Public Republic

Ангел Ангелов

Снимка: Evgeni Dinev

Следите, самозаличаващи същността си, любувайки се на зеленикаво-сребристата си нетрайност, бълбукаха с водната неустойчивост на природата си. Локвата, дълга километри, криеше в недрата си удавени села, погинал живот и духове, които и до ден-днешен искаха да се изкажат.

Началника на Водната природа знаеше кога е създадена от Човека, кога е била замислена, кога е била осъществена, кога са се поселили тук първите непълнолетни риби, знаеше Той даже кога беше проведено първото тържество по случай появата на Водата. Столетия по-късно се готвеха за юбилей. Някой се беше нагърбил да брои, правеше го съвестно и се получаваше точно.

Във всеки случай никой не се съмняваше в достоверността. Било е, а навярно и сега е чисто водното тяло на Локвата. Хайверът, невръстен живот, се припичаше в крайбрежната водна детска градина, опитваше се да порасне, да се превърне в малки рибки, а наивните, добри и неосъзнати Пазители бранеха вярно, всеотдайно и работливо вече създадените блага - любуваха им се само защото ги има; някаквото им използване не ги интересуваше.

Първите стъпки на Пришълците се отпечатваха ясно и недвусмислено върху невинната Вода, но впоследствие нейното нетърпение, мокрият й нрав, неосъзнатият й порив към неподчинение, към независимост и чувството й за собствена важност я направиха вироглава, присмехулна, заядлива, непредвидима, в известен смисъл коварна и дори жестока.

Групата не подозираше своята липса на святост, държеше се тя, като че се състои от избраници, та може би точно затова Водата мълчешком се разгневи. Не й личеше, държеше се прилично, възможните вълни се снишаваха, кротуваха си присмехулно, като си мислеха: “Само ако знаехте какво можем да ви сътворим… Само ако знаехте какво бихте могли да изпитате…”

Естественото стремление на човеците към властване им пречеше на замислянето, та тяхното нагазване във Водата беше самоуверено и лекомислено. Водата от своя страна не се издаваше веднага, правеше се тя на завеяна и глуповата, което още повече подмамваше Пришълците. Техните крачки бяха бодри, а стъпките им - шумни, непредпазливи, енергични и дълбоки…

Горните пластове на Водата от благоприличие изтърпяваха настъпванията, не охкаха, запазваха формите и дори големината на стъпките, пазеха ги като подаръци от скъпи гости и въобще понасяха те цялата тежест на телата им. Нещо повече, сгъстяваха се, мобилизираха издръжливостта си и по този начин позволяваха на обикновени хора да ходят по вода.

От брега това изглеждаше внушително, смущаващо, стряскащо дори, но у повечето наблюдатели гледката не предизвикваше никакви спомени. Самите участници в ходенето възприемаха това явление като нещо обикновено, като случка, която може да се наблюдава всеки ден. А всъщност подобна необикновеност е била наблюдавана преди хилядолетия.

Но днешните участници в Разходката по Вода не се замисляха за Миналото, нито ги вълнуваше особено Бъдещето. Знаеха те, че на няколко десетки метра под мокрите им крака се дави Минало, което може дори да се види - при едно надзъртане в отвора на водонапорната кула един от Пришълците съзря керемиден покрив на полуразпаднала се къща…

Наближаваха вече средата на Локвата, всяко замисляне за дълбочината на Миналото им навяваше усойни мисли, затова взорите им се издигаха към небесата и дори с риск да получат изгаряне на ретината, те смело поглеждаха в Слънцето.

Дълго след това през клепачите си виждаха зелени търкулнати сфери, а погледнеха ли някъде пред течните си стъпки, съзираха те давещи се огнени кълба, полупотопени в закачливо смеещата се Вода.

Плисъците на пътя им създаваха у Пришълците усещане за нежен звуков съпровод, мелодичен спътник, който като че ли ги приветстваше. Езикът му не бе съвсем понятен, съдържаше той тайнствени съставки в честотния си обхват, което пък го правеше привлекателен, неудържимо съблазнителен и някои от по-начетените членове на Групата си спомниха за Сирените.

От високия въздух се наблюдаваха странни залитания, чието единствено смислено обяснение се състоеше в предположението, че невидими сили повеждат ходещите ту в една, ту в друга посока. Но това се наблюдаваше само от въздуха и по този начин оставаше почти скрито от очите на самите участници в ходенето…

Бяха те някъде около средата на Локвата, когато като един решиха, че е време да поспрат, да се поразсъблекат, да се погалят о кротките слънчеви ръце, да се оставят на златистите им милувки.

Все още ходеха и така, в движение, започнаха да свалят човешките си обвивки - жените погледнаха лазура с едрите кафяви очи на гърдите си, а мъжете започнаха неусетно да полират избелелите си зимни кожи.

