Public Republic Art Studio

Филип Трифонов: “Театърът трябва да забавлява”

20 март, 2008 от · 7 Коментара

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю на Наталия Николаева с театралния и филмов актьор Филип Трифонов

Philip Trifonoff

Филип Трифонов – свеж, интересен, млад дух и невероятна харизма, един от най-обичаните български театрални и филмови актьори. Момчето от “Момчето си отива” отбеляза миналата година 60-годишен юбилей, но продължава да радва публиката с оригинални роли в театъра и киното.

Актьорът е първият българин, който прави представления по собствени текстове след Николай Гундеров (“Леки четива”), и създава заедно с него Естествен театър “Трифонов & Гундеров” (през 1997). Известни стават “one man show” представленията на Филип Трифонов, с които той обикаля в България, Германия, Канада.

В едно свое интервю артистът казва, че “естествен театър е за естетите, а изкуствен – за изкуствоведите” и може би точно естествеността, интелигентното присъствие и професионализмът на сцената са част от запазена марка на Филип Трифонов .

Нещо повече – едва ли можем да си представим българското кино без неговите 30 главни роли, без новаторството на Филип Трифонов като артист, който постига висока изразителност и вътрешен драматизъм на превъплъщенията си в киното и театъра не чрез текст, а чрез мълчание.

Филип Трифонов споделя мнението си за призванието на театъра, за историята на своята любов към двете изкуства и предизвикателствата в тях, за пътя от “Момчето си отива” до сегашните си изяви на хипнотизатор-психотерапевт в “Детектор на лъжата” в Сатиричния театър, София.

Какво е призванието на театъра като изкуство?

Прочетох някъде една мисъл на Бертолд Брехт, че „театърът трябва да забавлява, да забавлява и да… забавлява”, което според мен означава, че колкото и сериозни да са посланията в театъра, трябва да са предложени по забавен начин, ако говорим за изкуство.

И у нас, не от вчера, на мода е така нареченото „кахърно”… Понеже действителността е такава и „творците” ни я предлагат „едно към едно” по същия кахърен начин. Поставям „творците” в кавички, защото ако човекът, занимаващ се с изкуство, наистина е призван за това, ще може да предложи на публиката една страшна действителност от абсурдната й страна. Абсурдът винаги предизвиква и смях…, какъвто е случаят с „Добрия войник Швейк” и „Параграф 22”.


из филма “Не си отивай” (1975)

Към киното или към театъра са Вашите предпочитания и защо?

В далечната 1956 година режисьорът Боян Дановски ме покани да взема участие в пробните снимки за филма „Точка първа от дневния ред” … Сега това се нарича „кастинг”. Та кастингът се състоя в току-що построената сграда на телевизията и помня, че ни отпратиха със следните думи към майка ми: ”Момчето не става за кино, липсва му вяра и наивност”.

Макар и неуспешна, първата ми среща с кинопроизводството се състоя преди да стъпя на сцената в Младежкия театър, където в детския трилър „Зайко Всезнайко” изпълних по неповторим начин ролята на „зайче, което яде супа” (получавах 0.80 ст. на представление), тогава бях втори клас.

Тези ранни мои изяви в киното и театъра дължах на познанствата на майка ми Люба Абрашева, една от основателките на младежкия театър. (В първата постановка „Котаракът в чизми” е изпълнявала ролята на котарака). Така че първата ми любов макар и неуспешна, е към киното… И като че ли киното при мен малко изпреварва театъра.

Преди да попадна във ВИТИЗ в класа на Апостол Карамитев, работих като асистент- оператор във филма „Демонът на империята”. Преди да стъпя на професионална сцена, имах вече сериозни участия в киното („Изпит”, “Момчето си отива” „Като песен” и „Преброяване на дивите зайци”).

Но удоволствието, което човек може да изпита от непосредствения контакт с публиката на сцената… трудно се достига в киното. Освен ако филмът е сполучлив и се гледа с публиката… тогава пак го има това усещане. Премиерата на филма „Самотни сърца” в кино “Одеон” беше такова изживяване.


Из филма “Момчето си отива”

Как се променя вкусът на българина към изкуството и в частност към театъра след промяната?

Не знам дали заплатата ми позволява да правя такива фундаментални заключения, на тема „вкуса на българина”… И въобще какво значи „българин”? Вероятно имате предвид населението на България…

Едни са били хората по нашите земи след Освобождението и съвсем други след 9-ти септември 1944 год. Съветизирането на страната в последвалите 50 години, създаде условия за изчезването на едни хора, за сметка на появата на нова порода „българи”.

