Public Republic Art Studio

Поезията като споделен емоционален свят

16 март, 2008 от · 7 Коментара

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю с авторката на стихове и проза Евелина Ламбрева

Evelina  Lambreva

Много ми е приятно да запозная приятелите на Public Republic с поетесата Евелина Ламбрева, която живее на границата на две култури – българската и швейцарската и чиято книга със стихове “Sammle mich” ще се появи този месец на немския пазар. Преведено на български заглавието на нейните поетични послания “Събери ме” е предизвикателството в моето интервю да “съберем частиците” от нейните интереси и творчески търсения, да надникнем в ежедневието на един психотерапевт, поет и човек, оставащ свързан с родината и пребиваващ на границата на два свята, две култури и светоусещания.

С Евелина си говорим за поезия, за мигранта, за носталгията и за всички онези истински неща, които даряват на душата полет, вдъхновение и поезия.

Разпиляване или събиране на себе си е творчеството и по-специално поезията?

Според мен от една страна е събиране и онагледяване на дълбоките вътрешни преживявания на автора, от друга страна е разпиляване, имайки предвид колко непознати хора се докосват до душевните му вселени чрез написаното и колко непредвидим е техният отклик на възприетото от творбата.

Защото всеки един читател пречупва през призмата на своята собствена биография, житейски опит, нагласи, преживени травми, разочарования, надежди и упования посланията на текста.

В какво се състои мисията на твореца?

Мисля, че това е въпрос, на който всеки, който смята, че твори, трябва сам да си отговори. Всеки си има собствени мотиви и вътрешни двигатели да изразява чрез слово, звук, картина, игра или комбинация от тях различни страни от душата си, нейните въжделения, страхове, страдания и копнежи.

Кои са темите и мотивите, които имат най-голямо значение за теб в поезията ти?

Това са най-вече Любовта, Болката, Смъртта, както и темата за човешки ценности.

Като имаме предвид заглавието на твоята стихосбирка „Скок към слънцето”, в какво се изразява твоят скок?

В стремежа ми към Светлината с всяко действие и мисъл.

Трудно ли е поетът да изрази себе си на чужд език? Как се справяш с това неудобство?

Аз пиша на български език и после превеждам нещата си на немски. Макар, че съм израснала с двата езика – български и немски, когато пиша, душата ми диктува на български език. Мисля, че при мен така ще си остане…

Каква е връзката между професията на психотерапевт и писането на поезия?

Не зная дали има директна връзка. Може би допирната точка между двете е особеното внимание към човешката Душа.

Кои според теб са болестите на съвремието и по какъв начин психиатрията и поезията са призвани да ги „лекуват”?

Болестите на съвремието са много, не бих се опитала тук да изброя всички. Общо взето всичко би могло да доведе до болест, ако се превърне в едностранчивост или крайност. Психиатрията лекува по правилата на медицинската наука, а ако поезията има лечебно действие, то то би могло да се дължи и на това, че тя заговаря сходни на авторовите мисли, чувства, вълнения у четящия и така той не се изживява толкова сам в един все по-отчуждено живеещ свят. Поезията според мен е споделен в стих емоционален свят между поет и читател.

Evelina LambrevaКак се чувстваш на границата на две култури – българската и швейцарската?

Образно казано, в един непрестанен полет между Матерхорн и Шипка.

Кой е погледът отвън към България, който ти дарява животът в Швейцария?

В Швейцария се научих на истинска толерантност и търпимост: да допускам, че всяко мнение, колкото и да се различава от моето, има право да съществува до моето, без непременно да трябва да го обезценявам или обругавам.

Научих се също на това да слушам внимателно какво точно казва събеседникът ми, да изхождам единствено от казаното от него, без да му приписвам за изречени собствените си интерпретации. Това са много основни неща в междучовешката комуникация, които намаляват значително конфликтния потенциал във взаимоотношенията между хората.

Наблюдавала съм много конфликти в България, като се започне от лични и се стигне до държавно-обществени, които възникват и биват поддържани на базата на една дефицитарна комуникация и на липсата на достатъчно уважение към събеседника.

Коя е метафората, която би използвала за мигранта? А психологическата картина?