Това всеобщо събличане изискваше известно внимание, съсредоточаване и дори определено количество мисловна дейност. Затова постепенно намалиха ход, почти бяха спрели, когато усетиха едно бавно всеобщо потъване. Групата интуитивно закрачи енергично и с облекчение усети как отново Водата ги държи върху разплисканата си повърхност.

- Трябва непрекъснато да ходим… - не се доизказа Водача.

- Спрем ли, потъваме - угоднически заприглася Умника на Групата. - Движението е живот - демонстрира знания и непукизъм Пришълеца.

- Покоят е смърт - не му се остави друг всезнайко от Групата.

Това бяха и първите разменени думи, откак бяха тръгнали. Те се смесиха с плисъка и по този начин съпроводът доби друг цвят. Далечен облак от Бъдещето загатваше за ролята си, но сега Хората гледаха повече в краката си, та почти не го забелязваха.

Но той невъзмутимо чакаше своето време, чакаше онова вчерашно настояще, което щеше да пристигне в неговото пространство, щеше да го запълни, да го превърне в отминало бъдеще, щеше да заживее в сегашния миг и по този начин, на свой ред, щеше да се превърне в минало.

- Вижте Облака - случайно вдигна очи Водача. - Отражението му е на дъното…

- Казва се “в миналото” - закачливо го поправи Една от Дамите и полюшна примамващо едри кафяви очи.

Но тук, в сегашното, върху нетрайната повърхност на Водата, никой от Групата не се замисляше за Повърхността. А точно върху нея живееха, точно тя отделяше долната от горната част на Пространството.

Точно върху нея всичко се случваше. Вярно, мъчително беше да се живее върху несигурната водна повърхност, уморителен и неспокоен беше такъв живот, но само той беше възможен.

- И вървежът… - отрони един невзрачен човечец от Групата.

Извърнаха се уплашени взори, укорно го погледнаха Пришълците, не искаха да се съгласяват с истината, плашеше ги тя, клечеше срещу надеждите им, срещу неосъзнатата им вяра в смисъла на Битието.

- Видяхте, че без вървеж потъваме… - оправдаваше се Невзрачния, като че ли смутено. Дори някакво едва забележимо сгърчване се мярна като лукава сянка на безличното му лице.

- Нима сме обречени? - кротко се затюхкаха Жените Пришълци.

- Ние само се разхождаме… - не уточни Водача. - Тази разходка е различна от всички други. Тя е много вълнуваща разходка… - не се доизказа ходещият най-отпред.

Облакът се присмя на наивността му, на залутаността на Групата, на техния устремен вървеж, на ограничените им възможности, на малкото им дадености, които, погледнато отвисоко, изглеждаха като разпилени прашинки, многобройни и ненужни…

Ходенето по Водата продължаваше във вид на разходка и понеже все пак се появяваше някакво движение, то по някое време ги доведе в една от затънтените части на Водата. Тук Локвата беше смирена и закътана, загадъчна, помъдряло укротена, като че ли създадена за тайни сбирки и съдбовни срещи.

Най-напред Водача, а след него и останалите участници в Групата забелязаха огромна трапеза, около която стояха прави, без да потъват, особени хора, усмихваха се те загадъчно, изпиваха по глътка от изискани питиета, похапваха вяло, без апетит и гладност, почти показно, само защото така е прието на такива места.

Пришълците с непоколебима сигурност приближаваха странния трапезен оазис, закътан в незабележимата извивка на водната скритост. Опитаха се да поспрат, но коварното потъване незабравящо ги нападна, напомни то за себе си, размаха им пръст и те, подвили самочувствие, ускориха крачка, обикаляха около Трапезата и, без да намаляват ход, опитваха в движение да погълнат питие, да похапнат мезе и дори да разменят поглед или дума с отдавнашните сътрапезници.

Стояха те край масивната Трапеза, като че ли от векове, с едва-едва намокрени подметки, почти над Водата, която въпреки кротките си плисъци се отнасяше почтително към своите повелители. Дори масивните струговани крака на необятната маса стояха върху Повърхността като побити, неподвластни на течната несигурност, споходила потопения свят, останал в дълбокото Минало.

Невъзмутимите стопани на Водата продължаваха своето пребиваване край Трапезата, сред тях се открояваше Началника на Водата, с въздигната осанка, с тяло, което обвиваше обикновеното му човешко тяло, мараня го понагъваше при случаен повей на овлажнения вятър, а и беше той по-висок от другите, може би за да се чуват по-добре, по-ясно, задължителните му разпоредби.