Според мен на днешния българин трябва да гледаме като на породата „каракачанска овчарка”: от почти пълно изчезване до пълното и възстановяване и узаконяване.

Пътувах из цяла Америка и там видях как наши сънародници, без чужда помощ и политически протекции, за 5 години да си стъпват на краката, отглеждат си децата и това ме изпълва с оптимизъм за “каракачанската овчарка”.

Изпълват ме с оптимизъм и хилядите млади хора, избягали от чалгата, след падането на Берлинската стена, за да учат на Запад. Това донякъде напомня за страната ни след Освобождението, когато поради липсата на учебни заведения, българите масово учили в Европа и масово се връщали да строят държавата и след три неуспешни войни през 1933 г. успяват да я доведат до второ място по работна заплата в Европа.

Хората, живеещи днес в София, изпълват театралните салони, вероятно търсейки един нов вид сериозно забавление, различно от телевизионното. Стремежите на театралните творци насочени в тая посока, предлагат естествено и забавление на различно ниво… Но за всяко забавление си има и пътници…

Какво е Вашето мнение за театралната култура и критика днес в България?

Театралната критика трябва да отсява хубавото и да е безкомпромисна към пошлото.
Да помага най-вече на зрителя в желанието му да се ориентира. Според мен нашата театрална критика не обича публиката и мнението й става излишно. Свидетел съм какви дитирамби се изписват за нещо, за което са хвърлени много пари на вятъра, но се гледа да речем, понеже се изучава в училище и… как да се ориентира човек?

Кой е компромисът с изкуството, който никога не бихте направили?

Ами ако човек има някаква прилична рента, може да не мисли за компромиси.

Какво запазихте от „Момчето си отива”?

Поуки и добри спомени.

А какво ще вземете със себе си от „Детектор на лъжата”?

„Детектор на лъжата” ни подарява нови и нови положителни емоции от срещите с публиката в салона на Сатирата.

Detektor na lyjata
Из “Детектор на лъжата”

Различава ли се театралната публика в България от тази в Германия?

От 1968 до 1989 г. всяка зима ходех на театър в източен Берлин и помня как от от S-Bahn на „Фридрихщрасе” публиката от западен Берлин се изсипваше в салона на „Берлинер ансамбъл” да гледа „Удържимия възход на Артуро Хи” и реакцията ми на български зрител съвпадаше с тези на германските колеги от двете страни на стената.

Има ли роля, която за Вас е особено предизвикателство в театъра? Коя е сцената в България и света, на която бихте играли с най-голямо удоволствие?

Може би за оперния певец е от значение къде ще изпее арията на Кавардоси… в София или Ню-Йорк. Аз няма да ви кажа, че мечтая за „Хамлет” или за „Крал Лир”, защото и през ум не ми е минавало…

Интересува ме да си партнирам в добре написана пиеса с артисти като Павел Попандов и Николай Гундеров като режисьор, а любимата ми сцена е до 300 удобни места, извисяващи се амфитеатрално над сцената.

Как бихте определили таланта в областта на киното и театъра?

Не всички актьори „камерата ги обича”… Има актьори, които и сцената не ги обича, но прекарват живота си в театъра. В киното такова нещо по-трудно се осъществява…

Кой е успехът, който е бил най-ценен за Вас в личен и професионален план?

Тепърва предстои може би…!?

Има ли съвременни български и чужди автори, които четете с удоволствие?

Миналата година ми попадна романът на Матей Стоянов „Ники – Франсето и Алес Гут”. Изчетох го на един дъх и за щастие, имах удоволствието да го изчета и по радио „Христо Ботев”. Двете части на романа се продават единствено в книжарница „Галерия” (ъгъла „Дондуков” и „Будапеща” в София). Предстои да излезе третата част. Този роман си е направо за Нобелова награда и разказва с много хумор за живота ужасиите на времето след 9-ти септември 1944 г.

От съвременните филми мога да посоча германските ”Сбогом Ленин” и ”Живота на другите”, чешкия „КОЛЯ” и полския „Катин”. От българските: „Самотни сърца” и документалния: ”Георги и пеперудите”

Кои са българските режисьори, които най-много Ви импонират и с какво?

Режисьорът Валентин Гошев е творец непрефърцунен, с великолепно чувство за хумор кинотворец. Предстои да заснемем втора част на филма „Самотни сърца”.
В киното на първо място Людмил Кирков, а в театъра като се почне от Апостол Карамитев, Павел Васев, Любен Гройс, Юлия Огнянова, Кольо Петков и се стигне до Николай Гундеров.

