Public Republic Art Studio

Просто една (не)случайна среща

19 февруари, 2008 от · 2 Коментара

Александър Шпатов

Men
Снимка: Aemaeth

Та както вече ви казах, понякога рейсът може да бъде много повече от едно обикновено средство за придвижване.

Най-малкото, сега небето така се бе намръщило, че всеки момент щеше да избухне в потопическа ярост от порой и гръмотевици. Пък аз си чаках автобуса и колкото и да се опитвах да си го внуша, спасителния навес на спирката така и не се появяваше. “Ако не дойде до пет минути – мислех си вече почти пет минути – ще си осигуря подобаващ безплатен душ, а току-виж и някоя и друга настинка”. Напусто се тревожих, защото някъде иззад завоя изникна Ноев Ковчег № 76.

Предложен ми е богат избор за сядане, защото той е полупразен*. Отивам в задната част и си избирам място до прозореца на онези седалки, дето са две по две едни срещу други. Капакът е леко отворен и вятъра тормози гордия ми перчем, но геройски преживявам това, защото знам, че ако успея да издържа спирките до вкъщи, ще мога най-после да получа и заслужената си почивка.

Какво работя ли? Именно това се чудя и аз, имайки предвид, че по цял ден вися пред компютъра, въртя се в орбита около бюрото или се мазня (обслужвам) с всевъзможни мазници (клиенти).

Следващата спирка има навес, но въпреки това чакащите се качват. През моята врата влизат доста хора, но аз съсредоточавам погледа си върху момичето с хубавата коса, защото когато човек е в автобус, той търси на какво да обърне внимание, а няма на какво друго да се обърне внимание освен на момиче с хубава коса.

За част от секундата** погледите ни се засичат и аз разбирам, че тя ме беше забелязала, понеже сяда точно срещу мен. И тъкмо всичко се нарежда като в онзи евтин романтичен филм, когато на мястото до нея се натриса без никакъв срам някакво момче и разваля цялата магия. Всичко съвсем, ама съвсем се скапва, защото тоя дългуч я прегръща през рамото.
Вие не би трябвало изобщо да се съмнявате, че точно тогава навън прогърмява и почва да вали. Пръските надраскват стъклото, а през отворения капак започва да капе.

Та както вече ви казах, тоя дългуч я беше прегърнал и… ами и това беше всичко. Двойката настойчиво и безспирно си мълчеше, поради някаква върховна упоритост да завържат разговор помежду си.

На всичкото отгоре, момичето загубва и чара си, защото припряно завързва косата си, което аз приемам почти като лична обида. Почукването на капките се смесва с нервно пуфтене и първичните знаци на леко раздразнение. Момчето си е доста прозорливо за крепката възраст и веднага се усеща:

– Има ли някакъв проблем? – чувам аз почти разтревожения му глас.
– Няма. – следва кратък и рязък отговор, но целият рейс вече знае, че това съвсем не е така.

С това разговорът се изчерпва и отново пада завесата на мълчанието, която сега се явява и параван за последвалата многозначителна пантомима. В началото на това спонтанно представление момчето отмества ръката си от рамото на своята приятелка, бърка в джоба си, изважда си телефона и почва да си бърника по него. Следва отговорът на момичето с хубавата, но за всеобщо съжаление, вързана коса.

Тя скръства ръце по възможно най-показния начин, а след като изминава вече минута и този й ход се оказва недостатъчно силен, тя предприема още една стъпка и видимо вирва носа си. Вече съжалявам за погледа, който й пуснах на вратата, защото ми се струва, че тя е същата като Марта. Гледам вирнатото й носле, непоклатимия поглед и многозначителната стойка и знам, че вече си е въобразила, че е истински неотразима и че всички мъже ще й паднат в краката.

(С Марта се разделихме преди около месец, но не искам да забърквам и вас в нашата каша от чувства и сложнотии.)

Представлението продължава. Момчето отново слага ръка на рамото й, но това само влошава положението, защото тя му обръща гръб. Така се създава една доста смешна картинка. Момичето в момента е изкривило тялото си на деветдесет градуса в една изключително неудобна поза, така че лицето й сочи директно към прозореца и аз виждам само профила на вирнатия й нос.

Момчето пък отново се е захванало с телефона и си играе на някаква игра с космическо корабче. Разбира се, в посоченото по-горе телесно усукване не може да се издържи дълго и поради тази причина момичето се обръща и започва своята Реч на гнева (с което неочаквано представлението завърши).

