Снимка: Aemaeth
След толкова много празници човек се изпразва от съдържание.
Празнувах. Наситих се. Обърках се. Изморих се. Препих. Обичах. Ядосвах се. Карах се. Радвах се. Намразих се. Охарчих се. Усмихвах се. И си нося последствията…
Хубаво бях решил да прескоча до Рим. Да видя как живеят хората там. Тъй, ама то не става изведнъж. Първо нямало билети, след туй жената взе да смята коя била най-евтината дестинация, сякаш съм решил да я взимам със себе си, и най-накрая – вместо Рим, ме затрупа снега. Оказа се обаче, че и в това има предзнаменование. Никъде не мръднах три дни.
Жената отчаяно ме гонеше от дома, опитваше с всякакви позволени и непозволени средства да ме отлъчи, нарече ме безотговорен и несъобразителен, нямал съм капка срам, по цял ден съм й досаждал (тя, ако знае, че аз въобще не я понасям) и ако съм мислел за бъдещото си, сега му било времето. Аз съответно й казах, че бъдеще с нея въобще не ми харесва, след което, макар и за половин ден, бях оставен на спокойствие.
Но това бе измамно спокойствие. Присламчих се леко до входната врата, за да изпълня все пак една от нейните заръки. Всъщност бях тръгнал да навестя болната ми, грозна и стара братовчедка, която всеки ден по няколко пъти ми звъни за съвместно триединение (кафе, пари и любов).
В този миг усетих кинжалния поглед на красивата и ненагледна моя съпруга. Казах, че отивам да запаля печката на комшийката, стара и болна женица, след което ще разчистя снега пред магазина за бенгалски огън, за да могат малките дечица да си пазаруват спокойно и безопасно, и преди да се прибера ще почерпя контрольора от градския транспорт, за да не я глобява сутрин, когато отива на работа без билет. Последва петминутен речитатив, от който аз успях да усвоя само две минути.
Напих се. От радост – като гледам злобната физиономия на жената, от мъка – заради незапалената печка и страданията на малките дечица по отношение на бенгалския огън и от съчувствие към всички, които ще бъдат глобени от контрольора на следващия ден. Бях доволен от себе си…
А край мен елхата хвърляше закачливи искри, Ани Салич ми се усмихваше тайно от екрана, а аз благославях авиокомпанията, която не можа да ми осигури билет за Рим.
Но той, затова е вечен град. Все някога ще се доредя до него.
1 Kоментар за сега ↓
Pepo // 1 фев, 2008 //
Много пивко и готино чувство за хумор, Gore! Свежо текстче, но и сериозно същевременно, поздравления!
Коментирай