Rejisioryt Nikolai Pavlov
Из “Детектор на лъжата”

В какво се състои творческият импулс на абсурда, ако имаме предвид репликата Ви “Без абсурд няма изкуство”?

Ами „абсурд” на български би трябвало да означава „това не може да бъде”. Нещо като „възможното невъзможно” или „невъзможното възможно”, което е и формулата за изкуство… На сцената или на екрана човек може да извършва невъзможни действия като летене примерно… Или по-точно, невъзможното в живота е възможно на сцената и на екрана.

За какво мечтаете?

Мечтая да управлявам една сцена със 100 седящи места в София. Сцена за театър, кино и курсове по актьорско майсторство.


Из филма”Оркестър без име”

Филип Трифонов е роден на 4 май 1947 година.

От 1969 до 1973 учи актьорско майсторство във ВИТИЗ в класа на Апостол Карамитев.

Още преди да е завърши образованието си през 1971 г. изиграва главната роля в „Момчето си отива” (реж.Людмил Кирков) заедно с Невена Коканова.

През 1973 г. Филип Трифонов „Преброяване на дивите зайци” (реж.Едуард Захариев), главни роли в “Като песен” (1973(реж. Ирина Акташева)и “Гардеробът”, TV, (1974, реж. Георги Дюлгеров)

През 1976 изпълнява главната роля във филма „Не си отивай”. Следва главна роля в “Инструмент ли е гайдата?”, (1978) (реж. Асен Шопов)

През 1982 г. отново Людмил Кирков режисира още един незабравим български филм „Оркестър без име” с участието на Филип Трифонов, Велко Кънев, Павел Попандов, Георги Мамалев и Катерина Евро.

Филип Трифонов изпълнява главни роли в над 30 филма, а също така създава и запомнящи се второстепенни образи в киното, сред които са героите му в „Лавина”, “Забравете този случай” (1985), “Ешелоните”, “Живот до поискване”, „Защитете дребните животни” и „Адио, Рио”, „Иван и Александра”, “Разходки с ангела”, “Мадам Бовари от Сливен”, „Рапсодия в бяло”, „Бай Ганьо тръгва из Европа”…

Постановките „Аудиенция”, „Секънд хенд”, „Западна Германия – отечество мое”, „Тя”, „Детектор на лъжата” са най-новите изяви на актьора на театрална сцена.

Интервюто направи: Наталия Николаева

Снимки: Личен Архив на Филип Трифонов и Николай Гундеров

Рубрики: Frontpage · Сцена

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

7 Kоментара за сега ↓

  • Victor // 20 мар, 2008 //

    Поздравления за съдържателното и задълбочено интервю, Филип Трифонов действително е емблематична фигура за българското кино и театър. Пожелавам му още дълго време да създава незабравими образи и роли и много щастие в професионален и личен план.
    С уважение: Victor

  • veleka // 20 мар, 2008 //

    Каква приятна изненада!
    Филип ми е един от любимите актьори.
    Мисля си, че като присъствие и амплоа
    той няма анолог, което го прави особено автентичен!
    Дано дойде скоро с някоя постановка в Бургас,
    и разбера навреме, защото тук билетите бързо свършват!
    Желая му здраве, за да осъществява плановете си,
    които сигурна съм, са ангажирани само с успехи!

  • Leo // 20 мар, 2008 //

    “Hевъзможното в живота е възможно на сцената и на екрана”… Аз вярвам, че възможното в изкуството е възможно и в живота…

  • anna-maria // 20 мар, 2008 //

    За мен беше истинско удоволствие да прочета това стойностно и интересно интервю с един от най-любимите ми български артисти. Пожелавам на Филип Трифонов сбъдване на мечтите и още много успехи и истинско удовлетворение от креативната си професия и контакта с публиката.

  • Mia // 21 мар, 2008 //

    Филип Трифонов прави безсмъртни комедийни роли, но и сериозни и задълбочени. Наистина великолепни роли от световна величина, освен това си личи, че е артист с характер – нещо, което за съжаление важи за малка част от българските съвременни актьори. Да е жив и здрав и много успехи!

  • zdratch // 26 мар, 2008 //

    Професионално направено интервю. Въпросите са зададени така, че интервюираният да разкрие най-пълно същността си, извън онова, което знаем за него от екрана и сцената.
    Беше ми много интересно да го прочета. Успех и на Натали Николаева, и на Филип Филипов.

  • Джони Бонбони // 30 юни, 2009 //

    ВЯРНО ЛИ Е, ЧЕ АТАНАС АТАНАСОВ Е УВОЛНИЛ ФИЛИП ТРИФОНОВ ОТ САТИРАТА ТЕЗИ ДНИ?

Коментирай