– Писна ми! – от първите седалки чуха гръм, но това всъщност си беше нежното гласче на момичето с хубавата, но вързана коса от четворната седалка – Писна ми, разбираш ли?
Момчето, което беше минало чак на седмо ниво, изключи играта и прибра телефона в джоба си.

– Не мога вече да търпя нито твоите глупости, нито остроумните ти приятелчета, нито тъпите им задявки, нито евтините ти заведения. Нали вчера ми обеща да излезем само двамата? “Ш’е те заведа еди-къде си, ш’е хапнем еди-какво си” И всъщност к’во стана, а? Дзън-дзън, “айде да пием бира” и ме заряза. Ама Жорката имал рожден ден и да ни черпи! Ми, че то всеки ден някоя Жорка има рожден ден! Ти за каква ме вземаш, бе? За няк’ва кукла, дето можеш да я разхождаш наляво – надясно и само да се хвалиш на онея твойте: “Гле’й к’ва мацка гепих”. Съжалявам, ама няма повече да ти вържа. Аз бях до тук. Достатъчно шансове ти дадох, ама ти като не искаш – хубаво. Да не мис’иш, че си единственият? Обаждай ми се пак, ама да не се учудиш, като ти откажа.

– Щом така искаш. Няма проблеми. – необосновано, леко дразнещо равнодушие имаше този път в гласа на момчето.

– И още нещо трябва да ти кажа. Ти си един никаквец. Ни-как-вец. И се радвам, че ш’е те разкарам – с това тя завърши, а след това повтори вече познатите си движения: вирна носле, скръсти ръце и се обърна към прозореца.

А капките си падаха по капака, плъзгаха се по уплътнителната гума на люка, стигаха до ръба, натежаваха и стремително се спускаха надолу, безспирно мокрейки крачола на панталона на момчето. Поради някаква странна причина, на него това изобщо не му правеше никакво впечатление.

Същото мълчание и същите разговори – мисля си аз. Все едно на отсрещната седалка стоим ние с Марта!

Минават още няколко минути и аз вече се готвя да слизам на нашата спирка. Именно в този момент, момичето с хубавата, но вързана коса отново се обръща, поглежда чувствително измокрения панталон на момчето, прокарва нежно ръка по крачола и когато вече се убеди, че е подобаващо мокър, му казва с несъответстващо остър глас:

– Премести се. Целият си се намокрил. (Ръката й е все още на коляното му)
– Няма нужда. Не се тревожи за мен.

И тъкмо тогава, тъкмо когато щях да разбера дали щяха да превъзмогнат тежките думи, или щеше да стане като нас с Марта, тъкмо тогава се отвориха вратите на моята спирка и аз волю-неволю*** трябваше да сляза. Докато се прибирах и най-сериозно си джапах в локвите, така и не можах да реша какво в крайна сметка стана с двойката от спонтанното пантомимно представление.

Другото не е важно. Просто се прибрах, вдигнах слушалката и взех телефона.
– Здравей! – чух познатия глас на Марта – Радвам се, че се обади.

* – Мрачното време предразполага към песимизъм. (горе)
** – В този случай определена изключително точно като “от пръв поглед”. (горе)
*** – По-скоро второто. (горе)

Новата книга „Разкази под линия” на Александър Шпатов ще излезе през март от издателство Жанет 45 под редакторството на Георги Господинов.

Razkazi pod liniqТова е вторият сборник на Александър Шпатов след „Бележки под линия”, за който получава наградата за най-добра първа книга на 2005-а.

За разлика от повечето, тези разкази не завършват с убийства или самоубийства, няма спомени от детството на автора или живописни картини от селския живот, а напротив – това са едни свежи градски истории за живота около нас, за задръстванията, футбола, интернет и книгите в кашони от банани, поднесени с достатъчно хумор и без излишни увъртания.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • Victor // 19 фев, 2008 //

    Увлекателно разказана история, с добре психологически уловени реални сблъсъци. Жалкото е, че тази случайно-неслучайна среща е универсална в индивидуалността си и поне веднъж се е случвала на всеки, независимо дали ще си признаете или не.

    На мен поне няколко пъти.

  • Pink // 19 фев, 2008 //

    Много готино чувство за хумор и тънка самоирония, хареса ми разказът ти. Но ме и натъжи, защото си дадох (ах, за кой ли път?) сметка колко често сме роби на навика си…

Коментирай