудно да го постигнеш.

Болницата. Масивна сива сграда, пълна с примирени и отчаяни хора. Никога не съм харесвал болници. Помня веднъж като малък как избягах по чорапи, само защото искаха да ме оставят за някакви изследвания. Миризмата на смърт и лекарства ме плаши. Знаех в коя стая е настанен Ивака и след кратко лутане по полутъмните и олющени коридори я откривам.

В стаята има само едно легло, стол и много непозната за мен апаратура. Ивака лежи с бинтована глава и слабата му фигура изглежда миниатюрна в грамадното легло, заобиколено от системи и шкафчета.

Приближавам и хващам погледа му. Буден е и осъзнава какво се случва. Протягам ръка и докосвам неговата, кожата му е топла и суха. Лицето му е спокойно и бледо, рядката му брада е покрила хлътналите му бузи. Гледам го и не знам какво да направя. Вадя от раницата си книгата, която му нося за подарък.

Никога не съм знаел какво се носи на хора в подобни ситуации, но той обича да чете, затова и му купих този сборник на Ришард Капушчински. Сядам на стола до леглото и го гледам в очите. Той ме гледа също. Този вид общуване ме устройва. В много случаи думите са ми пречели да кажа това, което искам. Лявото ъгълче на устата му трепва.

Предполагам, че се усмихва, но всъщност иска да каже нещо. Приближавам ухо до устата му и се напрягам да разбера. Не успявам и го поглеждам недоумяващо в очите. Ивака повдига ръка до лицето си с видимо усилие и прави жест сякаш се бръсне. Разбирам какво иска и се оглеждам. В ъгъла на стаята до прозореца има малка мивка, върху която виждам прибори и пяна за бръснене.

Под леглото има педал, с чиято помощ успявам да го надигна и да наглася тялото на Ивака така, че да ми е удобно да го обръсна, без да намокря много всичко наоколо. Разклащам флакона с пяна и изпускам топче колкото яйце върху лявата си длан, размазвам с две ръце и бавно нанасям бялата субстанция върху бузите на приятеля ми, докато покрия цялата брада от ушите чак до мършавата му адамова ябълка. Самобръсначката е нова и нямам проблеми с процедурата. Рутината на движенията ме успокоява и без да се усетя се унасям в спомени.

Влажен есенен ден в морски град. Неделните сутрини са толкова самотни и безнадеждни. Излизах от пощата и нещо в периферното ми зрение привлече вниманието ми. Високата и леко приведена от вятъра фигура ми се стори позната. Тръгнах към нея с надеждата, че това е той.

Разпознаваме се отдалече и се забързваме един към друг. Прегръщам го и го целувам по бузите. Околните ни гледат в недоумение. Винаги съм се чудел защо мъжките целувки са толкова странни, а женските не. Аз обичам приятелите си и не се срамувам да ги целувам. Не сме се виждали от девет месеца. Девет месеца. Един човешки живот преди самия живот. Питам го накъде е тръгнал.

Отговаря ми, че ме е сънувал преди три нощи и решил, че трябва да се видим. Изгубил контактите ми и решил, че ако броди по улиците, все някога ще се срещнем. Странен начин да откриеш някого си помислих тогава, но пък резултатен. Срещаш този, когото искаш да срещнеш, поради единствената причина, че искаш да го видиш.

Тогава пихме ром с кола и обсъдихме патилата и радостите на общите ни приятели, говорихме за книги и музика – стандартен разговор. Подари ми малък рапан, намерил го на плажа и решил, че ще ми хареса. Тогава не успях да му благодаря. Така и не се научих да благодаря на хората, които обичам. Разменихме си телефоните с условието да се виждаме и чуваме поне веднъж месечно и да…

Нещо ме стряска и изважда от миналото. Нещо топло се стича по пръстите ми и прави следи по бузите на Ивака. Поглеждам го и осъзнавам, че плаче. Сълзите се стичат на вадички и дълбаят улейчета върху нанесената пяна. Плаче безмълвно със стиснати зъби, скулите му играят, но не издава нито звук. Чувствам се абсолютно безпомощен.

Представям си как се чувства той и продължавам мълчаливо с процедурата. Обърсвам с кърпа обръснато му лице, измърморвам, че ще се върна след малко и излизам.