Неговото ръководене внасяше привиден ред, създаваше чувство за сигурност и пречеше на проклетите въпроси да се появяват. Никой от Сътрапезниците, никой от Пришълците дори не се сещаше да попита защо и как е създаден този изкуствен свят, какво е удавил той, какво е създал, а и каква е цената на това създаване…

Като обикаляше около Трапезата, начело на Пришълците, Водача продължаваше с опитите си за общуване и по мърдането на устните му се разбираше, че, освен обикновените вечни въпроси, той отправяше и посланията на Пришълците, които те носеха със себе си от векове. Знаеше Той, че те са всеобщи, че важат из просторите на цялото Мироздание, но не беше сигурен възприемат ли се те по един и същи начин от всички Божи създания.

- Дори - подсказваха му по-будните от Групата - точно поради тия несъответствия във възприятията са се появили най-големите човешки нещастия.

При този всеобщ разговор чашите на Сътрапезниците замръзнаха в ръцете им, дъвкането замря, вълничките притихнаха, Повърхността се изглади и само полупрозрачното външно тяло на Началника маранееше, макар че не се забелязваше нито подходяща жега, нито някакъв вид вятър.

Неговото плавно, вълнообразно движение най-вероятно беше отглас от постоянното водно дихание, от несекващото движение на Естеството. В действителност полупрозрачното външно тяло на Началника не беше попадало в никаква мараня и неговите вълнообразни, внимателни движения следваха точните извивки на безсмъртната му Душа, нейните терзания, мъки и възвиса.

По този начин може би тя се явяваше на тези, които в дневния живот не бяха надарени с възможност за виждане. Обикалящите от Групата съзираха за пръв път явяваща се Душа, взираха се те любопитно във фибрите й, изучаваха я с надежда, търсеха направата й, онази непонятна материя с Божествен произход, която ги вълнуваше…

Трапезата, скътана в един от меандрите на Водата, увеличаваше своето значение, превръщаше се в тайно средище на важност, около което новопристигналата Група принудено продължаваше да обикаля. Водача, а и хората след него все по-внимателно се вслушваха в звездния глас на Началника, а той от своя страна им поставяше все нови и нови задачи, които можеха да се решат само при определени условия.

Но Групата, състояща се от хора не особено дисциплинирани, не постигаше кой знае какви успехи, не й вървеше, разминаваше се с високите цели, безуспешно поставяни от векове. Началника на Водата царствено проповядваше вижданията на Повелителите, почти заповядваше на Пришълците, а те съгласни привидно, живееха живота си без правила, с хитрост и безгрижие, почти безотговорно.

Тяхното обикаляне около Трапезата донякъде беше унизително, закономерно и естествено - в рамките на Всемира трябваше да има някаква хармония. Подвикванията на някои от Пришълците се смесваха с плисъка на търпеливата Вода:

Същите са като всички предишни…

Светът ни е едно изпитание…

Само с Доброта и Любов можем да познаем Света…

Само ако ние застанем край Трапезата ще има промяна…

Хората около непоколебимата маса не се заслушваха в думите на обикалящите. Най-вероятно бяха заети те с постоянната и незабележима Борба против Потъването. Не се забелязваха усилията им за задържане на Повърхността, но те съществуваха, не можеше да не съществуват.

Хилядолетният живот сред борбите на Сътрапезниците ги беше довел до това скрито място около потайната Трапеза, но тяхното спокойствие, привидната им невъзмутимост, усещането за вечност, което излъчваха, бяха завоювани и подарени едновременно. По-точното описание на техните усилия би могло да бъде представено като “усилие за по-дълго задържане на Повърхността”. Защото на Повърхността никой не може да остане вечно…

Като умен човек Началника на Водата знаеше своята нетрайност, но естествено вмененият му стремеж към вечност го подтикваше към тостове, пози, мимики и дори думи, чрез които по-дълго да се задържи на Повърхността. Съзря той в лицето на Водача далечен свой заместник, метално се заостри погледът му, премери го, застреля го първоначално, после си помисли: “Достатъчно е да не се движи…”

Хилядолетната Борба на Началника беше го поставила начело на Трапезата, но колко усилия, но колко терзания бяха скрити зад този привиден успех. Мъките, изпитанията, вековните усилия го бяха изморили, мъдростта му беше неизползваема - можеха да й се радват отстрани благодетелите му и да й завиждат зложелателите му, но за нещо полезно, освен за представително трапезничене, тя не можеше да бъде използвана, не можеше да бъде използвана…

- Хубаво е да общуваме - беззвучно се обърна към челото на масата Водача. - Само така можем да си сътрудничим - опита се да внуши на сътрапезниците предводителят на Пришълците.

Началника на Водата се усмихна уморено - разбираше той домогванията на Водача, не мислеше да воюва, просто чакаше да види какво ще се случи. Неговото знаене, неговото виждане в горната част на Пространството тъжно му показваше какво го чака. Беше приготвен.