Мигрантът за мен е един постоянен пътник между два свята, две култури, два микрокосмоса – вътрешен и външен. Дори и хора, които външно „са скъсали” с Родината си и не я посещават, сигурна съм, вътре в душата си се връщат към нея, пък даже и да е несъзнавано по време на сън.

Когато човек изживее първоначалната еуфория от миграцията, след първите конфронтации с новата реалност на приелата го страна, той започва да се дезилюзионира и да осъзнава,че „не всичко,което блести, е злато”. Така постепенно свръхидеализирането на новата страна отстъпва на заден план и започва едно своеобразно мислено завръщане към корена, изплуват спомени, човек започва с умиление да оневинява някои неща, към които е бил безкомпромисно критичен преди.

Иска му се да се върне… Отива си в отпуска, например. Установява обаче, че вече в Родината много неща са се променили и нищо вече не е същото, както когато е живял там. Той също се е променил.

Взаимната промяна е осезаема за близки и приятели. Става му чуждо и неуютно. Иска да се върне обратно в новата си страна. Връща се. Там отново го погват тамошни проблеми – несигурност за работното място, натиск за приспособяване, често и дискриминация… Спасява се отново на острова на фантазираната Родина, която съществува обаче само във въображението и спомените от детството.

Защото обикновеният човек в съвременните условия според мен има навсякъде един и същ страх – страхът за оцеляване. Много мигранти не издържат на натиска в новата страна и се разболяват телесно, психически, психосоматично.

Какво най-много ти липсва от родината, изпитваш ли носталгия и как се справяш с нея?

Най-много ми липсва нашенският, български въздух, с всичките му нюанси, колкото и абсурдно да звучи! Липсва ми болезнено българската природа – дива, неопитомена, некултивирана, но първична, истинска и моя, откакто се помня… Сигурно много хора няма да ме разберат, но например тук, в Швейцария не обичам да ходя по планините и из горите и то не само заради това, че всичко е точно очертано, регламентирано и определено и човек на разходка не се чувствува никак свободен, а и защото в допира с природата най-много ми домъчнява за Балкана.

Разбира се, че страдам от носталгия. Превъзмогвам я с това,че си ходя в България задължително два пъти в годината, а през останалото време поддържам постоянна връзка с приятелите и близките си чрез интернет и телефон.

Evelina Lambreva

Какво от българската традиция би взела със себе си в Швейцария?

Гостоприемството, кухнята, нашенските празници. Когато каня гости, винаги сервирам българска кухня в съответните автентични български керамични съдове, на българска покривка за маса, с български ракия и вино. Шопската салата е задължителна. На швейцарските ми гости отначало им е малко чудновато, как така може да се консумира салата с ракия, но опитали веднъж от този нашенски традиционен ритуал, после винаги, когато идват у нас се радват и предвкусват удоволствието от „шопска салат мит ракия”.

Кои черти на характера и народопсихологията у българина и съответно у швейцареца цениш най-много?

От типичните български черти ценя най-много веселието, непринудеността, директността и изобщо българската емоционалност. У швейцарците ценя скромността им, трудолюбието, прецизността им, уважението и учтивостта, с които се отнасят към ближния си.

Ако мога така да се изразя, то България е моята емоционална родина, а Швейцария се превърна в рационалната ми родина. Благодарна съм, че мога да ги имам и двете, макар че не винаги е лесно да поддържам вътрешно равновесие между тях…

За какво мечтаеш?

Мечтая единствено за по-дълго здраве за хората, които обичам и разбира се за себе си, за да мога по-дълго да им се радвам.

Евелина Ламбрева е родена на 09.05.1963 г. в гр. Стара Загора. Завършва Английска езикова гимназия в гр. Русе през 1982 г. и медицина в гр. Плевен през 1989 г.

От 1996 г. живее в Швейцария. Доктор на медицината от 2002 г. Понастоящем работи като психиатър-психотерапевт, старши лекар и клиничен доцент в Катедрата по психосоциална медицина на Университета и Университетска болница в гр. Цюрих. През 2005 г. завършва тригодишния Колегиум “Gender Studies” към Университета в Цюрих.