Имам усещането, че шофирам в пороен дъжд, а чистачките не работят. Плача. Плача с хълцания и спазми, така както сигурно плачат и другите. Свличам се до стената, сядам на мозайката на пода и паля цигара. Като малък си мислех, че мъжете не плачат. Поне така казваха по-големите в махалата.

За пръв път видях как плачат мъже, когато погребваха майка ми, жените не ми бяха интересни, но дядовците и гробарите ме впечатлиха. Тогава ги помислих за слаби. Сещам се за земетресението в Армения през декември 1988, град Спитак (от арменски бял) заличен за 30 секунди от белия свят, тогава видях от репортажите баща, изгубил двете си деца как плаче и се разплаках и аз. Сещам се и за баща ми на тринадесетия ми рожден ден как плаче, защото беше забравил. Тогава ми подари комплект чаши. Още ги помня – бели на зелено отровни точки. Натроших ги още на следващия ден. Оттогава плача.

Мисля, че да плачеш означава да си силен, защото само силните не се срамуват от чувствата си.
Някой се спира до мен и казва нещо. Поглеждам нагоре – млада сестра ми обяснява, че тук не се пуши, но през сълзите си виждам, че нещо в погледа ми я стряска и се отказва, махва с ръка и ситни по коридора. Между краката ми се е образувала малка локвичка от сълзи.

Внимателно изгасявам цигарата си в нея. Бъркам в десния си джоб и вадя телефона си. За два работни часа съм получил 23 обаждания, на които не съм отговорил. Замислям се какво ще се случи, ако не отговоря на никого през целия ден. Решавам да опитам, замахвам с всичка сила и блъскам телефона в отсрещната страна. Като ученик бях спечелил състезанието по хвърляне на копие в училище, замахът ми е много добър.

Телефонът се пръска на безброй парченца, които се посипват по пода. Денят ще си бъде мой. Мой и на човека, заради когото съм тук. Смятам, че си струва. Дори не само един, а колкото е нужно. Искам да подаря на Ивака всички дни, само и само да може да се бръсне сам и да не броди самотен по улиците.

Влизам в стаята. Заспал е в изправеното легло. Отпускам го и сядам до него. Толкова е тихо, че ми се струва, че чувам електроните в апаратурата. Вземам книгата и започвам да му чета. Като малък се бях научил да чета още на четири години и в първи клас в часовете по четене винаги отменях учителката. Мога да чета с часове без да млъкна.

След около час Ивака промърморва нещо насън и ме сепва. Ставам, завивам го по-добре и се навеждам да го видя отблизо. Гладката му кожа ми се струва отпусната и около очите се е набръчкала. Струва ми се остарял някак си изведнъж.

Някакво чувство на надежда и сигурност се разлива в тялото ми.
Целувам го.
Не остаряват само мъртвите.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

4 Kоментара за сега ↓

  • anna-maria // 21 мар, 2008 //

    Истинска история си разказал, Велиславе. Въздействаща и тъжна, в същото време оптимистична.

    Много ми хареса, трогна ме разказът ти. Жалкото за нас е, че разбираме истинската стойност и ценност на нещата едва когато се сблъскаме със страха да ги загубим – било то хора, приятелства, любови, усещания.

    Благодаря ти за прекрасния разказ!

  • Geom // 21 мар, 2008 //

    Привет, Велиславе! Интересен разказ. Поздравявам те! Смути ме само пасажът за локвичката сълзи. Не ми се струва толкова необходим в текста.

    Пеньо Пенев неслучайно беше отронил: “Очите ми не са на мокро място”. А и много се напълни литературата ни с плачещи събратя. Знам, има повод, но…

    Мъже сме, все пак.

  • Feq // 22 мар, 2008 //

    “Мисля, че да плачеш означава да си силен, защото само силните не се срамуват от чувствата си.”
    Много вълнуващ и тъжен разказ. И сълзите са точно на мястото си. Все пак, ХОРА сме!
    Поздравления за автора от мен.

  • kalliopi // 22 мар, 2008 //

    Чисто като локвичката сълзи – без излишни думи, сложни изречения и жалки опити да звучи “по-така”.
    Както се казва “Красотата е там, където няма нищо излишно!”
    Много ми хареса момента с трошенето на чашите и си представям виновната болка, която съм изпитвала в такива мигове. Когато дете иска да си отмъсти за нещо на хората, които обича, и плаче дори само заради това си желание!
    Много ми хареса!

Коментирай