Сладката мъка на знанието, примирената готовност на тръгването, освободеността на решения човек още повече го повдигаше над сътрапезниците, звездното му тяло показваше активизираните си вибрации, Душата му мислено го поздравяваше за движението към мъдрост и беше спокойна за своето следващо обиталище… Водача се чувстваше настървен, помисли си, че е време за атака и мобилизира Групата.

Стъпките им по измъчената Вода станаха нетърпеливи, от бързането се издигаха те над Повърхността, от което пък се намаляваше сцеплението между стъпала и вода, което от своя страна пречеше на Пришълците плавно да завиват около Трапезата.

Това водеше до комични гледки, та началническите подчинени, а и самият Началник на Водата трябваше да прикриват не съвсем учтивите си усмивки с надигнати чаши и притворен интерес към ястията.

Групата, сред която бушуваха разнопосочни интереси, се дисциплинира, вкорави целеустремеността си, която скоро след настаняването им край Трапезата щеше да се разпилее, да поеме към всеопрощаващото Дъно, където подредено ги очакваше Вечността.

Началника на Водата неосъзнато и предопределено промени прозрачността на външното си тяло, помътня то, тъмни сокове го обливаха отвътре, което пък водеше до промяна на относителното му тегло. Точно този обективен факт се оказа от решаващо значение за по-нататъшното му непоколебимо стоене начело на Трапезата.

Общият сбор от относителните тегла на неговите тела се оказа по-голям от единица, а това вече беше достатъчна причина стъпалата му да започнат бавно, но необратимо да пробиват Повърхността.

Водата трудно започна да го държи върху плътта си, неговите Сътрапезници учудено и ужасено се втренчиха в новопоявилата се гледка и с отчаяние установиха, че техните собствени стъпала вече не ги държат, влажнеят все по-нагоре, чувстваха те мокрото запълзяване, достигна разплисканата материя до чаталите им, заблиза черяслата им, потръпнаха, погледите им се изравниха с височината на огромната маса и точно когато някой се сети, че биха могли да се спасят с ходене. Групата метна едно колективно въже, впримчи краката им, оказаха се те в невъзможност да ходят и бавно и тъжно поеха към Дъното.

Чуваха се ликуващите викове на Пришълците, светеше неестествено постоянната усмивка на Водача, обикаляше той край Трапезата все по-бавно, застояваше се все по-дълго пред челото на масата, там където неотдавна извисяваше ръст над всички Началника на Водата…

Когато Водача застана на неговото място, когато пое ръководството, управлението и усвояването на Трапезата, той се опита да стои по същия начин върху Повърхността. Водата беше някак си недоволна, омекваше под нозете му и той усети онова неприятно, ужасяващо чувство, съпровождащо потъването.

Опита непозволено подпиране о масата - беше забелязано и осъдено от Пришълците. Надяваха се те, че със самото превземане на Трапезата ще застанат около нея непоколебимо и удобно, както бяха виждали, че се случва с други правоимащи преди тях. Чудеха се къде е причината за тяхното неосъществяване, защо неподвластното Минало ги повлича надолу и като не можеха да намерят отговор, потърсиха виновник…

В това време Облака от високото Бъдеще се смееше тъжно, съзираше тяхната непригодност и нямаше никакво намерение да им помага. Дори се въздържаше да им каже поради що ги спохождат убийствените преживявания.

Подозираше той, че не ще го разберат, че някаква форма на ограниченост изтребва дадената им изначално нормалност и дори се зачуди как толкова дълго все пак успяваха да ходят по Водата. Облака беше виждал преди хилядолетия кой и как беше ходил по вода, та затова днешните опити на Пришълците му изглеждаха смешни и жалки…

След поемането им към Миналото Дъното ги прегърна в лепкавите си обятия и повечето от Пришълците дори не оставиха имената си. Повърхността се изглади, Трапезата пое безпосочно, носена от невидими течения, и понеже можеше да живее само в Настоящето, остана на Повърхността. И до ден-днешен от време на време различни видове Пришълци я наобикалят временно, опустошават я, колкото могат, а после, с натежали стомаси поемаха към Дъното.

Забелязваше се, че все по-неумело ходеха по Повърхността новите сътрапезници, все по-кратко се задържаха върху Водата, а следите от стъпките им ставаха все по-нетрайни, болезнено вторачени в Дъното…

Ангел Г. Ангелов

Ангел Г. Ангелов е роден в Пазарджик. Живее във Варна. Автор е на белетристичните сборници “Невъзможна любов”, “Оживление в мравуняка” и “Плах опит за докосване”, както и на романите “Закуска по обяд” и “Сутрешни залези”. Електронното издателство LiterNet е публикувало част от произведенията му, както и “Оживление в мравуняка” и “Плах опит за докосване”, както и на романите “Закуска по обяд” и “Сутрешни залези”.