Снимка: tanakawho
Бавно гаснеше залезът…
И пустота цареше наоколо.
Именно затова градинарят разкопаваше земята, за да й подари живот. На няколко метра от него магарето му дъвчеше разни плевели, вероятно единствената зеленина, която се бе родила от тая земя.
Мечтаеше да засади красиви лалета, минзухари, по краищата да цъфнат розови храсти, люляци, зюмбюли. До оградата - чимшири, пред вратата на къщата - лоза. Мечтаеше за това, мъртвата почва да възкръсне в някаква нова форма, в красота, в смесицата от ухания, които щяха да го събуждат всяка утрин.
Да седи сред творенията си и да си пие ракията всеки следобед. Да слуша жуженето на пчелите, да гледа пеперудите. Да му завиждат останалите. Да искат да станат негови приятели само за да могат и те да бъдат с него, и те да се излягат на тревата, да се пекат на слънцето и да гледат красивото.
Може би в центъра на градината щеше да направи шадраван. Шадраван с формата на ангел, зад който водата хвърчеше на посоки и ситните пръски охлаждаха усмивките. По пътеката, която криволичеше между отделните видове щеше да нареди мозайки, красиви мозайки, без определена форма, просто щеше да редува цветовете, така както цветята правеха.
Щеше да посади и дръвчета, вероятно вишни, та да бъдат с по-красиви цветове; също и череши. Когато те пораснеха, щеше да опъне хамак между тях и на него щеше да се излежава, докато слушаше как вятърът се сгушва в листата на неговата градина, как съседите казват: “Гледай го тоя, каква градина си направил! Блазе му!”, да така щеше да бъде, така щяха да казват и тайно щяха да му завиждат през прозорците на техните кухни.
Привечер щеше да подбира цветята в букети и щеше да ги продава на площада, където селяните щяха да ги купуват за жените си, щяха да им подаряват усмивките, които той бе отгледал с цялата си обич. Парите щеше да ги пази, та да може догодина пак да засява цветя, по-красиви от предишните, цветя, които селяните не познаваха…
Да, красива щеше да бъде неговата градина…
Градинарят за пореден път заби мотиката в сухата почва.
Огледа се. Магарето вече бе изяло плевелите и се бе заело да гони мухите около задника си с опашка.
Ала пустота цареше наоколо.
Бавно гаснеше залезът…
Иван Райков
2 Kоментара за сега ↓
Free Soul // 20 фев, 2008 //
Напоследък особено все по-често предпочитам да чета кратка проза от типа на този разказ, отколкото поезия. Психолозите могат да кажат какви обрати на личността настъпват с тези синдроми.
Браво, Иване! Прекрасна метафора за човешките мечти и вяра си намерил чрез творбата си. Понякога се чувствам досущ като героя на разказа ти.
otchelnik // 20 фев, 2008 //
Иван Райков има нужните данни, за да стане писател. Остава да има и характер. Прочие, в брой 1 на списание ПРОСТОРИ, в МАЙСТОРСКИЯ КЛАС българският писател Владимир Зарев е написал грижовни и аналитични думи предназначени за Иван. “В пустинята” потвърждава правилността на нашите надежди… На добър час!
Коментирай