Автор е на стихосбирките “Скок към слънцето” (2006), “Затворен прозорец” (2007). Под печат в България е сборникът й с кратки разкази „Влакът за Амстердам” и в Швейцария е сборното й томче със стихове на немски език „Sammle mich…” (“Събирай ме…”). В следващите седмици се очаква да излезе от печат и „Затворен прозорец” в превод на сърбохърватски език.

Член на Съюза на писателите в Цюрих от 2006 г. Нейни стихове са номинирани на два международни конкурса за поезия в Италия: в гр. Монца (2006) и в гр. Еболи (2007), поместени съответно в антология и специализирано литературно списание. Има публикации също в антологии на немски и македонски езици.

Интервюто направи: Наталия Николаева

Рубрики: Frontpage · Сцена

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

7 Kоментара за сега ↓

  • Leo // 16 мар, 2008 //

    Някога, по време на Втората световна война, попитали европейски емигрант (тогава направо “бежанец”) в Америка, как се чувства. И той отвръща:

    “В Америка съм happy, но не съм щастлив“.

    (Оригиналът, впрочем, е на немски: “happy, aber nicht glücklich”)

    Аз мисля, че мястото, където човек е израснал, където е “видял света за първи път”, където първоначално се е оформило светоусещането му, остава завинаги негова “емоционална родина” и завинаги някак свързано с дълбоката му представа за щастие.

    Затова емигрантът е “раздвоен”. Емиграцията, за която най-често говорим, е емиграция от принуда (такива са били бежанските вълни към Америка по време на войните, преди това – от бедност, преследвания; такава – до голяма степен и до скоро – е и нашата българска емиграция). Принудата, произлязла от несгоди, прави чуждата страна (има ли “нова родина”?) едно по-удобно, по-сигурно… вероятно в крайна сметка по-добро място, но дали (или надали) по-щастливо.

    Шопенхауер казва “щастието е отсъствието на болка” (по смисъл). Дали не-емигрантът не е точно така, шопенхауеровски, щастлив? Или по-скоро обратно: емигрантът е шопенхауеровски нещастен. Той е прибавил болката на разделението, на раздялата към съществуването си. Но прибавил и копнеж. Копнеж, който, като някакво обещание, може и ще му върне щастието – дори и само за илюзорния миг на своето сбъдване.

  • La Luna // 16 мар, 2008 //

    Благодаря за интересното и задълбочено интервю с поетесата Евелина Ламбрева.

    Имам следния въпрос към нея: Сама ли превеждате стиховете си на немски език? Имате ли немскоезичен редактор и коректор? Благодаря.

  • Ljastoviza // 16 мар, 2008 //

    Драга La Luna, да, специално стиховете си ги превеждам сама. Като ги преведа, ги давам на немскоезичен редактор като заедно напасваме превода така, че да се запазят образите, метафорите и мисълта. За сметка на това обаче, рискуваме римите и понякога ритъма- така онези стихотворения, които на български език са писани в рими и съответния ритъм, на немски език звучат по-скоро като поетична проза.
    Благодаря Ви за проявения интерес!

  • стайко стоилов // 23 дек, 2011 //

    Здравейте

    Възможно ли е от вас да получа електронния адрес
    на Д-р Евелина Ламбрева Йекер.

    С уважение Стайко Стоилов

  • Анна Койчева // 2 сеп, 2013 //

    Поздравления Еви и много се радвам, ч те откривам тук!
    ъщо съм авторка в този прекрасен сайт з поезия и литература…
    Моля т, драсни, когао намериш време.
    С поздрави
    Ани

    [email protected]

    UK

  • Анна Койчева // 2 сеп, 2013 //

    Поздравления Еви и много се радвам, ч те откривам тук!
    ъщо съм авторка в този прекрасен сайт з поезия и литература…
    Моля т, драсни, когао намериш време.
    С поздрави
    Ани

    [email protected]

    UK

  • Анна Койчева // 2 сеп, 2013 //

    Поздравления Еви и много се радвам, ч те откривам тук!
    ъщо съм авторка в този прекрасен сайт з поезия и литература…
    Моля т, драсни, когао намериш време.
    С поздрави
    Ани

    [email protected]

    UK

Коментирай